Майкъл Добс
Да изиграеш краля (22)

Глава двадесета

В политиката не е важно да познаваш всички.

Важното е теб да те познават.

Това беше маскен бал за Нова година, но Стампър отказа да се съобрази. За пръв път в политическата му кариера хората бяха започнали да го разпознават, да му се умилкват и да държат само себе си отговорни, ако се отегчат, докато говорят с него — всички онези жестове, които те карат да се чувстваш важен. И нямаше какво да го принуди да скрие всичко това зад някаква малоумна маска само за да угоди на домакинята. Лейди Сюзан Касар, позната като Деки, беше съпруга на генералния директор на Би Би Си. През цялата година той се мъчеше да направи така, че все по-мизерният бюджет на корпорацията да стигне за ангажиментите, които е поел, а тя през цялата година мислеше как да изхарчи половината му годишна заплата наведнъж за монументалното и всепризнато нейно новогодишно парти. Гостоприемността на домакините беше точно толкова екстравагантна, колкото и списъкът на гостите. Той беше оформен на компютър в рамките на цялата година, за да се уверят, че само най-влиятелните и най-прословутите ще бъдат включени. Говореше се, че не е достатъчно просто да бъдеш шпионин или банков обирджия, за да си осигуриш присъствие, трябваше да си разкрит и публично признат за такъв, и то по възможност в ефира на Би Би Си. Стампър бе включен в последния момент, на второ четене. Деки — наричана така заради деколтето, с което бе известна, и то с право, още от момента, в който излезе от пубертета и навлезе в серия бракове и разводи, осъзна, че поканата е била грешка още щом го видя да пристига по най-обикновено сако. Тя обожаваше маскените балове, защото можеше да скрие очите си и спокойно да търси новата жертва, докато щедро разкрие деколтето си и концентрира вниманието на останалите гости именно там. Никак не й бяха симпатични инакомислещите на нейните партита, особено такива, които слагат гел в косата си.

Нарочно и възможно най-явно тя се направи, че е припознала Стампър за звездата от една сапунена опера, която наскоро бе излязла от клиника за алкохолици, а наум се закле повече да не го кани, освен ако догодина не стане поне министър на вътрешните работи. После се втурна да търси по-сгодна плячка, агресивно проправяйки си път сред тълпата.

Малко преди полунощ Стампър засече изобилната фигура на Брайън Бринфърд-Джоунс, която едва се събираше в костюма му на кавалерист. Той мина пред него.

— Тим! Много се радвам да те видя!

— Здравей, Брайън. Не те видях.

— Това трябва да си го запиша в дневника. Председателят на партията идва маскиран като човешко същество.

— Заслужава си поне да го споменеш на първа страница.

— Не и ако информацията не изтече от теб, стари приятелю. Извинявай, забравих. Изтичането на информация не е любима тема в момента в правителствените кръгове.

Останалите гости се наслаждаваха на размяната на закачки, въпреки че Стампър имаше ясното усещане, че са на негов гръб. Усещане, което не му хареса. Дръпна редактора настрана.

— Говорейки си за изтекла информация, искам да те питам нещо, стари приятелю. Кое копеле пусна към медиите речта на краля? Все се чудя.

— Има да си се чудиш. Знаеш, че няма как да ти разкрия журналистически източници.

Бринфърд-Джоунс се захили нахално, но ъгълчето на устата му остана нервно увиснало.

— Да, разбира се. Но нашето разследване затъна, а и с коледните празници, така или иначе, нямаше шанс. Питам те като приятел, само между нас. Като много близък приятел, нали помниш. Кой беше?

— Никога! Търговска тайна, нали разбираш.

— Много ме бива в търговските тайни. Или си забравил?

Редакторът изглеждаше слисан.

— Виж, Тим, ще ви подкрепям по всеки възможен начин, знаеш това. Но източниците на информация… Те са перлата в короната. Журналистическа почтеност и такива работи.

Тъмните очи на Стампър горяха. Зениците бяха малки, почти неестествено малки, което даваше на Бринфърд-Джоунс усещането, че го дълбаят.

— Само да няма недоразумения, Брайън…

Шумотевицата около тях бе замряла и всички слушаха в очакване радиопрограмата минути преди да зазвънят камбаните на Биг Бен. Стампър сведе гласа си до шепот, но не прекалено тих, за да остави Бринфърд-Джоунс да се чуди дали другите ще чуят.

— Почтеността я има в много размери и форми, но не и в твоя размер, не и когато я показваш през отворения прозорец на банята. Така че недей да ми се правиш на много хитър.

Настъпи пълно мълчание, когато стрелките на огромния часовник се преместиха. Редакторът се гърчеше от дискомфорт.

— Истината е, че не съм сигурен. Сериозно. „Кроникъл“ го отпечатаха първи. Ние само проследихме историята в следващите издания.

— Но?

Очите на Бринфърд-Джоунс обиколиха нервно стаята. Броенето на камбаните сякаш отмерваше времето му за мислене. Копелето до него нямаше да го остави на мира.

— Но. Статията беше написана от техния кореспондент в двореца, някой с добри контакти там. Когато позвънихме в „Даунинг стрийт“ и другите правителствени отдели, всичко, което чухме, беше гневно грачене и объркване.

— А от двореца?

— Нищо. Нямаше отричане, нямаше гневни изблици. Но нямаше и потвърждение. Говорих лично с прессекретаря на краля, Майкрофт. Каза, че ще провери и ще се обади, ако разбере нещо, но така и не го направи. На него му беше ясно, че ще трябва да пуснем статията без авторитетно опровержение.

— Тоест?

— Дойде от двореца. От краля или някой от неговите хора. Но трябва да е тръгнало от двореца. Те можеха да го спрат. А не го направиха.

Той се потеше, бършеше порозовялото си чело с кърпичка, а от време на време и направо с дантелените маншети на кавалеристката си униформа.

— За бога, Тим. Не знам със сигурност.

Биг Бен удари и стаята проехтя от звуците на подновената веселба. Стампър се наведе, принуден да вика в ухото на другия.

— Видя ли колко лесно беше, стари приятелю? Ти ми каза просто няколко слуха и така запази своята почтеност непокътната.

Стампър стисна ръката на редактора доста здраво, с изненадваща сила за някого с толкова тясна и изпита структура.

— Мир и благоденствие за всички хора, а, Тим?

— Не бъди такъв глупак.

* * *

В един бар на не повече от два-три километра от партито на лейди Сюзан Майкрофт също посрещаше Нова година. Много лесно, твърде лесно щеше да бъде да изпадне в униние. По това време на годината, сам. Кени го нямаше. Къщата беше празна, бездушна. Но Майкрофт не се самосъжаляваше. Обратното, чувстваше се по-добре, по-наясно със себе си, не помнеше да се е чувствал по-чист. Чувствата му го бяха изненадали, но нямаше нищо по-омерзително от това да задоволяваш сексуалните си нужди и да се преструваш, че става дума за любов, когато истината беше, че нямаше никаква любов или поне не споделена и той осъзна, че се е чувствал омерзен през целия си брачен живот. А с Кени Майкрофт се изненада, изуми се, че въпреки нещата, които направиха заедно, той се чувстваше неопетнен. Цял следобед се бе разхождал из апартамента на Кени, четеше пощенските му картички, пускаше си плочите му, шляпаше наляво-надясно с чехлите му, облечен в един от любимите му пуловери, опитвайки да се докосне до него по всеки възможен начин. Никога не се беше влюбвал, а беше твърде стар, за да му се замъгли погледът, но към никого другиго не бе изпитвал това, което чувстваше към Кени. Не знаеше дали е любов, но какво значение имаше, дори да е просто благодарност, че Кени го оставя да споделя, че го разбира, че го вкара в правия път. В правия път! Засмя се на собствената си шега.

Желанието да бъде по някакъв начин близо до Кени на Нова година го беше накарало да се върне на мястото, където се бяха запознали. Този път клубът беше пълен, светлините шареха наоколо и един диджей с боядисан в лилаво мустак се грижеше за стабилния дискотечен ритъм. Майкрофт се беше облегнал в един ъгъл и тихо се наслаждаваше на гледката. Трима много атлетични млади мъже осигуряваха сценичното шоу, като правеха някакъв танц с балони, който явно изискваше да свалят по-голямата част от дрехите си. „Ще има и още“, обеща развълнувано диджеят. Майкрофт се беше притеснявал, че някой ще го заговори, че ще го свалят — „тия пендели не си поплюват“, беше се пошегувал веднъж Кени. Той не знаеше дали би се справил с това, но никой не се и опита. Очевидно му беше добре сам с бутилка мексиканска бира с резенче зелен лимон, а и Майкрофт разбираше, че вероятно е с десетина години по-стар от всички останали в бара. Никой не притесняваше деденцето.

С течение на вечерта шумът се усилваше и компанията се развихряше. Много мъже се редяха на опашка за провокативни снимки с един от танцьорите, травестит, който беше обещал специално кабаре след полунощ. В далечния край на помещението, където беше дансингът, мъжете изчезваха в танцуващото меле и се появяваха след няколко песни, лъснали от горещината и с намачкани дрехи. Той си представи, че няма да му хареса това, което ще открие под пулсиращите светлини, и реши да се задоволи с неведението си. Имаше някои врати, през които все още не беше готов да мине.

Полунощ наближи. Тълпата нарасна. Всеки се мяташе в безразборни посоки, танцуваше, опитваше се да открадне някоя целувка и чакаше. Включиха радиото. Биг Бен. Един от мъжете не издържа, сълзи се стичаха по страните му и капеха по тениската му, но очевидно бяха сълзи на щастие. Атмосферата беше топла и емоционална, всички двойки се бяха хванали за ръце. Той си представи как се държат за ръце с Кени. Удари полунощ, разнесоха се възгласи и целият бар се превърна в суматоха от балони, цветни лентички, песни, „Олд ланг сайн“^[1] и страстни прегръдки. Той се усмихваше доволно. Прегръдките бързо ставаха все по-своеволни и изглежда всички започнаха да се целуват един други като в игра на бутилка. Един-двама се опитаха да целунат Майкрофт, но той с усмивка ги отблъсна. До него се появи една сянка, която се наведе за целувка, възпълен мъж с кожено елече, сложил едната си ръка на рамото на Майкрофт, а с другата прегърнал изприщен младеж с нездравословен вид.

— Не се ли познаваме отнякъде?

Майкрофт замръзна. Кой, по дяволите, би го познавал тук?

— Не се стряскай, старче. Я, виж как се паникьоса. Казвам се Марпълс. Тони Марпълс. Лейди Клариса за приятелите ми. Запознахме се на едно градинско парти през лятото. Явно не ме разпозна в нощните ми одежди.

Майкрофт започна да си спомня. Това лице. Твърдите косъмчета по скулата, които явно по навик пропускаше да избръсне. Месестите устни и кривия преден зъб, потта, която лъщеше в гънката на брадата му. Сега си спомни.

— Ти не си ли…

— Народен представител за Дагенъм. А ти си Майкрофт, прессекретарят на краля. Не знаех, че си едно от момичетата.

Пъпчасалият младеж изглеждаше на не повече от шестнадесет, с неприятни жълти петна между зъбите. На Майкрофт му прилоша.

— Не се притеснявай, скъпи. Аз да не съм от жълтите вестници. Ако искаш да се криеш, твоята мрачна и ужасна тайна е на сигурно място с мен. Ние, момичетата, трябва да се подкрепяме, нали така? Честита Нова година!

В гърлото на Марпълс изгъргори нещо, което можеше да мине за смях, и той се наведе да целуне Майкрофт. Докато две влажни устни се приближаваха към Майкрофт, той знаеше, че всеки момент ще повърне. Хвърли се отчаяно напред, изблъска народния представител и се затича към изхода.

Отвън валеше като из ведро, а той беше оставил палтото си от мохер вътре. Умираше от студ и скоро щеше да подгизне. Нямаше значение. Докато се мъчеше да се отърве от вкуса на жлъч и да прочисти дробовете си със свеж въздух, взе решение, че палтото е последната му грижа. Ако вътре беше пълно със същества като Марпълс, предпочиташе да умре от пневмония, отколкото да се върне, за да го вземе.