Майкъл Добс
Да изиграеш краля (13)

Декември: третата седмица

Трите най-разрушителни сили в политическия живот са консенсусът, компромисът и копулацията.

Цивилният полицай се изви в седалката, опитвайки да раздвижи изтръпналите си крайници. Седеше в колата от четири часа, навън ръмеше и не му се излизаше за разходка, а устата му миришеше на миша дупка от всичките изпушени цигари. От утре ги спира. Отново. Обеща си, както обикновено. Утре. Маняна, маняна. Пресегна се към термоса и наля по една чаша кафе за себе си и за шофьора.

Двамата се зазяпаха в малката къща с екзотичното име „Мюз Адам и Ева“^[1]. Тя се намираше близо до една от най-модните дестинации за шопинг в Лондон, но малките улички бяха добре защитени от трафика на столицата и бяха тихи, уединени и що се отнася до зяпачите — съкрушително скучни.

— Досега аз да го бях научил тоя италиански — промърмори разсеяно шофьорът.

Вече бяха изпробвали всички шеги по този въпрос по време на предишните четири посещения в рамките на две седмици и сега цивилният полицай „Специален отдел“ и шофьорът не успяваха да намерят с какво да убиват времето.

В отговор полицаят изпусна малко газове. Стомахът му беше пълен с кафе и отчаяно се нуждаеше да отиде по малка нужда. В специалното му обучение влизаха инструкции как да пикае до колата, без да бие на очи, като се прави, че я поправя, за да не се налага да напуска превозното средство и радиото, поверени на негова отговорност. Но сега валеше и щеше да подгизне. А и последния път, когато опита, шофьорът отпраши, оставяйки го коленичил по средата на скапаната улица. Голям шегаджия.

Той прие с ентусиазъм, когато му предложиха да бъде главен охранител на „Даунинг стрийт“. Но не му бяха казали, че става дума за Мортима Ъркарт и нейните безкрайни разходки по магазините, по партита и социални сбирки. И уроците по италиански. Той запали още една цигара, свали леко прозореца, за да влезе малко свеж въздух, но се закашля, когато го вдиша.

— Така ще е — отвърна той. — Според мен поне още месец-два ще се занимаваме с това. Обзалагам се, че учителят й е от онези бавни и методични типове.

Продължиха да стоят и да се взират в стените на къщата, опасани от бръшлян с опадали листа, малкото спретнато кътче за кофите за смет, миниатюрата на коледно дърво на прозореца на фасадата, оградена от лампички за 44.90 паунда от „Харъдс“. Вътре, зад спуснатите завеси, Мортима Ъркарт лежеше на леглото, гола и потна, и получаваше още един бавен и методичен урок от своя италиански тенор, оперната звезда с красивия глас.

* * *

Беше все още тъмно, когато Майкрофт се събуди, стреснат от издрънчаването на бутилките с мляко, оставени пред входната врата. Отвън започваше нов ден и го връщаше към някакво подобие на реалност. Но на него му се искаше да остане в плен на завивките. Кени все още спеше, една от многото му играчки се крепеше на ръба на леглото до възглавницата, а останалите бяха разпилени по пода заедно с множество кърпички, станали жертва на дългата любовна нощ. Всеки сантиметър от тялото на Майкрофт го болеше и всеки сантиметър искаше още. И някак си щеше да успее да го получи, преди да се върне в реалния свят, който го очакваше отвъд входната врата на Кени. Последните няколко дни бяха като нов живот за него, опознаваше Кени, опознаваше себе си, губейки се в мистериите и ритуалите на един свят, който почти не познаваше. Имаше такива моменти и в Итън, и в университета, разбира се, през шестдесетте, когато всеки пушеше хашиш, правеше каквото си поиска и с когото си поиска, но това беше само едно кратко пътуване към себепознанието в търсене единствено на удоволствието и твърде хаотично, за да бъде завършено. Никога не се беше влюбвал, не беше имал и тази възможност, всичките му връзки бяха кратки и хедонистични. Може би с времето щеше да успее да се опознае по-добре, ако не беше дошло обаждането от двореца с предложение, което изключваше продължителните и по онова време нелегални експерименти. И така в продължение на повече от двадесет години той се бе преструвал. Преструваше се, че гледа на мъжете само като на колеги. Преструваше се, че е щастлив с Фиона. Преструваше се, че не е този, който знае, че е. Това беше необходима жертва, но сега, за пръв път в живота си, започваше да е напълно честен със себе си, да принадлежи на самия себе си. Най-после усети дъното под краката си. Беше в дълбокото, не знаеше дали Фиона го е тласнала натам, или сам е скочил, но нямаше значение. Той беше там. Знаеше, че може да се удави, но това беше по-добре, отколкото да се дави на плиткото във фалшива порядъчност.

Щеше му се Фиона да може да го види сега и се надяваше тя да бъде наранена, дори отвратена; все едно се беше изсрал върху брака им и върху всичко, което Фиона представляваше. Но по-вероятно беше на нея да не й пука. В последните няколко дни бе преживял повече страст, отколкото през целия си брак, може би достатъчно за цял живот, макар че се надяваше да има още. Много още.

Реалността го чакаше отвън и той знаеше, че скоро ще трябва да се върне към нея. Да изостави чудото Кени може би завинаги. Не хранеше илюзии относно новия си партньор — той имаше любовници във всеки град, до който летеше, и не се притесняваше да се хвали с това. Когато премина адреналинът от посвещението, Майкрофт започна да се съмнява, че би имал физическата издръжливост да задържи един мъж с двадесет години по-млад от него, с кадифена кожа и с език, който беше както неуморим, така и неутолим, но щеше да му е приятно да опита. Преди да се върне в реалността…

Беше ли възможно един непоправим стюард със задръжките на улично куче в Калкута да присъства паралелно с отговорностите в другия му живот? Щеше му се да е така, но знаеше, че други хора няма да му го позволят, не и ако го открият тук сред суматохата от плюшени мечета, бельо и мръсни хавлии. Биха казали, че е подвел краля. Но ако избяга сега, нямаше ли да подведе себе си и нямаше ли това да бъде много по-лошо?

Беше много объркан, но беше щастлив, не помнеше някога да е бил по-въодушевен, и можеше да остане такъв, стига да не излиза изпод юргана и да не отваря входната врата. Кени започна да се разбужда, раздвижи се, разкри внимателно поддържания си тен от наболата брадичка чак до белите бузи на задника си, до линията, където е стигал ластикът на тесните му боксерки. Майната му, нека Кени да реши. Майкрофт се наведе, прокара устни по врата на Кени, после бавно се спусна по гръбначния стълб надолу.

* * *

Докато чакаше, Бенджамин Ландлес се взираше в извития таван, осветен от шест огромни полилея, на който италиански херувими с издути бузи се гонеха сред множество облаци, позлатени звезди и впечатляващи хоросанови завъртулки. Не беше ходил на литургия от тридесет години и никога не беше стъпвал в Сейнт Мартин, но както често си казваше, животът е пълен с нови преживявания. Или поне с нови жертви.

Носеше й се репутация, че закъснява за всичко, освен за ядене, и тази вечер не беше изключение. Пътят й дотук беше не повече от пет километра, от двореца Кенсингтън до изящната църква на площад „Трафалгар“ от времето на Хановерската династия, но най-вероятно тя щеше да си измисли някое тъпо извинение, като например че е заседнала в трафик. А може би като принцеса вече не си правеше труда да дава извинения.

Ландлес не познаваше добре Нейно Кралско височество — принцеса Шарлът. Бяха се срещали само два пъти на приеми, а той искаше да се срещнат в по-неформална обстановка. Не приемаше забавяне или оправдания най-вече от този мухльо с продънен джоб, син на благородник, на когото плащаше по 20 хиляди паунда на година за „консултантски услуги“ — което значеше да му урежда обяди и срещи с когото му каже. Но този път дори Ландлес трябваше да направи компромис; коледният график на принцесата беше толкова натоварен, докато се подготвяше за празничните забавления и австрийските писти, че на него му се налагаше да се задоволи с това да я види в общата ложа по време на литургията и дори това му костваше едно солидно дарение за любимата фондация на принцесата. Но пък неговите дарения идваха от един частен тръст, който счетоводителите му бяха направили, за да му пестят данъци, а той беше открил, че с правилните дарения може да си спечели ако не уважение, то поне покани за приеми. А това си заслужаваше парите, особено за едно момче от Бетнал Грийн.

Тя най-после пристигна; органистът захвана първите акорди от „Месия“ на Хендел и процесията от църковни служители, хористи и помощници се изви по пътечката между редовете. Докато един по един заемаха местата си, в кралската ложа над главите им Ландлес кимна уважително, а тя се усмихна под широкополата шапка и службата започна. Местата им бяха наистина отлични, на нивото на балкона и под изтънчено резбования навес на амвона от осемнадесети век, което им даваше добра гледка към хора, но ги държеше на дистанция от по-голямата част от сборището, което се състоеше основно от туристи или такива, търсещи спасение от студа навън. Когато хорът започна своята интерпретация на Първа част, тя се наведе към него и прошепна:

— Много ми се пикае. Идвам направо от обяд, голямо бързане падна.

Нямаше нужда Ландлес да поглежда часовника си, за да знае, че вече минава пет и половина. На това му се вика обяд. Усещаше киселия дъх на изпито вино. Принцесата беше известна с безцеремонното си държание, което стопяваше дистанцията с хората според тези, които я защитаваха, или показваше природната й недодяланост и липса на стил според онези, които я ненавиждаха — доста повече на брой. Тя се беше омъжила за член на кралското семейство, нямаше нищо забележително в потеклото й, в което имаше повече секретари, отколкото аристократи — един факт, който по-недобронамерената преса не спираше да напомня на читателите си. И все пак тя вършеше работата си, позволяваше името й да се ползва за най-различни благотворителни инициативи, отваряше нови крила в болници, от време на време режеше някоя лента, даваше материал за клюкарските колонки и дари нацията с дъщеря и двама синове, по-големият от които би могъл да наследи трона, ако десетина други роднини, по-напред в списъка, изведнъж се споминат. „Една катастрофа, която чака да стане катастрофа“, както го беше описал вестник „Дейли Мейл“ по един не много елегантен начин, след като принцесата била дочута по време на една вечеря да изказва мнение, че синът й би станал отличен монарх.

Тя погледна Ландлес въпросително. По ъгълчетата на сиво-зелените й очи имаше малки, чупливи гънки, които изпъкваха повече, когато се намръщи, а кожата под брадичката й започваше да губи своята еластичност, както се случваше на жените на нейната възраст, но тя все още пазеше голяма част от красотата и чара, заради които принцът се ожени за нея преди толкова много години, пренебрегвайки съветите на най-близките си приятели.

— Нали не си дошъл тук, за да пишеш някакви скандални глупости за мен? — поиска да знае тя, без много да увърта.

— Има достатъчно журналисти, които хвърлят кал и се възползват от семейството Ви. Няма нужда и аз да се включвам.

Тя кимна утвърдително, периферията на шапката й се поклащаше пред лицето й.

— Един от рисковете на професията. Но какво да се прави? Няма как да заключиш вкъщи цяло едно семейство, дори кралското, не и в наши дни. Трябва да ни се позволи известна свобода както на останалите хора.

Това беше вечният рефрен на нейното оправдание и негодувание: позволете ни да бъдем обикновено семейство. Но желанието да бъде обикновена не й пречеше да флиртува с папараците, да ги влачи след себе си зад кулисите на кралския живот, за да пишат възторжени хвалебствия, или да я виждат как яде в най-модните лондонски ресторанти, за да се увери, че ще получи повече внимание в клюкарските колонки от другите членове на семейството, включително от съпруга си. С всяка изминала година усърдието й да не излезе от светлината на прожекторите ставаше все по-очевидно. Това е част от модерната монархия, спореше тя, да не се изолираш, да участваш в ежедневието на хората. Това беше аргумент, взет назаем от краля, преди да стъпи на престола, но тя така и не разбра какво точно значи това. Той търсеше конкретна, но конституционна роля за наследника, докато тя търсеше някаква форма за лично удовлетворение и забавление, които да заместят липсата до голяма степен на истински семеен живот.

Двамата кимаха почтително, докато течеше молитвата, преди да продължат разговора си по време на четенето на урока от Исая: „Че ни се роди младенец, даден ни бе син да носи на рамо символа на царството; и той ще се казва…“.

— Точно за това исках да говоря с теб — за журналистите, които хвърлят кал.

Тя се наведе към него и той се опита да премести туловището си в тесния стол, но битката беше неравна.

— Върти се една история, която се страхувам, че може да Ви навреди.

— Да не би пак да са почнали да броят празните бутилки ликьор в килера ми?

— Говори се, че получавате дизайнерски дрехи за хиляди паунда от водещи модни къщи, а някак си забравяте да ги платите.

— А, това ли! Тези глупости се носят от години. Вижте, аз съм най-добрата реклама за тези дизайнери. Защо иначе биха продължили да ми изпращат дрехи. Те получават толкова много безплатен пиар, че трябва аз да им искам пари.

— И с чудни дарове идваха те край люлката на святото дете — изпя хорът.

— Това не е всичко, мадам. Историята продължава, че тези дрехи, които са били… дарени, да кажем… че Вие ги продавате срещу кеш на Вашите приятели.

Тя замълча виновно, преди да отговори с голямо раздразнение.

— Те пък какво ли знаят? Глупости. Нямат никакви доказателства. И на кого, кажете ми, на кого съм продавала такива дрехи?

— Аманда Брейтуейт. Серена Чизълхърст, бившата Ви съквартирантка. Лейди Олга Уикам-Фюмз. Многоуважаемата Памела Орпингтън. Това са само част от имената. Последната е получила вечерна рокля „Олдфийлд“, ексклузивна серия, и костюм на Ив Сен Лоран заедно с аксесоарите. А Вие сте получили хиляда долара. Според запознати.

— Няма доказателства за тези твърдения — каза бързо принцесата в сподавен шепот. — Моите момичета никога не биха…

— Не е и нужно. Тези дрехи се купуват, за да бъдат носени, да бъдат показвани. Доказателствата се съдържат в цяла серия снимки на Вас и на другите дами, които са били направени през последните няколко месеца, и то на публични места, както е редно — той направи пауза. — Има и копие на един чек.

Тя се замисли за момент, но не откри успокоение, докато хорът пееше за сивата зима и ледения вятър.

— Това не е добре, никак не е добре, нали. Сега вече ще се разсмърдят.

Тя звучеше сломена, самоувереността й се топеше. Загледа се в ръкавиците си, разсеяно гладеше гънките.

— Очаква се от мен да бъда на пет различни места на ден и да не повтарям един и същи тоалет. Работя като грешен дявол, за да са доволни другите, да им донеса малко кралски блясък в живота. Помагам да се събират милиони, буквално милиони, всяка година за благотворителност. За другите. Но се очаква от мен да го правя, разчитайки само на милостинята от Цивилната листа. Това е невъзможно.

Гласът й беше преминал в шепот, докато осъзнаваше казаното от Ландлес.

— О, майната им на всички — въздъхна тя.

— Не се тревожете, мадам. Мисля, че съм в позицията да стигна до тези снимки и да се уверя, че никога няма да видят бял ден.

Тя вдигна поглед от ръкавиците си, облекчение и благодарност пълнеха очите й. Дори и за момент не й хрумна, че Ландлес вече има снимките, че те са били направени по негова поръчка, след като до него е стигнала информация от една недоволна детегледачка, испанка, която дочула разговор по телефона и откраднала чека, за да го копира.

— Но това не е главното, нали така — продължи Ландлес. — Трябва да намерим някакъв начин да се уверим, че няма пак да се стигне до подобен проблем. Знам какво е постоянно да си жертва на злобната преса. Мисля, че сме от една и съща страна в това отношение. Аз съм британец, тук съм роден и тук съм израснал, горд съм от това и ми е писнало от тези чужденци, които държат половината от националната ни преса и които нито разбират, нито ги е грижа какво прави страната ни велика.

Раменете й се поизправиха след тези бомбастични ласкателства, докато викарият започваше своя призив да се помага на бездомните, изграден около образите на безчувствени хазяи и цитати от годишния отчет на една благотворителна фондация.

— Искам да Ви предложа консултантска позиция в една от моите компании. При пълна конфиденциалност, само Вие и аз ще знаем за това. Ще Ви осигуря подходящ процент, а в замяна ще ми отделяте няколко дни от Вашето време. Да сте на официалното откриване на някой от нашите офиси. Да се срещнете на обяд с някои от важните ми чуждестранни партньори. Може би да сте домакин на някоя вечеря в двореца от време на време. Ще е страхотно, ако може да направим нещо такова и на кралската яхта, ако е възможно. Но Вие ще кажете.

— Колко?

— Десетина пъти в годината примерно.

— Не, колко плащате?

— Сто хиляди. Плюс гаранция за добронамерено отношение и ексклузивни интервюта в моите вестници.

— Вие какво печелите?

— Шанс да Ви опозная. Да се срещна с краля. Да получа важна пиар подкрепа за мен и за бизнеса ми. Ексклузивни статии с кралското семейство, което вдига тиража. Да изброявам ли още?

— Не, г-н Ландлес. Аз не харесвам особено работата си, не ми е донесла кой знае колко лично щастие, но ако правя нещо, го правя, както трябва. Без да влизам в подробности, имам нужда от много повече средства, отколкото дава Цивилната листа. При тези обстоятелства, стига това да остане изцяло лична договорка и тя да не изисква нещо, което би подкопало авторитета на фамилията, с радост ще приема. И ви благодаря.

Имаше и още, разбира се. Ако тя познаваше Ландлес по-добре, щеше да знае, че винаги има още. Отношенията с една кралска особа щяха да донесат своите ползи, това щеше да запълни дупката от увехналата връзка с „Даунинг стрийт“ и щеше да впечатли тези, които все още смятаха, че Величеството значи нещо. Но отношенията с тази конкретна особа предлагаха изключително разнообразие. Той знаеше, че принцесата е характерно недискретна, непредпазлива, често невъздържана — и невярна. Тя беше едно бедствие, което чакаше да бъде изобличено, в сърцето на кралското семейство и когато това бедствие станеше твърде голямо, за да бъде скрито, а той беше сигурен, че рано или късно това ще се случи, тогава неговите вестници щяха да бъдат най-отпред в глутницата, въоръжени с вътрешна информация, и щяха да я разкъсат.