Майкъл Добс
Да изиграеш краля (48)

Глава четиридесет и четвърта

Разбира се, че показвам уважение. Посрещам Негово величество с вдигнато коляно за поздрав.

Сали се втурна към Камарата на общините веднага след като бе повикана. Беше по средата на презентация пред потенциален нов клиент, един от водещите производители на консервиран боб в страната, но той прояви извънредно разбиране, даже беше впечатлен и я увери, че иска да работят заедно. С такива контакти като нейните не му трябваше да знае повече за професионалните й качества.

Една секретарка я чакаше на входа на „Свети Стефан“, за да я придружи като ВИП персона покрай дългите опашки от посетители пред охраната и покрай няколкостотин години история. Минаваше оттам за пръв път; обеща си един ден да дойде да разгледа на спокойствие славата на Стара Англия, когато щеше да има търпението да чака на опашка в продължение на няколко часа с всички останали. Но за момента предпочиташе специалното отношение.

Въведоха я в офиса му, без да чака. Той говореше по телефона, разхождаше се из стаята само по риза, като влачеше кабела на телефона след себе си. Беше се оживил, раздаваше заповеди.

— Да, Брайън, добре съм и жена ми е добре. Благодаря ти много, а сега млъкни и ме слушай. Важно е. Утре следобед ще получиш информация за ново проучване. Телефонна анкета по повод на паниката в пазарите. Резултатите ще бъдат шокиращи. Те ще покажат, че правителството има десет пункта преднина пред опозицията и че моят рейтинг се е удвоил — той се заслуша за момент. — Много ясно, че е новина за първа страница, защо, за бога, мислиш, че я давам първо на теб? Така. Новината за това проучване на първа страница ще бъде подкрепена от коментарна статия във вестника ти, нещо в този смисъл: „Кризата с ипотеките и кризата в монархията“. Тя ще хвърли вината за проблемите с лирата и загубата на позиции в международен план пряко върху краля и неговата личност, както и върху политиците опортюнисти, които го подстрекаваха в това, което ще заключите, че е пагубно грешна преценка от негова страна — да пречи на работата на правителството. Слушаш ли ме?

От слушалката се чу кратко грачене и Ъркарт извъртя очи нетърпеливо.

— Трябва да изкажете аргумента, че безпринципната подкрепа към краля е разбила партията на опозицията и е съсипала доверието в Макилин. И още по-лошо — че е хвърлила страната в конституционна бъркотия, която е причинила дълбоки икономически проблеми. С прискърбие ще призовете за преразглеждане на устройството на монархията — ограничаване на правомощията, влиянието, размера и доходите й. Нали си записваш внимателно. Да, ще почакам… — той направи пауза. — Сега идва най-важното, Брайън. Слушай много внимателно. Редакционната ти статия ще завърши със заключението, че създалата се атмосфера на икономическа, политическа и конституционна несигурност изисква незабавно решение. Няма време за продължителни дебати, за парламентарни комисии — не и докато всеки акционер и всеки с ипотека в тази страна се пържи на тигана. Трябва да се вземат решителни мерки. Веднъж завинаги, в национален интерес. Трябва да посочите, че единственият законов начин да се установи кой командва Великобритания, е чрез избори. Разбра ли? Избори.

Той погледна към Сали и й намигна.

— Скъпи Брайън, разбира се, че е шокиращо, затова ти давам възможност да се подготвиш. Но това трябва да остане между нас до утре. Да не се втурнеш към букмейкърите да залагаш на предсрочни избори. Нека това да е още една от малките ни тайни, нали така? Ако имаш някакви въпроси, търсиш само мен, Брайън, независимо по кое време от денонощието. Разбрахме ли се? Дочуване.

Обърна се към Сали в очакване. Тя му отвърна със сериозно, почти намръщено изражение.

— И кой очакваш да изготви това магическо проучване за една нощ, Франсис?

— Ами ти, скъпа моя. Ти, кой друг.

* * *

Подутите й очи потънаха обратно в орбитите си, сякаш се опитваха да се скрият. Минаваше полунощ, но тя продължаваше да седи пред компютърния терминал, откакто последните от екипа й си бяха тръгнали за нощта и я бяха оставили сама. Имаше нужда от пространство, за да помисли.

Изготвянето на въпросника беше лесно. Нищо особено или необичайно. В чекмеджетата си имаше достатъчно дискети с произволни телефонни номера, чрез които можеше да манипулира извадката и по този начин да извърти резултатите, да използва мненията само на богатите или само на бедните, да натежат или живеещите в общежития, или живеещите в модерните предградия, да зададе въпросите или само на безработните, или само на директорите. Проблемът беше в това, че не знаеше колко точно да наклони извадката, за да получи искания резултат — Ъркарт имаше явна преднина, но с колко? Колкото и да беше, със сигурност щеше да се увеличи, след като от „Таймс“ бият тревогата. Наоколо цареше толкова несигурност и напрежение, че беше идеалният момент да подкараш кервана.

Тя стана и започна да се разхожда из мизерния си офис. Разходите бяха сведени до минимум, само приемната беше лъскава, качеството идваше от стратегията и мисленето — все евтини неща. Материалната база беше плачевна. Тя мина покрай редиците отворени офис кутийки, покрити с плат за звукоизолация, които утре щяха да се напълнят със събраните от кол и въже служители на половин работен ден, които щяха да седнат пред компютърните екрани и да започнат да звънят на случайно подбрани телефонни номера, изплюти от главния компютър; щяха да четат написаните въпроси, без да се замислят, и също толкова механично да записват отговорите. Никога не биха заподозрели нещо. Те бяха пройдохи с окъсани дънки; медицински сестри от Нова Зеландия, които идваха след смяна и се тревожеха най-вече за това, че им закъснява цикълът; провалили се бизнесмени, които бяха опрали пешкира за грешките на други хора; бледни студенти, които нямаха търпение да започнат да правят своите грешки. Важното беше само да имат някаква компютърна грамотност и да могат да се появят, когато ги повикат. Нямаше как да знаят какво се случва с информацията, която събират, а и да имаше, едва ли би им пукало. Тя се разходи по мокета, изтъркан и с полепнали тук-таме дъвки, огледа липсващите пластмасови плочки в ъгъла, където каналът се беше запушил и беше започнал да връща, прокара пръст по металните рафтове, които преливаха от инструкции за ползване на компютър, телефонни директории и куриерски товарителници в найлонови пликове, разхвърляни като обвивки от бонбони във ветровит ден. Тук влизаше много малко дневна светлина, за да разкрие процеса зад една агенция за социологически проучвания. Казваше на клиентите си, че е от съображения за сигурност; реално беше, защото мястото приличаше на торище. Едно цвете в саксия се беше борило за светлина и в крайна сметка беше изсъхнало и умряло, а сега играеше ролята на пепелник. Това беше нейната империя.

Имаше и своите преимущества — тази климатизирана, компютризирана империя. Преди години щеше да й се наложи да обработи тонове хартия, за да свърши това, което се искаше от нея; сега беше достатъчно да мръдне двата си пръста, да натисне няколко клавиша — правилните клавиши, разбира се — и готово. Ето го вашия резултат. Ето го резултата на Ъркарт. Но точно тук беше сложното. Той беше поискал конкретни цифри, вече ги беше дал на Бринфърд-Джоунс. Колкото и тя да си играеше с параметрите, колкото и да разточваше извадката, в случая не ставаше дума само да се изопачат данните. Трябваше да направи нещо, което не беше правила досега — накрая да се получи точен резултат. Да вземе за даденост две цифри — едната на правителството, другата на опозицията, и да стигне до тях по обратен ред. Това не беше като да разточваш тесто, а като да го разбиеш обратно на брашно. Ако я хванеха, никога нямаше да може да работи отново, можеше даже да я затворят за престъпна измама. Че е излъгала, че е подправила, откраднала мненията на обикновените мъже и жени и ги е използвала. Заради Франсис Ъркарт. За това ли беше мечтала?

Отново огледа помещението с боядисаните в черно стени, за да се прикрият пукнатините; с тежкия мирис, който и тоалетните ароматизатори не успяваха да скрият; с използваните по няколко пъти филтри на кафе машината; с мебелите, втора ръка; с изхвърлените по ъглите пластмасови чашки и кутии от цигари; с противопожарната аларма, керемиденочервена в сивотата, реликва от седемдесетте, която сигурно нямаше да проработи дори да я хвърлят във Везувий. Тя взе цветето, откъсна изсъхналите листа, изтръска фасовете, пооправи стеблото му, сякаш беше стар, поизпаднал приятел, и го пусна, както си беше със саксията, в най-близкото кошче за боклук. Това беше нейната империя. И вече не й стигаше, никога не й беше стигала.

* * *

Следите от недоспиване личаха в очите на Сали и тя ги беше скрила зад леко потъмнени очила, които само подчертаваха пълните й устни и изразителния й нос. Когато мина през входната врата на „Даунинг стрийт“, един от охранителите сръга колегата си; бяха чували за нея, разбира се, но за пръв път я виждаха да идва през деня. А и Мортима Ъркарт си беше вкъщи. И двамата й се усмихнаха приветливо, пожелавайки си да имат повод да я обискират.

Той беше в стаята на кабинета, която изглеждаше различно от последния път, когато бяха идвали тук в мрака, в който се бяха ориентирали само по светлината на далечна улична лампа и върховете на пръстите и езиците си. Беше седнал в специалния си стол, но този път един служител дръпна стола срещу него, за да седне тя. Седнали един срещу друг през масата, сякаш ги деляха милиони километри.

— Добър ден, г-це Куин.

— Г-н министър-председател.

Тя кимна благоприлично, докато държавният служител ги освобождаваше от присъствието си. Ъркарт размаха ръце леко неловко.

— Извинявай, ъъъ… работна формалност. Много ми е натоварен денят.

— Ето ти проучването, Франсис.

Тя отвори чантата си и извади един-единствен лист хартия, който тикна към него през масата. Наложи се той да се протегне, за да го вземе. Зачете го.

— Да, разбира се, това са цифрите, които поисках. Но какви са истинските цифри, Сали?

— Държиш ги в ръцете си, Франсис. Не е за вярване, нали? Нямаше нужда да ме караш да мамя и манипулирам. С десет пункта напред точно както искаше. Биете, и то с преднина.

Той започна да мига на парцали, докато осмисляше информацията. Една усмивка започна да озарява лицето му. Закима радостно, сякаш винаги е знаел, че ще стане така.

— В крайна сметка се оказа, че съм можела да запазя своята невинност.

Той вдигна поглед от листа със смръщено чело. Тя намекваше нещо, но проклет да беше, ако разбираше какво. Той извади цветна кърпичка и избърса носа си педантично, почти пресилено. Искаше му се да празнува, но тя пробиваше дупка в еуфорията му. Това и разстоянието помежду им през масата можеше да направи следващата част малко по-лесна.

— Как са клиентите, които ти пратих?

Тя повдигна вежда с изненада; темата сякаш дойде отникъде.

— Супер. Наистина супер. Благодаря.

— Аз съм този, който трябва да ти бъде благодарен, Сали. Ще има и още в бъдеще… клиенти, имам предвид. Искам да продължа да ти помагам.

Пак гледаше цифрите, а не нея. Очевидно не му беше комфортно, разкопча верижката на часовника и започна да масажира китката си, разхлаби възела на яката си, сякаш го беше обхванала клаустрофобия. Клаустрофобия? Но тя беше единственият друг човек в стаята?

— Какво има, Франсис? — тя произнесе името му малко по-носово от обикновеното; това не му се стори много привлекателно.

— Трябва да спрем да се виждаме.

— Защо?

— Твърде много хора знаят.

— Това не ти пречеше досега.

— Мортима знае.

— Разбирам.

— А и с тези избори. Много е трудно.

— Никак не беше лесно и да обработвам скапаните ти цифри.

Настъпи мълчание. Той се опитваше да намери нещо в листа хартия, върху което да насочи вниманието си.

— За колко време? За колко време трябва да спрем да се виждаме?

Той вдигна поглед, в очите му проблесна неспокойствие, устните му се разтеглиха непривично.

— Аз… страхувам се, че ще трябва да е завинаги. Мортима настоява.

— И какво като Мортима настоява — тонът й беше презрителен.

— Мортима и аз имаме много здрава връзка, зряла. Разбираме се. Не изневеряваме на това разбирателство.

— Божичко, Франсис, какво според теб правихме тук, там и навсякъде в тази сграда, дори на стола, на който седиш, ако не да изневеряваме на жена ти? Или за теб не беше лично? Само бизнес ли беше?

Той не успя да издържи на погледа й. Започна да си играе с молива, чудейки се дали тя ще избухне в истерия. Само не това. Не понасяше женските истерии.

— Дори и след изборите ли, Франсис?

— Никога не съм й изневерявал, не и в този смисъл. Не и когато ми е казвала изрично какво иска.

— Но не е нужно тя да знае. Работата ни заедно беше фантастична, историческа.

— И съм благодарен…

— Беше и много повече от това, Франсис. Поне за мен. Никога не съм била с мъж като теб. Не искам да те изгубя. Ти си по-добър от всички останали. Знаеш го, нали?

Носът й трептеше чувствено, издаваше толкова много сексуални сигнали, че той се почувства раздвоен. Връзката му с Мортима беше скалата, на която се крепеше всичко; през годините тя потушаваше чувството му за вина и сексуална неадекватност, даваше му стабилност да устои на бурите на политическата си амбиция и в крайна сметка да я осъществи. Връзката с нея го беше направила мъж. Боже, колко много й дължеше. Тя беше жертвала не по-малко от него заради кариерата му, в някакъв смисъл дори повече, но всичко това започваше да избледнява, докато гледаше Сали. Тя се беше привела напред, пълните й гърди го примамваха, предлагаха му се още по-съблазнително, подпрени на масата на кабинета.

— Готова съм да чакам, Франсис. Защото знам, че ще си заслужава.

Не беше ли права? Той дължеше много на Мортима, но с нея никога не можеше да има това — сурова, освободена, доминираща сласт.

— А и работата ни. Късметлии сме, че се намерихме, Франсис. Това трябва да продължи.

Досега не беше предавал съпругата си — никога! Но усещаше как нещо го свива отвътре, той пак не можеше да го преодолее и Мортима някак си оставаше в един друг свят — свят, в който той все още не беше министър-председател. Нещата се бяха променили; сега имаше различни правила и отговорности. Той беше дал на Мортима това, което тя искаше — възможност да има собствен дворец на „Даунинг стрийт“. Имаше ли тя право да иска още от него? А и някак си знаеше, че няма да намери втора Сали, че няма да има нито времето, нито възможността. Може би щеше да успее да замени ума й, но не и тялото й и всичко, което предизвикваше то в него. Тя го беше накарала да се чувства велик, отново млад. А и винаги можеше да обясни на Мортима, че не е в техен интерес Сали да броди свободна, недоволна и може би дори отмъстителна, не и точно сега.

— Няма да е лесно, Сали — той преглътна. — Но ми се иска да опитаме.

— За пръв път го правиш, а? Ето че и ти ми даде своята невинност, Франсис.

— Може и така да се изразиш.

Той се взираше в гърдите й, които го вцепеняваха като заек пред фаровете на автомобил. Тя се усмихна, затвори чантата си, сякаш заключи вътре невинността му. После се изправи и бавно мина покрай дългата маса. Беше облечена във впит черен чорапогащник и голямо копринено сако от „Харви Никс“, аранжимент, който той не беше виждал досега, и когато се доближи до него, сакото се разтвори, за да разкрие пълния чар на физиката й. Той знаеше, че е взел правилното решение. Беше добре за каузата, щеше да му осигури подкрепата й; Мортима щеше да му прости — ако изобщо някога разбере. Сали беше там, до него. Тя протегна ръка.

— Нямам търпение. Партньоре.

Той се изправи и си стиснаха ръцете. Чувстваше се триумфиращ, всесилен, сякаш нямаше предизвикателство, дилема, с която не можеше да се справи.

Тя беше забележителна жена, тази американка — това казваше усмивката му.

Какъв скапан английски задник, мислеше си тя.