Майкъл Добс
Да изиграеш краля (41)

Глава тридесет и осма

Когато са обрязвали Негово величество, явно са изхвърлили грешната част. Време е пак да го подкастрим.

Нощният въздух беше влажен, пълен със зима, която се стичаше от мухлясалите стени към преливащите канавки на бетонния подлез, докато един бездомен старец се взираше в лицето на своя крал. Той вече не забелязваше мръсотията под ноктите си и не усещаше вонята на застояла урина, но кралят я усети от няколко метра още преди да коленичи до цялото имущество на стареца — един бастун, овързан със сизал, един скъсан и мръсен спален чувал и голям кашон, натъпкан с вестници, които вероятно щяха да са изчезнали, докато се върне на следващата вечер.

— Как се е докарал дотук, за бога? — кралят попита един социален работник, който стоеше до него.

— Питайте него — предложи социалният работник.

С годините беше изчерпал търпението си към богатите и силните, които идваха с пресилените си емоции, за да изкажат дълбоката си загриженост, винаги, без изключение, придружавани от телевизионните камери, които третираха изпадналите като безлични предмети, а не като хора, и просто хвърляха един поглед и продължаваха.

Кралят се изчерви. Той поне имаше приличието да признае собственото си невежество. Подпря се на едно коляно, без да обръща внимание на влагата и мръсотията, която беше навсякъде, за да слуша и да се опита да разбере. А от входа на подлеза, където ги беше подредил Майкрофт, камерите записаха образа на един тъжен, просълзен мъж, коленичил в мръсотията, за да слуша разказа на един скитник.

Много от тези придружаващи членове на медиите по-късно казаха, че никога не е имало кралски прессекретар, който да е работил по-неуморно и с повече въображение, за да им даде историите и кадрите, които са им необходими. Без да се месят на краля и без да се набиват прекалено жестоко в трогателните сцени на лична мизерия и лишения, те срещаха изобилие от такъв материал. Майкрофт слушаше, разбираше, придумваше, уреждаше, насърчаваше, съветваше и улесняваше. В един момент се намеси, за да забави краля за миг, докато снимачният екип намери идеалната позиция и смени касетата, в друг момент прошепна в ухото на краля и го накара да повтори една реплика, докато от канализацията се издигаше пара, красиво осветена от уличното осветление, на фона на която майка приспиваше бебето си.

Той спореше с полицията и се разправяше с местните власти, които се опитваха да се промъкнат в картината. Това не трябваше да се превръща в чиновнически керван, който щеше да премине от другата страна веднага след като му направят задължителната снимка; това беше човек, който опознаваше кралството си, сам с няколко нещастници и съвестта си. Или поне така го обясни Майкрофт и те му повярваха. Ако през тези три дни кралят спа на пресекулки, то Майкрофт изобщо не мигна. Но докато бузите на краля все повече пребледняваха, а очите му ставаха все по-хлътнали и изпълнени с угризения с течение на тура, то тези на Майкрофт пламтяха с огъня на завоевател, който вижда отплата във всеки кадър на лишения и триумф, във всяко изщракване на фотоапарат.

Докато кралят стоеше приведен до картоненото убежище на бездомника, знаеше, че костюмът му ще бъде съсипан от влажната слуз, която покриваше всичко, но не помръдваше. Той просто беше коленичил в това, старецът живееше в това. Накара се да остане, да не обръща внимание на миризмата и на пронизващия вятър, да кима и да се усмихва окуражително, докато старецът разказваше през свирещите си дробове за университетските си титли, за нещастния си брак с невярната си съпруга, който разбил кариерата и самочувствието му, за това как е изпаднал и не е успял да се съвземе. Докато разказваше, не пропускаше да се обръща по етикет към краля. Не търсеше вина, не се оплакваше, не проклинаше нищо, освен студа. Преди беше живял в каналите, където било по-сухо и топло и не го притеснявали полицаите, но от Водно стопанство разбрали и сложили катинар на входа. Това изискваше момент да бъде осмислено. Бяха изгонили този човек от каналите…

Бездомникът протегна ръка, разкривайки превръзка, през която се беше просмукала и засъхнала някаква телесна течност. Превръзката беше мръсна и кралят почувства как го побиват тръпки. Старецът се приближи, безформените му пръсти трепереха, завършваха с дебели, черни нокти — ръка, която беше фрапираща дори за канализацията. Кралят я стисна здраво и я задържа дълго.

Когато най-сетне се изправи, за да продължи, имаше грозно петно на крачола на костюма си, а очите му бяха влажни. Може би заради щипещия вятър, защото челюстта му бе стисната ядосано, но от сълзи на състрадание, щеше да каже пресата. „Кралят на съвестта“ — щяха да крещят заглавията. Кралят тръгна бавно към изхода на капещия подлез, за да се изкачи върху първата страница на всеки вестник в страната.

* * *

Съветниците на Гордън Макилин спориха по въпроса цял ден. Първоначалната идея беше да се свика пресконференция с всички възможни фанфари и посланието да е толкова силно, че да гарантира, че няма да остане журналист без отговор на въпроса си. Но лидерът на опозицията имаше своите съмнения. Ако целта на упражнението беше да се идентифицира възможно най-тясно с посещенията на краля, не трябваше ли да го направи в съпоставим стил? Нямаше ли една официална пресконференция да изглежда твърде тежко, прекалено натрапчиво, сякаш се опитва да отвлече вниманието за политическите цели на партията? Съмненията му се превърнаха в потоп от несигурност и плановете се промениха. Пуснаха неформално съобщение. Макилин щеше да се позадържи на прага на дома си веднага след закуска, докато си казва довиждане с жена си в трогателна семейна сцена, която допълва неформалното естество на пътуването на краля, и ако се случеше така, че там да има фотоапарати или журналисти…

Стълкновението пред входната врата на „Чапъл стрийт“ беше ужасно и минаха няколко минути преди прессекретарите на Макилин да подготвят и организират камерите. Трябваше да се получи както трябва; все пак щеше да се излъчва на живо по един от сутрешните блокове.

— Добро утро, дами и господа — започна той, докато на заден план жена му се навърташе свенливо около него. — Много ми е приятно да видя всички ви тук. Предполагам, че сте станали рано, за да разберете повече за предстоящото ни изявление относно транспортната политика.

— Не, освен ако не става дума за премахването на кралските влакове.

— Ни най-малко.

— Г-н Макилин, смятате ли, че кралят е в правото си да предприеме подобно турне при неговия статут?

Въпросът идваше от млад мъж, рус, агресивен, който замахна с микрофона към него, все едно беше някакво оръжие. Което, разбира се, си беше.

— Кралят няма избор относно своя статут. Разбира се, че има правото да види със собствените си очи как живеят непривилегированите. Вярвам, че това, което прави, е достойно за адмирации и аз го аплодирам.

— Но от „Даунинг стрийт“ са много разстроени; казват, че тези дела трябва да бъдат оставени на политиците — намеси се друг глас.

— Кога за последно г-н Ъркарт е посещавал тези места, може ли някой да ми каже? Само защото няма нервите — с шотландския му акцент думата прозвуча като военен барабан — да се изправи лице в лице с жертвите на политиките си, това не значи, че всички останали също трябва да бягат.

— Нямате никакви критики към турнето на краля в нито едно отношение, така ли?

Макилин направи пауза. Нека лешоядите да почакат, да се мъчат да отгатнат, да се притеснят. Повдигна брадичка, за да изглежда по държавнически и за да се поизпъне увисналата кожа, както беше репетирал пред огледалото хиляди пъти.

— Напълно се идентифицирам с това, което прави кралят. Винаги съм бил твърд поддръжник на кралското семейство и смятам, че трябва да сме благодарни на съдбата си, че имаме крал като него, който е толкова активен и загрижен.

— Значи сте сто процента зад него?

Думите му бяха бавни, отчетливи, сериозни:

— Сто процента.

— Ще повдигнете ли въпроса в Камарата?

— О, не. Не мога. Правилникът на Камарата на общините много ясно забранява всякакви дискусии относно монарха, но дори и правилата да позволяваха, пак не бих го направил. Моето твърдо убеждение е, че кралското семейство не бива да бъде използвано от политиците за техните тесни пристрастни цели. Затова нито смятам да повдигам въпроса, нито да давам пресконференции. Само ще споделя моята гледна точка, че кралят има пълното право да действа по този начин, и аз се присъединявам към неговата загриженост за бедните, които представляват такава голяма част от днешна Великобритания…

Прессекретарят махаше с ръце над главата си и прокарваше ръка пред гърлото си. Това беше идеален момент да прекъснат. Беше казал достатъчно, за да си осигури заглавия, но не и твърде много, за да го обвинят, че се възползва от ситуацията. Винаги трябва да оставяш лешоядите леко гладни.

Макилин беше на път да се сбогува с камерите, когато от улицата се разнесе протяжен звук от клаксон на кола. Той вдигна поглед и видя един зелен рейндж роувър да преминава. Мръсно копеле! Това беше един народен представител от Либералната партия, съсед, който живееше надолу по улицата и изпитваше голямо удоволствие да пречи винаги когато лидерът на опозицията даваше интервюта от прага си. Колкото повече протестираше Макилин и пледираше за феърплей, толкова по-шумни и ожесточени ставаха усилията на съседа му. Знаеше, че клаксонът щеше да бележи края на интервюто и на живото предаване в сутрешния блок, оставаха му може би една-две секунди в ефир. Очите на Макилин се озариха, той се усмихна широко и помаха радостно към отдалечаващия се роувър. Осем милиона зрители видяха един политик в най-добрата му светлина, за тях той махаше с достойнство и ентусиазъм в отговор на неочаквания поздрав от страна на един негов поддръжник. Така му се падаше на копеленцето. Макилин нямаше намерение да оставя нищо да развали това, което се очертаваше като един отличен ден.

Когато продуцентът на предаването върна картината в студиото, Мортима Ъркарт премести вниманието си от екрана към съпруга си. Той си играеше с парченца прегорен тост и се усмихваше.