Майкъл Добс
Да изиграеш краля (19)

Глава седемнадесета

Ако искаш да яздиш принцеса, ти трябва дълга юзда.

Телефонът иззвъня в частните апартаменти в кралската резиденция Кенсингтън Палас. Минаваше осем часът вечерта и Ландлес не очакваше принцесата да си е вкъщи. Съпругът й беше заминал за Биркенхед за откриването на някакъв газов терминал и той бе предположил, че тя или ще е с него, или ще пирува из града, възползвайки се от свободата си, но самата тя вдигна телефона.

— Добър вечер, Ваше кралско височество. Какво удоволствие е за мен, че Ви откривам.

— Бенджамин, каква приятна изненада.

Тя звучеше резервирано, леко разсеяно, сякаш криеше нещо.

— Възстановявам се от тежкия ден сред две хиляди членки на Женския институт. Не можеш да си представиш колко изморително е да се здрависаш с толкова хора и да изслушаш толкова неискреност. Правят ми масаж.

— Тогава се извинявам, че Ви притеснявам, но имам добри новини.

Той бе прекарал следобеда, чудейки се как ще реагира тя на фурора, който предизвика речта, която тя му бе дала като първия плод на прясната им договорка. Намерението й беше да покаже колко почтен и загрижен е кралят, когото тя смяташе за твърде затворен; и през ум не можеше да й мине, че това ще се публикува и ще предизвика такава буря. Можеше да има и разследване. Дали сега не я беше хванало шубето?

— Само исках да знаете, че утрешните вестници ще преливат от статии, славещи краля. Забележително е колко полезно за него се оказа всичко това. И то само защото постъпихме по правилния начин. Вие свършихте страхотна работа.

Тя се изпъна на масата за масаж, пресягайки се за чаша шампанско.

— Голям екип сме, значи, а, Бенджамин?

— Да, госпожо. Страхотен екип.

Тя все още държеше дистанция; дали не беше развалил всичко още в началото?

— Аз пък си помислих малко, направих малко пресмятания. Знаете ли, сега, като имах шанса да се запозная с вас, видях колко сте способна, и мисля, че стойността на Вашата помощ ще бъде още по-голяма, отколкото първоначално мислех. Как Ви звучат още петдесет хиляди паунда?

— Бенджамин, стига, бе? Звучи пер-фект-но.

За момент му се догади от нескопосания жаргон, културен продукт от безкрайна консумация на клюкарски колонки, модни списания и комикси. Той беше напуснал училище на петнадесет и си беше проправил пътя в живота въпреки проблемите, идващи от нешлифованите му ръбове, грубия му език и още по-грубия му акцент. Това му беше дало самочувствие и самопреценка, но все пак беше брутален път, какъвто не искаше за трите си дъщери, които бяха намерили своите пътеки, минавайки през най-доброто образование, което се предлагаше. Докато слушаше принцесата, той нито можеше да разбере, нито да оправдае тези, които бяха родени с всяка привилегия, а бяха постоянен срам за самите себе си. Но по-важното — явно беше намерил своя човек. Той се засмя приветливо в слушалката.

Тя затвори телефона и отново отпи от чашата. Зачуди се дали не се забърква твърде сериозно. Отдавна беше научила, че няма такова нещо като безплатен обяд дори за един член на кралското семейство, а още по-малко обяд за петдесет хиляди паунда. Всеки път се оплиташе в конците и сега подозираше, че Бен Ландлес е човек, който ще ги задърпа здраво.

— Нещо се напрегнахте, мадам.

Принцесата се завъртя, хавлията се свлече от тялото й и тя се загледа в наскоро пристегнатия си бюст.

— Остави мускулите на гърба, Брент. Искам да ме масажираш отвътре.

Лейтенант Брентуд Албъри-Хънт, гвардеец с ръст поне метър и деветдесет, на служба в двореца като личен адютант на принцесата, козирува елегантно и застана мирно, а хавлията падна от кръста му, докато принцесата го гледаше критично, правейки се, че го инспектира. Той знаеше от опит, че тя е взискателен командир и че нощният му наряд ще бъде тежък.