Майкъл Добс
Да изиграеш краля (47)

Глава четиридесет и трета

По дяволите, колко е упорит! И на кръст да го разпъна, пак ще реши да възкръсне на третия ден.

Денят беше подходящ за бесилото, помисли си Макилин. Камарата беше претъпкана над капацитета си, много депутати стояха прави, приклекнали на пътечките или скупчени от двете страни на стола на председателката. Количеството предимно мъжки тела, притиснати едно в друго, пораждаше буйна, шумна атмосфера, преизпълнена с очакване. Говореше се, че е имало подобни сцени в Тайбърн^[1], когато бесели някакъв нещастник на трикраките бесилки, и че дори се плащало за привилегията да гледаш как горкото копеле се люлее.

Жертвите за деня вече нарастваха. Вълните на паника бяха минали през валутните пазари и бяха залели и Стоковата борса, до обяд цените на акциите го отнесоха, и то лошо. Болезнени викове, идващи от тези с позиции, изложени на риск, се чуваха из целия град и ставаха все повече. Строителните асоциации се срещнаха на извънредно заседание; лихвите по ипотеките щяха да бъдат повишени, единственият въпрос беше с колко. Вината не беше на краля, разбира се, но хората вече бяха изгубили невинната си вяра в лошия късмет, в това, че бедствията просто се случват, и търсеха виновник. А това значеше, че и Макилин ще бъде под обстрел. Печално си спомни последните си публични изяви в подкрепа на кралското семейство, потръпвайки от репликата си „сто процента“. Цяла сутрин се беше чудил дали да не избере агресията като най-добра форма на защита и да застане изцяло зад краля, пък каквото ще да става, но реши, че позицията на краля е обкръжена от твърде много вражеска артилерия. Войниците му не бяха камикадзета, нито пък биха го последвали така сляпо. А и нямаше смисъл да ги изтрепят при щурма за няма нищо, по-добре да се скрият сега и да запазят сили за друга битка. Щеше да започне с някакъв въпрос за човешките права, точно така, някакви общи приказки за морал. После въпрос за неочакваното посещение на министър-председателя в Москва, обявено за следващата седмица. Това щеше да свърши работа, да го отведе далеч от звука на битката, да разхлаби примката на бесилото… Докато чакаше, започна да се чувства лепкав от задуха и близостта на телата на охранените мъже, които бяха натъпкани в залата.

Той видя Ъркарт, който се появи точно навреме за началото в 15:15 и започна да си проправя път през мелето, което заобикаляше председателката, и покрай изпънатите крайници на други министри от кабинета, накацали небрежно по предната скамейка. Ъркарт се усмихна на Макилин през катедрата, за кратък момент тънките му устни се разтвориха, за да се покажат резците, първият предупредителен изстрел от следобедната офанзива. Зад Ъркарт седеше многоуважаемата народна представителка за Северен Дорсет, която се заклати раболепно, докато господарят й заемаше мястото си. Беше облечена в крещящо червено костюмче, което се открояваше като светофар сред мрачните сиви костюми и което щеше да седи добре на телевизионните екрани. Цяла сутрин беше упражнявала пред огледало изражението си на подкрепа. Тя беше красива и добре поддържана жена в ранни четиридесет с глас като на хиена, за който имаше слух, че може да стигне горно до в леглото — твърдение, подкрепено дори от някои членове на опозицията. Тя никога нямаше да стигне до министерски пост, но мемоарите й вероятно щяха да станат бестселър.

Макилин се облегна назад, придавайки си спокоен вид, докато хвърляше погледи към балкона над главата си, където беше пресата; над изящната балюстрада виждаше главите на драскачите, лицата им, напрегнати в очакване, с подострени моливи и предразсъдъци. Нямаше да ги кара да чакат, щеше да влезе на бойното поле при първа възможност, щеше да развее флага си и да се оттегли, преди да е започнала истинската битка и всичко да излезе извън контрол. Човешките права, точно така. Ама че хубава идея.

Мадам председателката започна с първия въпрос относно ангажиментите на министър-председателя за деня, а Ъркарт даде стандартния отговор, който беше премерен така, че да не предоставя никаква конкретна информация — списък с официални срещи „в допълнение към отговорите на въпроси от Камарата“.

— Това ще е за пръв път — обади се Бичето от мястото до пътечката, което си беше негово просто защото явно не ставаше оттам.

Изглеждаше като да има разстройство; може би сандвичите и халбата бира не му понасяха добре.

Ъркарт ликвидира бързо първия въпрос, зададен от един съвестен представител на избирателния си район, относно отсечка от някакво шосе. Беше ред на Макилин да грабне възможността. Той се наведе напред и кимна към председателката.

— Лидерът на опозицията — гласът й го призова към катедрата.

Беше по средата на ставането си, когато един друг глас проряза шумотевицата.

— Няма как да го сбъркаш с лидер на опозицията това раболепничещо малко лайно.

Макилин усети, че бузите му поруменяват от гняв, а после от изумление. Беше Бичето. Неговият войник!

— Ред! Ред! — изкрещя фалцетно председателката.

В толкова нажежена атмосфера, с толкова много депутати, притискащи рамене и разменящи си лакти, тя знаеше, че е от решаващо значение да наложи авторитета си от самото начало.

— Чух това. Многоуважаемият народен представител трябва веднага да оттегли забележката си!

— А как бихте нарекли някого, който захвърля принципите си, за да лиже ботушите на кралското семейство. Стана за смях.

Другите депутати от опозицията бяха млъкнали, ошашавени. Тези от страна на правителството също не знаеха как да реагират — да се съгласят ли с Бичето, или да оплюят неговата вулгарност, но със сигурност знаеха, че най-същественото е да се вдига възможно най-много шум и да се подклажда огънят. Сред нарастващата врява Бичето с кичур коса, залепнал на челото му и с разкопчано сако, се изправи на крака, без да обръща внимание на настойчивото искане на председателката.

— Но е неоспорим факт, че…

— Стига! — изпищя председателката, очилата й се бяха свлекли надолу по носа и започваше да се поти под перуката. — Няма да се поколебая да накажа многоуважаемия народен представител, ако веднага не оттегли коментарите си!

— Но…

— Оттегли ги!

Викове заприиждаха от всички страни. Носителят на жезъла и цивилният полицай, облечени за подобни случаи в подходящи екзекуторски черни одежди, с дълги копринени чорапи и церемониален меч, застанаха мирно в очакване на инструкциите на председателката.

— Но… — започна отново Бичето.

— От-тег-лиии!

Настана суматоха. Бичето се огледа на пръв поглед невъзмутимо, сякаш не чуваше виковете и не виждаше размаханите листове с дневния ред. Той се усмихна, като че ли най-после осъзна, че цялото внимание е насочено към него, и закима в знак на съгласие. Всички поутихнаха, за да го чуят.

— Добре — той погледна председателката. — Кой коментар искате да оттегля? Раболепничещо? Малко? Или лайно?

Приливната вълна от гневни изблици заглуши крясъците на председателката.

— Всичко! Искам да оттеглите всичко!

Най-накрая я чуха.

— Всичко? Искате да оттегля всичко?

— Веднага! — перуката й се беше килнала накриво и тя се мъчеше да я оправи, опитвайки се отчаяно да запази самообладанието и достойнството си.

— Добре. Добре — Бичето вдигна ръце, за да усмири множеството. — Всички знаете мнението ми относно раболепниченето пред Негово великолепие, но…

Той хвърли свиреп поглед към глутницата парламентарни хрътки, които го бяха погнали.

— … щом като отсъждате, че нямам право да говоря такива неща, ще ги оттегля.

— Сега. Веднага!

От всички страни се разнесе одобрителен вой. Бичето посочи Макилин.

— Да, не бях прав. Явно можете да го сбъркате с лидер на опозицията. Това раболепничещо малко лайно!

В последвалата какофония от всички страни нямаше как да бъде чута председателката, но Бичето не изчака да бъде наказан. Той събра листовете си от пода и хвърли продължителен нагъл поглед към лидера на партията си, преди да излезе от залата. Носителят на жезъла, който прочете по устните на председателката, тръгна до него, за да се увери, че той ще напусне територията на Уестминстър и че няма да се появява там в следващите пет работни дни.

Гърбът на Бичето изчезна зад вратата и в залата се възстанови нещо подобно на ред. Под перуката си, все още накривена, председателката погледна в посока на Макилин с покана да каже каквото има да казва. Той поклати глава. Вече не искаше да задава някакъв глупав въпрос за човешките права. Ами неговите човешки права? Всичко, което искаше, е това жестоко и необяснимо наказание да приключи, някой да дойде и да пререже въжето, на което висеше насред парламента, с надеждата поне да получи подобаващо погребение.

* * *

— Как го правиш, Франсис? — запита Стампър, когато влезе в кабинета на министър-председателя в Камарата на общините.

— Как правя кое?

— Как надъха Бичето толкова много, че да заколи Макилин по-успешно от десет от нашите касапи.

— Скъпи мой Тим, станал си такъв циник. Търсиш конспирация навсякъде. Истината — ако можеш някога да й повярваш — е, че не се е налагало да го надъхвам. Той си идва надъхан. Не, моят принос към цялата забава се състои по-скоро в това.

Той посочи телевизора, на който вървяха последните новини в телетекста. Строителните асоциации бяха завършили своите заседания и резултатът от тях бе изписан на екрана.

— Божичко. Два процента по ипотеките? Това ще влезе като лопата с лайна в резервоар за питейна вода.

— Именно. Сега да видим колко му пука на средностатистическия собственик за всички бездомни, когато ипотеката започне да яде от парите му за бира. До момента, в който затворят пазарите тази вечер, обществената съвест на краля ще се окаже една безсмислица и лукс, който не всеки може да си позволи.

— Поднасям своите извинения за циничната забележка, изречена в твое присъствие.

— Приема се. Гласоподавателите предпочитат да имат ясен избор, Тим, това им помага да се концентрират. Предлагам им избор, който на практика е прозрачен. Може кралят да е рядка орхидея, а аз да съм най-обикновена зелка, но като изгладнеят, копелетата ще се хвърлят на зелката, казвам ти.

— Достатъчно зеле, че на краля да му се образуват хронични газове.

— Скъпи мой Тим, ти можеш да кажеш нещо подобно. Но по тези въпроси аз няма как да коментирам.

* * *

И кралят беше седнал пред екрана на телевизора и мълчаливо гледаше прякото предаване на парламентарния контрол. Беше дал инструкции да не бъде обезпокояван, но в крайна сметка личният му секретар не можа да се стърпи. Почука и влезе с почтителен поклон.

— Сър, моля да приемете извиненията ми, но е редно да знаете, че ни заливат обаждания от медиите, искат да чуят някаква реакция, Вашето мнение относно събитията в Камарата на общините. Не приемат мълчанието за отговор, а откакто нямаме прессекретар…

Кралят сякаш не забелязваше натрапника, гледаше втренчено екрана, без да мига, тялото му беше изпънато, вените на слепоочието в яркосиньо се открояваха върху белия пергамент на кожата на черепа му. Изглеждаше пребледнял — не от гняв, личният секретар беше свикнал да разпознава пламенните изблици на краля. Безмълвието му говореше за човек, изпаднал в друга плоскост, потънал дълбоко в себе си; напрежението показваше, че търсенето на вътрешно равновесие се е оказало безуспешно. Секретарят остана неподвижен, гледайки агонията на другия човек, смутен от своята намеса, но и незнаещ как да си тръгне, без да бъде освободен.

Накрая кралят проговори, по-скоро зашепна, но не говореше на секретаря.

— Няма смисъл, Дейвид — гласът беше дрезгав, гърлото — пресъхнало. — Няма да стане. Никога няма да позволят на един крал да бъде човек, нито на един човек да бъде крал. Няма как да се направи — ти го знаеш, нали, стари приятелю…

После настъпи тишина. Кралят не помръдваше, продължаваше да се взира с невиждащи очи в екрана. Секретарят изчака още няколко безкрайни секунди и после излезе, като затвори тихо вратата след себе си, сякаш затваряше капака на ковчег.