Майкъл Добс
Да изиграеш краля (31)

Глава двадесет и девета

Монархът е в много неудобна ситуация, ако изпусне сапуна. Какво да прави, ако наоколо няма прислуга да му го подаде?

Пак не можа да спи. Знаеше, че започва да приема всичко твърде навътре. Глупави неща като това с чашата, в която държеше четката и пастата си за зъби. Прислугата я беше сменила просто така, сякаш винаги знаеха кое е по-добро за него. Това предизвика скандал до небесата, чак пяна му излезе от устата и сега се чувстваше засрамен. Получи си чашката обратно, но в процеса загуби равновесието и достойнството си. И въпреки че знаеше какво се случва с него, по някакъв начин това го правеше още по-лошо.

Лицето, което го гледаше от огледалото в банята, беше измъчено, остаряло, бръчките около очите му бяха като кокоши крака, а огънят вътре беше задушен, угаснал. Докато изучаваше собственото си отражение, виждаше лицето на баща си, пламенно, невъздържано, непоколебимо. Той потръпна. Беше остарял, преди животът му да започне — живот, прекаран в това да чака родителите си да умрат, точно както сега собствените му деца чакаха него. Ако умре днес, щеше да има огромно погребение, всенародно събитие, милиони щяха да бъдат в траур. Но колко от тях щяха да го помнят? Не като фигура, а него самия като човек?

Като дете имаше някакви компенсации. Спомняше си любимата игра — да притичва напред-назад покрай гвардейците в двореца и те всеки път да го поздравяват с потропване на ботушите си и с превъртане на оръжията си, което за него беше голяма забава, докато и те, и той самият не оставаха без дъх. Но това не беше нормално детство, прекарано сам, без да е способен да се протегне и сам да докосне неща, както правят другите деца. А сега бяха решили да му отнемат и мъжеството. Когато гледаше телевизия, не разбираше половината от рекламите. Ипотеки, спестовни сметки, банкомати, препарати, които избелват, приставки, боядисващи труднодостъпните ъгълчета. Сякаш тези послания идваха от друга планета. Той вече имаше най-меката тоалетна хартия, но нямаше и най-бегла представа откъде се купува. Дори не се налагаше сам да развива капачката на пастата си за зъби или да сменя ножчетата на самобръсначката си. Някой правеше всичко това вместо него, всичко. Животът му беше нереален, някак си ненужен, позлатена безрадостна клетка.

Дори жените, който му бяха пратили, за да го научат на някои основни неща, го наричаха „сър“ не само когато се запознаваха официално, а и после, когато бяха сами, в леглото, без нищо да ги разделя, освен потта от ентусиазма, докато му показваха как останалата част от света прекарва времето си.

Беше дал най-доброто от себе си, беше направил всичко, което се очакваше от него, и повече даже. Беше научил уелски език, беше пребродил планините на Шотландия, беше станал капитан на кораб, беше пилотирал хеликоптери и беше скачал от самолети на хиляда и петстотин метра; беше председателствал благотворителни организации, беше отварял нови крила в болници с името му на гравираните им табели; беше се смял на униженията на шутовете и на жалките имитатори, беше подминавал обидите, прехапвал устна пред злобните лъжи за семейството си и обръщал другата буза; беше лазил по корем през калта и тинята на военното обучение точно както се очакваше да лази през калта и тинята на „Флийт стрийт“. Беше направил всичко, което поискаха от него, и все пак то не беше достатъчно. Колкото повече се стараеше, толкова по-жестоки ставаха шиповете и стрелите им. Задълженията и очакванията бяха непосилни за когото и да било.

Той погледна потъналите очи и ръбестата, оплешивяваща глава, която толкова много приличаше на тази на баща му. Вече беше видял сутрешните вестници, новините за дебатите, спекулациите и инсинуациите, надутите разсъждения на драскачите, които или го обсъждаха, сякаш го познават толкова лично, че могат да надникнат до дъното на душата му, или го третираха, сякаш не съществува като реален човек. Той беше като тяхна вещ, като нещо, което притежават и вадят на показ, когато им потрябва, за да подписва законопроекти, да реже ленти и да продава вестници. Те никога нямаше да му позволят да бъде част от света, но му отнемаха и най-простичката утеха да го оставят на мира.

Сините очи сега бяха кървясали от умора и съмнение. Някак си трябваше да намери кураж, да намери изход, преди да го пречупят. Но нямаше изход, когато си крал. Бавно ръката му започна да трепери, неконтролируемо, докато мислите му се оплитаха все повече и чашката за тоалетните принадлежности започна да се тресе. Мокрите му пръсти стискаха порцелана, опитвайки да си върнат контрола, но всичко му се изплъзваше и чашата полетя като жива, чукна се в ръба на ваната и подскочи по плочките на пода. Той гледаше след нея, прикован, като че ли следеше някакъв трагичен балет. Чашата рикошира няколко пъти, дръжката й подскачаше ту на едната, ту на другата страна, махаше му, приканваше го и с един финален отчаян скок се завъртя и се пръсна на стотици гневни, свирепи зъбчета. И ето, любимата му чашка все пак я нямаше. И бяха виновни те.