Майкъл Добс
Да изиграеш краля (44)

Глава четиридесет и първа

Концепцията за наследствената монархия е малко като бутилка добро шампанско, което е престояло отворено прекалено дълго.

Майкрофт го откри на хълма над Белморал, където често ходеше, когато искаше да остане насаме с проблемите си, дори посред зимата, снега и вятъра от изток, който не срещаше по пътя си никаква бариера чак от сенките на Урал през трите хиляди километра. Тук има неостаряващи духове, беше казал веднъж той, които се крият в пукнатините на оголените гранитни скали и пеят, докато тичат с вятъра през грубите храсти, дълго след като елените са потърсили подслон в по-ниските пасища. Кралят го видя, че идва, но не поздрави.

— Нямах избор. Нямахме избор.

— Ние? Не помня да си се консултирал с мен?

Царственият тон издаваше обида и болка. Гневът — а може би беше студеният вятър — беше оцветил в пасторална руменина бузите му, а думите се процеждаха бавно.

— Щях да се застъпя за теб.

— Да не мислите, че не го осъзнавам?

Беше ред на Майкрофт да се ядоса.

— Точно затова трябваше да не Ви намесвам в решението си. Време е да започнете да слушате главата, а не сърцето си.

— Не си направил нищо нередно, Дейвид, не си нарушил никакъв закон.

— Откога това има някакво значение? Щях да се превърна в огромна пречка, щях да отвлека цялото внимание. Вместо да слушат Вас, щяха да злословят срещу мен. Вие поехте голям риск, за да разнесете посланието си, без някой да ви пречи, и нямаше да понеса аз да съм този човек, да им дам поредното извинение да подменят темата и да объркат хората. Не разбирате ли? Не подадох оставка въпреки Вас. Подадох оставка заради Вас.

Той млъкна, зареял поглед в мъглите, които висяха над хълмистите поля, и се зарови във взетото назаем ски яке.

— И заради друг човек, разбира се. Трябваше да помисля и за него. Да го предпазя.

— Почти ревнувам.

— Не съм вярвал, че е възможно да обичам двама мъже толкова много по толкова различен начин.

Майкрофт протегна ръка и докосна тази на краля, непростим жест между поданик и монарх, но думите и смразяващият вятър сякаш приглушаваха всяка формалност.

— Как се казва?

— Кени.

— Винаги е добре дошъл. Заедно с теб. В двореца.

Кралят сложи своята ръка върху тази на Майкрофт, който наведе глава, трогнат от благодарност и емоция.

— Връзката ни беше лична, не нещо, което да се появява по вестниците и да разлайва хрътките; не нещо, което да обърне с главата надолу личния му живот — обясни Майкрофт.

— Такива планове рядко се осъществяват сред инсинуациите и торището на публичността.

— Много ме е страх, че това може да му е дошло в повече. Но все пак благодаря за поканата.

Вятърът въздъхна сред храсталаците — нисък, печален звук. Светлината започна да избледнява, демоните на нощта се връщаха в своите владения.

— Всичко това беше много злощастно стечение на обстоятелствата, Дейвид.

— Смешното е, че се чувствам почти облекчен, освободен. Не съжалявам. Но не беше и просто стечение на обстоятелствата.

— Какво имаш предвид?

— Не вярвам в съвпадения. Някой целенасочено искаше да отвлече вниманието от Вашия тур, да навреди на мен, но и на Вас.

— Кой?

— Някой, който има мотив. Който има възможност. Който познава народния представител от Дагенъм и който има ресурсите да проследи частен телефон.

— Трябва да е някой, който е способен да падне доста ниско.

— Най-ниско. И той ще продължи да Ви преследва, без съмнение. Ще има и още.

— Тогава се надявам да имам твоя кураж.

— Вече го имате. Трябва само кураж да се изправиш лице в лице със себе си — Вие го казахте. Да бъдеш човек — Ваши собствени думи. Да се изправиш пред другите, не е толкова мъчително, повярвайте ми. Но мисля, че Вие вече го знаете.

— Ще са ми нужни твоите съвети, Дейвид, повече от всякога, ако се окажеш прав, че от тук нататък ще става по-зле.

Първо бавно, после с нарастваща сила започнаха да падат тежки капки студен дъжд по двете самотни фигури. Мракът ги обгръщаше бързо.

— В такъв случай, сър, най-добрият съвет, който мога да Ви дам, е да се махаме от това проклето поле, преди да премръзнем до смърт и да спестим на Ъркарт усилията.