Майкъл Добс
Да изиграеш краля (20)

Декември: седмицата на Коледа

Изборите би трябвало да изкореняват бурените.

Но невинаги успяват. А в една наследствена монархия дори няма смисъл да се надяваш.

— Няма как да стане, Франсис.

Отвътре Ъркарт кипеше, не беше назначил министрите си, за да му казват, че няма как да стане. Но министърът на финансите беше категоричен и Ъркарт знаеше, че също така е и прав.

Бяха се скупчили в един ъгъл на залата за приеми в щаба на партията, където се бяха събрали добрите и великите, за да спестят време и пари, празнувайки Коледа и изпращайки един дългогодишен служител. Заплатата на такива служители беше ужасяваща, работните условия често бяха плачевни и от тях се очакваше да не показват самостоятелно мислене. В замяна те разчитаха, след като минат много години, да им се засвидетелства признание под формата на покана за едно градинско парти в Бъкингамския дворец, да бъдат споменати скромно в Списъка с почести или да им бъде организиран прощален прием, на който нетърпеливи министри да пият сладникаво немско вино и да се тъпчат с коктейлни хапки, докато се правят, че честват пенсиониращия се и често незабележим за околните служител. Но Ъркарт с радост дойде на това конкретно събитие, посветено на възрастната, но темпераментна г-жа Стаг, чиято функция беше да сервира чай. Никой не помнеше от колко години тя беше там, не бяха останали политици от времето, когато бе постъпила на тази работа. Чаят й беше чиста отрова, а кафето — същото като чая, но чувството й за хумор прорязваше помпозността, която толкова често обхващаше политиците, а енергичното й присъствие успяваше да разсее атмосферата дори и в най-сериозните срещи. Ъркарт се беше привързал към нея още когато беше млад и напорист депутат — от момента, в който гледаше като омагьосан как тя видя едно разхлабено копче на сакото на Тед Хийт и настоя лидерът на партията, ерген, да се съблече пред нея, за да може тя да го оправи на момента. Ъркарт знаеше, че това е третият й опит да се пенсионира, но на седемдесет и две беше много вероятно да бъде последният й. Надяваше се този повод да му предостави възможност да се откъсне за малко от работа. Но явно нямаше да му се получи.

— Просто няма как да стане — повтори министърът. — В магазините почти не се усеща Коледа, а рецесията идва по-рано, отколкото очаквахме. Можем да направим малко масаж на статистиките, да ги отхвърлим като непредставителна извадка за месец-два, но няма да можем да скрием всички, които завършват и ще наводнят работния пазар след Великден. Повечето от тях ще отидат от класните стаи право на опашките пред бюрото за безработни и нито ти, нито аз можем да направим кой знае какво.

Четиримата стояха с наведени глави близо един до друг, сякаш пазеха някаква страшна тайна. Ъркарт беше попитал министъра как оценява шансовете да се отложат ефектите от рецесията с месец-два, да си спечелят още малко време. Но той само беше потвърдил това, което вече беше ясно на всички.

Стампър заговори на свой ред много кратко. Нямаше нужда да се разтягат локуми за лошите новини.

— Четири пункта, Франсис.

— Напред?

— Назад. Тази инфекция с краля прати преднината ни по дяволите. Назад сме с четири пункта и продължаваме да се движим в грешната посока.

Ъркарт прокара език по тънките си устни.

— Ами ти, Алджи? И ти ли ми носиш несгоди?

Ъркарт се обърна към ковчежника на партията и всички се наведоха още по-близо един към друг, защото финансистът беше не повече от метър и шестдесет и да го чуеш в шумната зала, само по себе си беше предизвикателство. За разлика от министъра на финансите и Стампър, той не беше уведомен за плановете за ранни избори, но не беше и глупак. Когато запитат един ковчежник как може тази партия, затънала до гуша в заеми, да събере десет милиона паунда от днес за утре, той знаеше, че колегите му са замислили някоя лудория. Широкото му лице беше зачервено, когато изпъна врат, за да погледне останалите.

— Няма как. Толкова скоро след изборите и веднага след Коледа, а и с тази рецесия… Няма как да събера десет милиона през следващата година, камо ли за един месец. Нека бъдем реалисти, кой би заел толкова много пари на партия с толкова крехко мнозинство, което освен това продължава да се топи.

— Какво имаш предвид? — запита Ъркарт.

— Съжалявам, Франсис — обясни Стампър. — Сигурно са ти оставили съобщението на бюрото. Фреди Банкрофт умря тази сутрин.

На Ъркарт му трябваше момент, за да възприеме новината относно един от редовите членове на партията от малките избирателни райони. Не беше изцяло неочаквано. Банкрофт беше политически труп от години и беше крайно време и останалата част от него да го последва.

— Колко жалко, колко му беше мнозинството?

Ъркарт с мъка осигури пауза между двете части на изречението си. Всички бяха наясно кое наистина го разстройва — злобните заглавия покрай частичните избори можеха да обърнат настроението на нацията, обикновено в ущърб на правителството.

— Недостатъчно.

— Мамка му.

— Ще го загубим. И колкото повече отлагаме, толкова по-лошо ще е.

— Първите ми частични избори като министър-председател. Няма да е голяма реклама, а? Надявах се да се повозя в каляската, а не да ме тикат под колелетата.

Разсъжденията им бяха прекъснати от бледен младеж с много намачкан костюм и накривена вратовръзка, чиито колебания дали да се натресе в този очевидно задушевен разговор, бяха преодолени от изпития Лийбфраумилх и баса с една от секретарките с гъвкаво тяло, която беше заложила леглото си срещу неговата стеснителност.

— Извинете ме, наскоро започнах работа в отдел „Проучвания“ на партията. Може ли да ми дадете автографите си?

Той бутна парче хартия и оцапан химикал помежду им.

Останалите изчакаха Ъркарт да реагира, да нареди да го влачат под кила заради наглостта му или да го уволнят заради лошата му преценка. Но Ъркарт се усмихна и посрещна благосклонно тази възможност да прекъснат разговора.

— Виждаш ли, Тим, все пак някой ми е фен! — той надраска нещо на хартията. — Какви са твоите амбиции, младежо?

— Искам да стана министър на финансите, г-н Ъркарт.

— Постът е зает! — обади се мрачно министърът.

— Засега… — подсмихна се Ъркарт.

— Опитай в министерство на финансите на Бруней — добави Стампър с равен тон.

Размениха си още няколко шеги, докато листчето ги обиколи, но когато закачките замряха и младежът се оттегли в посока на дълбоко изчервилата се секретарка, Ъркарт се оказа очи в очи със сериозния, безкомпромисен поглед на Стампър. За разлика от останалите, те двамата знаеха колко важни бяха предсрочните избори. Ако рецесията и заемите бяха въжето около врата, то новината за частичните избори за освободеното място звучеше като щракването на капака на бесилото под краката им. Трябваше да намерят изход, иначе щеше да стане лошо.

— Весела Коледа, Тим?

Думите на Стампър бяха като безкрайната арктическа нощ.

— Не и тази година, Франсис. Няма как да стане. Трябва да се примириш с този факт. Не и сега, не и след всичко това с краля. Просто няма как да стане.