Дейвид Балдачи
Последната миля (56)

56

Декър, Богарт, Джеймисън и Марс се качиха на самолет за Далас, където се прехвърлиха на полет за Мемфис. Там щяха да наемат автомобил, с който да стигнат до Кейн, Мисисипи. Оставиха Милиган в Тексас да ръководи издирването на Девънпорт и да работи с останалите федерални агенти по нападението срещу дома на Марс. Оливър трябваше да работи по други случаи и да се присъедини към тях, когато приключи.

Шофирането до Кейн им отне три часа. Пътят минаваше през Тюпълоу.

— Родното място на Елвис — отбеляза Джеймисън, когато видяха табелата за града.

Богарт погледна през прозореца и отвърна мрачно:

— Поне не вали.

След като влязоха в Кейн, се насочиха право към полицейското управление. Богарт бе позвънил предварително и на рецепцията ги очакваше жена на средна възраст, служителка в администрацията, която се представи като Уанда Пиърс. Беше облечена с тъмнозелена блуза и панталон, а изражението й издаваше безпокойство. Въведе ги в малка заседателна зала с издраскана маса и разнебитени столове. Стените бяха от боядисани в жълто бетонни блокчета.

Всички седнаха.

— Рядко посрещаме гости от ФБР — започна неловко Пиърс.

— Благодарим ви, че ни отделяте от времето си — отвърна Богарт.

— Можете ли да ни разкажете повече за Нейтън Райън? — попита Декър.

Тя кимна и отвори папката, която носеше със себе си.

— Живея в Кейн, откакто съм се родила тук, и познавам някои хора от тази фамилия. Но когато агент Декър се свърза с участъка, реших да събера повече информация. Райън е работил в кметството в продължение на много години. Починал е на бюрото си от сърдечен удар. Случило се е преди двайсет години.

— Бил е заместник-кмет, нали? — попита Богарт.

— Точно така. — Жената погледна Марс и възкликна: — Чакайте малко, вие не сте ли…?

— Той е — отвърна нетърпеливо Декър. — Кой е бил кмет по онова време?

— Мислех, че се интересувате от заместник-кмета — отвърна Пиърс.

— Това беше преди. Сега се интересувам от кмета.

— Защо?

— Защото от опит знам, че заместник-кметовете не правят нищо, без да им е наредено от началството. В случая става въпрос за освобождаването под гаранция на пиян шофьор на име Чарлс Монтгомъри.

— Тогавашният кмет сега е конгресмен.

— Как се казва?

— Търман Хюи.

— Името ми е познато — каза Богарт.

Пиърс кимна.

— Господин Хюи е син на Травис Хюи, който е бил губернатор на щата, а през петдесетте е станал сенатор и е направил забележителна кариера…

— Търман Хюи не е обикновен конгресмен — отбеляза Богарт. — Той е председател на най-влиятелната комисия в Конгреса, бюджетната.

— Защото именно тя контролира разходите на федералното правителство — добави Джеймисън.

— Да — съгласи се Пиърс. — Говори се, че може да бъде избран за председател на Камарата на представителите. Това би го поставило на второ място в списъка на заместниците на президента — допълни гордо тя.

— И Търман е израснал тук, в Кейн?

— Роден и израснал тук. Семейство Хюи е част от политическата аристокрация на Мисисипи и трябва да отбележа, че се грижи добре за щата.

— Което означава, че получавате достатъчно финансиране от Вашингтон — уточни Декър.

— Което означава, че получаваме справедливо финансиране — отвърна сковано Пиърс.

— На колко години е в момента? — продължи да пита Декър.

— Мисля, че в началото на седемдесетте.

— Следователно през шейсет и осма е бил на двайсет и няколко.

— Предполагам, че да.

— И вече е бил кмет?

— Да, баща му е разполагал с огромно влияние. Когато синът му е решил да се кандидатира, всички са били наясно, че ще спечели изборите. Никой нямало да се опъне на неговия старец. Политическата му машина е била прекалено мощна. Търман е можел да спечели изборите дори само благодарение на името Хюи.

— Какво можете да ни кажете за бомбата в църквата? — побърза да смени темата Декър. — Агент Богарт ви е казал, че се интересуваме и от този случай.

— Да, Втора баптистка църква — отвърна Пиърс. — Но не разбирам връзката между освобождаването на Чарлс Монтгомъри под гаранция, господин Райън и експлозията.

— Не сте единствената — отвърна Декър. — И все пак какво можете да ни кажете за бомбата?

— Дори не съм била родена по това време, но случилото се е сред най-ужасните събития в местната история. Загинали са петнайсет души, включително малки деца. Момиченцата са били от детския хор. Бомбата сигурно е избухнала, докато са пеели. Това е толкова ужасно!

— Заловили ли са извършителя?

— Не, не са успели.

— А имало ли е заподозрени? — попита Богарт.

— Прегледах архива, след като ми отправихте запитването. Името на този Монтгомъри не се споменава никъде, ако това ви интересува.

— А някой друг?

— По онова време в щата е действал Ку-клукс-клан. Отправяли са заплахи. Взривявали са бомби и на други места из Юга, включително в онази църква в Бирмингам през шейсет и трета година. Доста ужасни неща са се случили по онова време. Между другото, в Бирмингам имало толкова много експлозии, че започнали да го наричат Бомбенгам.

— Какво взривно вещество е било използвано тук? — попита Декър.

— Динамит.

— И никой не е видял човека, заложил експлозива? — възкликна Джеймисън.

— Очевидно не.

— В информацията, която вашето полицейско управление предостави на агент Богарт по-рано, се споменава, че църквата е била под полицейско наблюдение, тъй като срещу пастора са били отправени заплахи. Той е участвал в няколко протестни марша и други прояви, организирани от Мартин Лутър Кинг, и се е присъединил към съдебен иск срещу градската управа на Кейн и щата Мисисипи за дискриминационни действия, които попадат под ударите на Закона за гражданските права.

— Точно така.

— Как тогава е възможно някой да постави достатъчно голяма бомба, която да вдигне във въздуха цяла църква и да убие петнайсет души, и никой да не го забележи, при положение че полицията е наблюдавала мястото? — попита Декър.

Пиърс поклати глава.

— Всички това се питат.

— Трябват ни отговори, а не въпроси — отвърна Декър.

— Случило се е толкова отдавна, че не виждам как ще намерите категоричен отговор днес.

— В Бирмингам осъдиха част от виновните години след извършването на престъплението. Може и ние да направим същото тук. Можете ли да ни разкажете нещо повече за Травис Хюи, бащата на Търман?

— Какво за него?

— Политическите му възгледи например.

— Беше добър човек. Грижеше се добре за щата.

— Интересува ме отношението му към Закона за гражданските права.

Пиърс се намръщи.

— Няма как да знам подобно нещо.

— Предполагам, че след като е бил първо губернатор, а после и сенатор от Мисисипи през петдесетте години, политическите му възгледи са били по-близо до тези на расист като губернатора на Алабама Джордж Уолъс, отколкото на борец срещу сегрегацията като вицепрезидента Хюбърт Хъмфри.

— Не мога да кажа. Не го познавах.

— Предполагам, че има доста статии и репортажи, посветени на толкова видна личност.

— Вижте, ако питате дали господин Хюи е бил расист, ще ви отговоря, като изхождам от ограничените си познания, че е бил човек на своето време.

— Синът му споделя ли тези възгледи? — попита Декър.

— Не живеем в петдесетте — отвърна Пиърс.

— Проблемът е, че не всички го знаят — отвърна Декър.

— Ако се интересувате от убежденията на Търман Хюи, най-добре да го попитате лично.

— Получихме само част от досието за ареста на Монтгомъри, затова искам да попитам: отбелязано ли е къде точно е арестуван?

Пиърс сведе поглед към папката и прелисти няколко страници.

— Да, отбелязано е.

— Какво е разстоянието между това място и църквата?

Пиърс се напрегна — явно бе успяла най-сетне да навърже нещата.

— Ами… всъщност… изглежда, че са го арестували на няколко преки от нея.

— Възможно ли е полицаите, които са наблюдавали църквата, да са същите, като са преследвали и арестували Монтгомъри?

— Няма как да разбера.

— Разполагате с доклад за ареста, в който несъмнено са посочени имената на полицаите.

— Така е, но не мисля, че можем да разберем кои полицаи са наблюдавали Втора баптистка църква по онова време?

— Възможно ли е да са били едни и същи?

— Всичко е възможно — отвърна рязко Пиърс.

— Какво обяснение са дали разследващите? Как е била поставена и детонирана бомбата, при положение че църквата е била под полицейско наблюдение?

— Не мисля, че са дали каквото и да било обяснение, защото не са извършили нито един арест. Явно са предположили, че извършителят се е промъкнал незабелязано покрай полицаите.

— Какви обяснения са дали полицаите за действията си по това време?

— В делото няма техни показания.

— Но ако те наистина са преследвали и арестували Монтгомъри, това означава, че църквата е останала без наблюдение, нали така?

— Отговорът ми е „да“ само в случай че приема вашата презумпция, но това не означава, че съм съгласна с нея.

— Монтгомъри е арестуван в девет часа и десет минути вечерта.

— Да… така пише в доклада.

— А по кое време е избухнала бомбата?

Пиърс заби поглед в папката. Гласът й потрепери леко, когато обяви:

— Изглежда, е станало в девет и петнайсет.

— Интересно съвпадение — отбеляза строго Богарт.

— Не ме гледайте така, аз дори не съм била родена тогава! — каза възмутено Пиърс.

— В некролога на Нейтън Райън се споменава, че е бил сред първите, пристигнали на мястото на трагедията — каза Декър.

— Да, аз също го прочетох, след като агент Богарт се свърза с мен. До този момент изобщо не знаех за това.

— Но църквата се е намирала в квартал, в който са живеели предимно чернокожи. Било е късно вечерта. Какво е правил там Райън? Наблизо ли е живеел?

— Нямам представа — вдигна рамене Пиърс.

— Споменахте, че познавате някои членове на семейството — намеси се Джеймисън.

— Да.

— Можете ли да ги попитате? — каза Богарт.

Пиърс впери неприязнен поглед в Декър.

— Наистина ли смятате, че Монтгомъри е бил използван, за да отвлече вниманието на полицаите, така че да напуснат позициите си и да може атентаторът да постави бомбата?

— Не, смятам, че местната полиция много добре е знаела какво предстои. Полицаите са получили заповед да напуснат позициите си и да арестуват Монтгомъри, за да може атентаторът да постави и детонира бомбата.

Тя пребледня.

— Получили са заповед? От кого?

— Работата ни е да разберем — отвърна Декър.