Дейвид Балдачи
Последната миля (51)

51

— Сега пък ти извади късмет.

Декър премигна и отвори очи.

Марс стоеше до него и го наблюдаваше.

— Нямам усещането, че съм късметлия.

— Не си единственият.

Декър се огледа.

— Къде съм?

— В болницата. Получил си мозъчно сътресение. Главата ти изглежда така, все едно те е фраснал Ленъкс Луис.

— Така и се чувствам. — Той направи опит да се изправи, но Марс протегна ръка и го спря:

— Почакай малко, великане. Никъде няма да ходиш.

Декър се отпусна на възглавницата.

— Къде са останалите?

— Богарт и Милиган разследват какво се е случило. Джеймисън прекара часове наред до леглото ти. Преди малко отиде до тоалетната. Трябва да се върне всяка секунда. Тази жена ти е невероятно предана.

Декър го погледна и каза:

— Предполагам, че невинаги осъзнавам тези неща.

Марс придърпа стол и седна.

— Направих проучване върху твоето състояние — каза той и почука с пръст по главата си.

— Защо?

— Защото исках да те разбера по-добре. Като едно време в колежанската лига. Гледаш запис на мач, за да анализираш играта на някой футболист от противниковия отбор.

— И какво откри?

— Че е доста сложно състояние. Ти също си сложен. Всеки случай е уникален. Мозъкът ти може да се рестартира и да те промени отново. Опасна работа.

— Предполагам, че затова живея ден за ден — отвърна Декър.

Марс се ухили.

— В това отношение си приличаме. — После усмивката му изчезна. — Той ли беше?

— Кой?

— Знаеш кой, Декър. Баща ми. Той ли ти причини това?

Вратата се отвори и в стаята влезе Джеймисън. Когато видя, че Декър е дошъл на себе си, тя се втурна към него и възкликна:

— Божичко, Еймъс! Как си?

— Жив. Това е всичко за момента, но ще се оправя.

— Декър тъкмо се канеше да ми каже кой го е ударил — обади се Марс.

Джеймисън ахна:

— Видя ли го? Знаеш ли кой е?

— Наистина беше баща ти, Мелвин. Деветдесет и девет процента съм сигурен, че беше той.

— Значи не си го видял.

— Чух го. Беше опрял нож в гърлото ми по време на разговора. Знаеше всичко.

— Нарече ли ме по име? — попита Марс.

— Да… някакво подобно на твоето име.

— Как точно ме нарече?

— Леви.

Марс извърна поглед и потри брадичка с ръка.

— Точно така.

— Защо?

— Обичаше да ме подкача, че съм с два леви крака. Затова беше преиначил името ми. Никой друг не ме наричаше така. Само той.

— Значи е бил Рой — каза Джеймисън.

— Вече не се съмнявам — отвърна Марс.

— Човекът, който ме нападна, беше пушач — продължи Декър.

— Баща ми също.

— Какво друго ти каза, Еймъс?

Декър им разказа бавно случилото се, като пропусна някои моменти, и по-специално онези, свързани с отношението на Рой Марс към сина му.

— Значи каза, че го е направил, за да ме защити? — попита Марс. — И ме е измъкнал, защото майка ми го е накарала да й обещае?

— Предположението беше мое, но той не го отрече. Едно нещо ме озадачи. Каза, че не те е натопил. На практика обаче се е получило точно обратното.

Марс кимна.

— Майка ми е знаела, че той ще инсценира смъртта си и ще натопи мен. Затова е използвала думата, значеща опосум, както ти сам каза.

Декър и Джеймисън го погледнаха разтревожено.

— Вероятно е решила, че в затвора ще бъде по-безопасно за теб, Мелвин — предположи Джеймисън.

— Да бе, толкова безопасно, че едва не умрях!

— Имала е рак на мозъка в последен стадий, едва ли е разсъждавала съвсем ясно. Очевидно е, че планът не й е допадал. Затова са спорили двамата с баща ти.

— Но въпреки това той го е осъществил и ме е прецакал. А тя не го е разубедила.

Настъпи продължително мълчание.

— Можем да спорим до безкрайност, Мелвин, но не знаем какви мисли са се въртели в главите им — рече най-сетне Декър. — Това няма да промени нищо.

— Знам.

— Но въпреки това боли — заключи Декър.

— Прав си, боли.

Джеймисън го погледна и реши да смени темата:

— Вече не смяташ, че зад всичко това стои наркокартел, нали?

— Рой изсумтя, защото реши, че вървя по грешен път, като споменавам картела. Когато смених насоката на разговора, той замълча.

— А какво каза за Девънпорт? — попита Джеймисън с разтреперан глас.

— За жалост, не звучеше оптимистично настроен.

— Но ти е казал, че ми пази гърба? — попита Марс.

Декър го погледна. Изражението на Марс бе толкова умолително, че сърцето му се сви.

— Точно това бяха думите му. Ще направи всичко по силите си, за да те защити.

— Заради майка ми.

— Не мисля, че причината е само в обещанието, което й е дал. Каза, че си бил прецакан. Предполагам, че изпитва някакви угризения.

— Не вярвам — отвърна бавно Марс. — Не съм сигурен дали е способен на каквито и да било чувства.

— Не си виновен за това, което баща ти чувства или не чувства към теб, Мелвин — заяви категорично Джеймисън. — Проблемът с негов, а не твой.

— Рой умее да борави с нож — каза Декър. — И макар да е прехвърлил седемдесет, изглежда в отлична форма. Не съм лесен противник, но той се справи с мен.

— Винаги е бил як като бик — отвърна разсеяно Марс.

— Между баща ти и Монтгомъри има някаква стара връзка — продължи Декър. — Той сам си призна. Открием ли каква е точно, ще разберем кой стои зад всичко това.

— Може би трябва да послушаме съвета на Рой и да отведем Мелвин колкото се може по-далече от тук — каза Джеймисън.

— Никъде няма да ходя! — възрази Марс.

— Съгласен съм — каза Декър. — Не мисля, че има значение къде ще отиде Мелвин. Ясно е, че Рой също смята, че хората, от които се крие, искат съдържанието на сейфа.

— И нямаш представа какво е то? — попита Джеймисън.

— Очевидно е нещо важно.

— Кой обаче е замесен, след като не става въпрос за картел? — попита Марс. — В какво може да се е забъркал баща ми преди толкова много години?

— Той е опасен човек, Мелвин — каза Декър. — Това може да е показателно за случилото се някога. Рой убива хора.

— Какво, да не би да смяташ, че е бил наемен убиец?

— Няма как да знам. Казвам само, че не бих се изненадал, ако се окаже, че някой го е ползвал в подобна роля.

Марс стана от стола, отиде до прозореца и погледна навън. Лицето му изразяваше объркване и отчаяние.

Джеймисън прошепна на Декър:

— Никак не му е лесно. Не мога да си представя какво е да си на неговото място.

— Аз мога — отвърна Декър. — Единственият начин да го измъкнем от тази бъркотия е да разплетем историята докрай. В противен случай ще се озърта уплашено до края на живота си.

— Наистина ли смяташ, че можем да я разплетем?

— Да. Ако не ни убият преди това.