Дейвид Балдачи
Последната миля (41)

41

— Богарт и Милиган пътуват насам — обяви Декър.

Той се намираше в стаята си заедно с Марс и Джеймисън. Току-що бе приключил разговора по телефона с двамата федерални агенти. Местната полиция вече бе започнала разследване във връзка с изчезването на Девънпорт, но следователите си бяха тръгнали, без да открият нищо полезно. Беше очевидно, че Девънпорт е оказала съпротива, но никой не бе чул нищо, защото нейното крило на мотела бе почти празно по това време на годината.

— ФБР ще работи по случая? — попита вяло Джеймисън, докато разтриваше уморено очи.

— Изглежда, че приемат отвличането й твърде лично, като престъпление, насочено пряко срещу Бюрото, макар, формално погледнато, в момента тя да не работи за тях.

Декър погледна Джеймисън. Тя бе пребледняла и цялата трепереше.

— Алекс, имаш ли оръжие?

— Оръжие? Не. Защо?

— Ще ти дам пистолет и ще ти покажа как да го използваш.

— Наистина ли мислиш, че е необходимо?

— А ти наистина ли мислиш, че не е необходимо след изчезването на Лиза?

Джеймисън извърна поглед и нервно сплете пръсти.

— Не разбирам нищо — обади се Марс. — Защо им е да отвличат Девънпорт? Защо не мен? Аз съм този, който им трябва. Девънпорт не би могла да знае нищо за съдържанието на онзи сейф.

— Не могат да бъдат сигурни, Мелвин — отвърна Декър. — Обективно погледнато, Лиза е далеч по-лесна жертва от теб. Стаята й беше обърната наопаки, което означава, че се е съпротивлявала. Представяш ли си какво би могъл да направиш ти? Би могъл да ги убиеш дори.

Марс кимна бавно.

— Предполагам, че си прав.

Декър се замисли.

— Всъщност може и да не съм прав — каза той и се изправи.

— Къде отиваш? — попита го Джеймисън.

— Да огледам стаята на Девънпорт.

— Местните ченгета вече го направиха.

— Сега е наш ред.

 

 

Декър влезе в стаята, отиде до едната стена, облегна се на нея и обхвана помещението с поглед. Започна да го оглежда отляво надясно; главата му се въртеше от едната на другата посока като лъч на фар. Джеймисън стоеше до него, а Марс — който очевидно бе притеснен и объркан — се суетеше край вратата.

— Виждаш ли нещо? — промърмори той.

— Колко тежеше Девънпорт? Петдесет килограма? — попита Декър.

Джеймисън остана изненадана от въпроса, но каза:

— Там някъде, предполагам. Висока е колкото мен, но е доста по-слаба.

— Тя спортува, тича много — заразсъждава на глас Декър, — би трябвало да е слаба.

Погледът му пробяга по обърнатото нощно шкафче, съборения стол, счупената лампа, мазилката на стената, неоправеното легло…

— Сигурно е спяла, когато се е случило — обади се Джеймисън. — Събудила се е, когато онзи е нахълтал в стаята й.

— А може да е станала рано, за да потича, и тогава да са я отвлекли — предположи Марс.

— И двамата грешите — каза Декър.

— Как е възможно и двамата да грешим? — учуди се Джеймисън.

Декър посочи отворения гардероб.

— Маратонките й са там. Анцугът също. Навън вали като из ведро. Всъщност дъждът не е спирал цяла нощ. А обувките и анцугът дори не са влажни или опръскани с кал. И не мисля, че би излязла да тича в това време. Наблизо няма алеи и улички, а шосето е доста оживено. Никак не е безопасно.

— Добре, това означава, че са я нападнали, докато е спяла — каза Джеймисън. — И аз съм права.

Декър посочи вратата и прозореца.

— Няма следи от влизане с взлом. Полицията го потвърди. За да влезе някой, трябва да използва ключ. Ченгетата провериха на рецепцията. Ключалките тук са старомодни, с истински метални ключове, а не с електронни карти. И няма дубликати.

Джеймисън не искаше да се предаде толкова лесно.

— Може да са взели ключ от чистачките, които би трябвало да имат ключове за всички стаи.

Декър пристъпи към леглото и каза:

— Огледайте обърнатото шкафче.

Те застанаха до шкафчето и впериха поглед в него.

— Това шкафче е стояло до леглото — отбеляза Марс. — Върху него е била поставена лампа. Шкафчето се е обърнало, лампата е паднала, какво толкова?

— Погледнете крака му.

Марс и Джеймисън насочиха вниманието си към крака.

— В него се е забило парче от лампата.

След малко Джеймисън кимна. Разбра какво има предвид Декър, макар Марс да изглеждаше все така объркан.

— Ако Девънпорт или нападателят й са съборили нощното шкафче, докато са се боричкали, лампата би трябвало да отлети встрани, а не да удари шкафчето с такава сила, че парче от нея да се забие в дървото.

— Именно — отвърна Декър, после посочи стената. — Вижте това.

Те погледнаха натам.

— Там няма нищо — каза Марс.

Джеймисън поклати глава.

— Еймъс е прав — няма следи по стената. А нощното шкафче е било долепено до леглото. Ако е имало борба. Девънпорт или нападателят непременно щяха да го съборят и да одраскат стената. — Тя погледна Декър и каза: — Всичко е инсценировка. Първо са обърнали нощното шкафче, после са разбили лампата в него. Преди това някой е почукал на вратата и Лиза е отворила. Тогава са я отвлекли и са разхвърляли стаята, за да имитират съпротива.

— И аз смятам така — съгласи се Декър.

— Но защо е трябвало да имитират съпротива? — попита Марс.

— Защото не са искали да разберем, че Девънпорт познава човека, който я е отвлякъл — обясни Декър.

Джеймисън щракна с пръсти и каза:

— В този ранен час тя не би отворила на човек, когото не познава. Затова няма следи от взлом.

— Именно — отвърна Декър.

— По дяволите, разбра всичко това благодарение на абсолютната си памет, нали? — възкликна възхитено Марс.

— Не, разбрах го, защото двайсет години съм работил като полицай и знам какво да търся.

Марс погледна Джеймисън.

— И тебе си те бива.

— Уча се от Еймъс — усмихна се тя.

— Не — възрази Декър. — Сама се справяш отлично, Алекс. Понякога виждаше повече неща от мен.

— Но, Декър — отбеляза Джеймисън. — Девънпорт не познаваше никого в този град.

— Очевидно не е така. Познавала е някого. И нещо повече, имала му е доверие.

— И така, връщаме се на въпроса защо са я отвлекли — каза Марс.

Джеймисън се облегна на стената и отвърна:

— Смяташ ли, че ще се опитат да разберат докъде сме стигнали, като…

Декър я погледна и довърши вместо нея:

— Като я пребият? Като я измъчват?

Джеймисън пребледня и кимна.

— Мисля, че е по-вероятно да я използват като разменна монета — заяви Декър.

Марс го погледна объркан.

— Разменна монета? За какво?

— За теб.