Дейвид Балдачи
Последната миля (25)

25

Марс продължаваше да клати изумено глава.

— Някой я е убил? Вдигнал е дома й във въздуха?

Декър кимна.

Двамата седяха във фоайето на хотела заедно с Джеймисън и Девънпорт.

— Но синът й е добре, нали? — попита Марс.

— Добре е, като изключим факта, че изгуби и двамата си родители в един ден.

— Наистина ли смяташ, че някой я е убил?

— В противен случай това би било най-голямото съвпадение, на което съм се натъквал. А аз не вярвам дори в малките съвпадения.

— Имаш ли представа кой може да го е направил?

— Онзи, който й е платил… онзи, с чиито пари е купила часовника „Картие“, скъпите дрехи, онзи, който й е обещал по-добър живот за нея и сина й.

— Смяташ ли, че Томи е в опасност? — попита Джеймисън.

— Богарт разпореди да бъде охраняван от щатската полиция — отвърна Декър. — Съмнявам се, че Реджина му е казала каквото и да било, но убиецът й не може да разчита на това. Когато говорихме с Томи, стана ясно, че според него парите ще дойдат от застраховката.

— Какво ще правим сега? — попита Марс.

В този момент към тях се присъедини Богарт, който изглеждаше едновременно възбуден и ядосан.

— Какво има? — попита Джеймисън. — Нали не е ново убийство?

Богарт поклати глава и се отпусна тежко на свободния фотьойл до Девънпорт.

— Не, не — отвърна той. — Всъщност… сложно е.

— Не искаш ли да споделиш с нас? — впери поглед в него Декър.

— Току-що ми позвъниха от Вашингтон. Получих официално нареждане да прекратим работата по случая.

— Какво?! — възкликнаха едновременно Джеймисън и Девънпорт.

— Ще се опитам да ви обясня накратко ситуацията. Ръководството на ФБР смята случая за приключен. Присъдата на господин Марс беше отменена. Истинският убиец направи самопризнания и си получи заслуженото. Нареждат ни да се върнем.

— Ами смъртта на Реджина Монтгомъри? — попита Декър, без да откъсва поглед от Богарт.

— Няма връзка с разследването… поне според шефовете. Нещастен случай, нищо повече. И определено не попада под юрисдикцията на ФБР.

Марс огледа останалите, преди да попита:

— Какво точно означава това, агент Богарт?

— Означава, че трябва да си съберем багажа и да се върнем в „Куонтико“. Съжалявам, че нещата се развиха така. Имах съвсем други намерения… Ще уведомя Милиган. Той може да потегли направо от Тексас.

— Мога само да кажа, че останахме очаровани от тази новина — прекъсна го сухо Декър.

Богарт се надигна и протегна ръка към Марс, който също стана и я стисна.

— Съжалявам, че си тръгваме по този начин, Мелвин. Не бих процедирал така, но не аз вземам решенията. Желая ти всичко най-хубаво.

— Да… — отвърна обърканият Марс. — Добре… благодаря.

— Приятно пътуване, агент Богарт — каза Декър.

Богарт не изглеждаше особено изненадан.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Не оставям недовършени случаи. Ще доведа нещата до край.

— Декър, осъзнай се, не можеш да направиш това — възрази Богарт.

— Мога. И ще го направя.

— Но ти работиш за…

— Напускам — прекъсна го Декър.

Богарт си пое дълбок дъх.

— Добре ли го обмисли?

— Да, макар да не ми отне кой знае колко време.

Богарт се обърна към двете жени.

— А вие? — попита той.

— Оставам с Еймъс — отвърна решително Джеймисън.

Богарт кимна бавно и погледна Девънпорт, която не изглеждаше толкова решителна, но след миг каза с наведена глава:

— И аз също.

— Явно екипът ми се разпада, а с него и целият проект.

— Съжаляваме, агент Богарт — отвърна Джеймисън.

Богарт се усмихна.

— Вие може и да съжалявате, но не и той — добави агентът, вперил поглед в Декър.

— Нищо лично — отвърна Декър. — Но Чарлс Монтгомъри не е убил Рой и Лусинда Марс. Ще разбера кой го е направил.

— Желая ти успех. Съжалявам, че не мога да остана и да ти помогна. Но за разлика от теб нямам право на избор.

С тези думи Богарт се обърна и си тръгна.

Марс погледна Декър.

— Ей, приятел, не е нужно да го правиш. Не искам всички да си изгубите работата заради мен.

— Точно в този момент работата ми е да открия какво се е случило с родителите ти, Мелвин — каза Декър. — И пет пари не давам дали ще съм под покровителството на ФБР или не.

— Но нали Богарт е твой приятел?

— И ще си остане такъв. Всичко ще бъде наред. Той просто изпълнява заповеди.

— Но после може да не ви позволят пак да работите с него.

Декър погледна Джеймисън, преди да се обърне отново към Марс.

— Това е наш проблем, Мелвин, не твой.

— Какво ще правим сега? — попита Девънпорт.

— След като не работим вече за ФБР, полицията може да откаже да ни сътрудничи — отвърна той.

— Това ще усложни нещата — каза тя.

— Точно затова няма да го споменаваме пред полицията — продължи Декър.

— Да излъжем полицията? — възкликна Девънпорт. — Виж, знам, че се съгласих да остана, но не искам да загазя…

— Няма да лъжем. Просто няма да казваме каквото и да било. Ще продължим с разследването, все едно нищо не се е случило. Ако полицията сметне, че продължаваме да работим с ФБР, грешката си е нейна.

— Но, Декър — възрази Девънпорт. — Богарт сигурно ще ги информира, че ФБР се оттегля от случая.

Декър се извърна към Богарт, който чакаше асансьора и поглеждаше крадешком към тях.

— Не, не мисля, че ще го направи.

— Добре, ще повторя въпроса на Лиза — каза Джеймисън. — Какво ще правим?

Декър се обърна към нея.

— Ще хванем убиеца.

— Но как?

— Имаме улики, които трябва да проследим.

— Какви улики? — попита Девънпорт.

— Взривена къща. Тойота с четири врати. И всичко, което съседите могат да ни кажат за човека или хората от онази къща. Освен това ще проследим парите, които е получила Реджина.

— Смяташ ли, че това ще ни даде някакви отговори? — попита Марс.

Декър се изправи и отвърна на въпроса му с въпрос:

— Кой е ключът към победата на футболното игрище?

— Подготовката — отвърна Мелвин, без да се замисля.

— Точно така. А подготовката в едно разследване изисква да проверим всяка, дори най-незначителната подробност с надеждата да ни отведе до отговорите на най-важните въпроси. От собствен опит съдя, че когато издирваме престъпници, трябва да се заровим надълбоко в калта. Защото те живеят там. Да вървим — подкани ги Декър и тръгна към изхода.

Марс погледна Джеймисън и промърмори:

— Мамка му, този човек няма спирачка.