Дейвид Балдачи
Последната миля (62)

62

Марс стоеше на паркинга и наблюдаваше как стоповете на колата чезнат в далечината, а от дъждовните облаци над главата му започва да ръми. Никога досега не се бе чувствал толкова отдалечен, толкова отчужден от всяко друго човешко същество. Имаше чувството, че по земята е минала чума и всички, освен него са загинали. Но нямаше нищо против тази пълна самота. Смяташе, че никога няма да пожелае да разговаря с когото и да било.

Когато и последната светлинка на колата се стопи в мрака, Марс се почувства така, сякаш някой бе прекъснал кръвообращението му. Той се свлече на асфалта, като първо се опря на колене, след което се просна по лице.

В главата му бушуваше ураган от мисли, които съзнанието му не бе в състояние да асимилира. Не можеше дори да се опита да го направи. Чувстваше се зле. Крайниците не му се подчиняваха.

Остана проснат върху асфалта, докато дъждът се усилваше.

Най-сетне се изправи и едва се добра до стаята си, като залиташе и се препъваше по пътя до там, след което рухна на леглото и не помръдна. Измина цял час, преди да се надигне бавно и да седне на края на леглото.

Рой не беше негов баща.

Той беше жесток престъпник.

Лично го бе натопил за убийство. И бе отнел двайсет години от живота му.

Целият му живот представляваше една голяма лъжа.

 

 

Марс излезе от стаята си и почука на вратата на Декър. Последваха охкане, пъшкане и мърморене, но вратата се отвори.

— Защо си станал толкова рано? — попита Декър.

После видя изражението му и го покани да влезе в стаята.

Марс седна и му разказа какво се бе случило току-що.

Декър не изрече нито дума, не го прекъсна нито веднъж.

— Съжалявам, Мелвин — каза той накрая.

— Не искам проклетото ти съчувствие! Искам да стигна до дъното на тази история!

— Работя върху това — отвърна Декър.

Марс повдигна бавно глава.

— Знаеше ли, че той не ми е баща?

— Защо ме питаш?

— Защото имам чувството, че знаеш всичко! Е, знаеше ли?

Декър не отговори.

— Декър!

— Има ли значение?

— Да.

— Добре, не знаех, но подозирах.

— Как?

— Никога не е казвал, че те обича.

— Ти пък откъде знаеш това?

— Сам ни го каза, когато беше под хипноза. Освен това те е натопил за убийство, Мелвин. Не знам кой баща би причинил това на сина си. Постъпил е с Монтгомъри така, както е постъпил и с майка ти. А когато каза, че не е натопил сина си, беше прав. Буквално. Защото ти не си негов син. Проблемът обаче не е твой, а негов.

— Не мисля така.

— Може би сега не мислиш така. — Декър се намести по-удобно на стола си и реши да смени темата. — Имаш ли някаква представа къде отиде?

— Не ми беше до това.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Уведомих го, че си заплашил Маклелън и останалите с него. Предупредил си го, че ще ги погне.

— И какво отвърна той? — попита Декър.

— Че пет пари не дава за тях.

— А ти повярва ли му?

— Не знам… предвид факта, че ме е лъгал за почти всичко останало…

— Аз не му вярвам. Възможно е да не е искал да отмъщава на тези типове, но това е било преди. Вече е променил решението си.

— Защо? — попита Марс.

— Защото прави впечатление на човек, който не обича да губи. Тримата мускетари искат онова, което Рой притежава. И са готови на всичко, за да го получат. Включително да го убият. И теб. И нас. Но не мисля, че Рой ще се предаде толкова лесно. Спомена ли с какво ги държи?

Марс поклати глава.

— Каквото и да е то, наистина е било в онзи сейф. Сигурен съм в това.

— Замесен ли е в атентата срещу църквата?

— Не каза. Но призна, че е бил расист като останалите.

— Докато не е срещнал майката ти?

— По дяволите, Декър, да не би да четеш мисли?

— Много е просто, Мелвин. Един расист няма да се ожени за чернокожа.

— Да, прав си — отвърна мрачно Марс. — Каза… каза, че е убил истинския ми баща. Защото е изнасилвал майка ми.

— Да, спомена го вече.

— Излиза, че имам баща насилник и пастрок, който е убиец.

— Какво общо има това с теб? Не си избирал нито единия, нито другия.

— Но се чувствам като в капан в цялата тази история.

— Ще те измъкнем от него, Мелвин.

Марс поклати глава.

— Не мисля, че дори ти си толкова добър. С мен е свършено, човече. Властите в Тексас ще намерят начин да ме върнат в затвора. Може би мястото ми наистина е там.

— Щом смяташ така, иди се предай доброволно.

— Какво?

— Не си падам по самосъжалението, Мелвин. Никога не съм намирал време за него. Ти също не можеш да си го позволиш. Каза ми, че искаш да стигнем заедно до истината. Надявам се да не промениш решението си. Това би било чиста загуба на време и за двама ни.

— Не обичаш да захаросваш нещата, нали?

— Мозъкът ми не е устроен по този начин.

— Имаш късмет.

— Ще останеш изненадан, като разбереш колко рядко имам късмет.

— През всичките тези години сякаш съм живял с непознат. Оказва се, че изобщо не познавам човека, когото смятах за мой баща.

— Работата, Мелвин, е там, че той е познавал майка ти. А тя те е обичала. Много те е обичала. Тук няма лъжа и измама. И нейната любов е накарала Рой да направи неща, които в противен случай никога не би направил. Като например да те спаси от екзекуцията. Може никога да не те е обичал. Може да не ти е баща. Но мисля, че любовта на майка ти е достатъчна, за да компенсира всичко това.

Марс помълча няколко минути.

— Нали каза, че мозъкът ти не е устроен по този начин. Не би трябвало да можеш да говориш такива неща.

— Разбирам любовта, разбирам и онова, което тя може да направи с хората, Мелвин, както добро, така и лошо. Колкото и да се е променил мозъкът ми, винаги ще разбирам това.