Дейвид Балдачи
Последната миля (18)

18

— Добре, какво друго открихме за Рой и Лусинда Марс? — попита Богарт.

Целият екип се бе събрал край заседателната маса във временно наетия офис.

Милиган погледна Декър и отвърна:

— Да, трябва да призная, че ситуацията е малко необичайна. Не успяхме да открием абсолютно нищо. Разполагаме с номерата на социалните им осигуровки, но те ни отведоха в задънена улица.

— Нищо? — възкликна Богарт. — Смяташ ли, че са откраднали номерата?

— Възможно е. Имали са и шофьорски книжки, но отново не успяхме да открием нищо повече.

— Рой Марс е имал работа — посочи Джеймисън. — Лусинда също. Би трябвало да са плащали данъци и осигуровки, които да се удържат от заплатите им, да са подавали данъчни декларации и прочие.

— Нищо не успяхме да открием — призна Милиган. — Заложната къща, в която е работил Рой, отдавна не съществува, но е напълно възможно да са му плащали в брой. Същото се отнася и за Лусинда. Освен това много хора не подават данъчни декларации, тъй като доходите им попадат под облагаемия минимум и те не дължат нищо.

— Въпреки това са длъжни да подават декларации — настоя Джеймисън. — В противен случай извършват федерално престъпление.

— Така е, но мнозина не си правят труда — възрази Милиган. — Очевидно семейство Марс е попадало в тази категория, защото в архива на данъчната служба няма никакви сведения за тях. Да не забравяме и че в Тексас няма щатски данък върху доходите на физическите лица.

— Ами къщата? — попита Богарт. — Била ли е ипотекирана?

— Отново не успях да открия абсолютно нищо — призна Милиган. — Но имотните регистри посочват Рой и Лусинда Марс като собственици на къщата.

— Добре — каза Богарт. — Нищо полезно. Просто нямаме за какво да се захванем.

Милиган погледна Декър и каза:

— Направих някои проучвания. Полицаите не са в състояние да кажат кой е позвънил на деветстотин и единайсет да съобщи за пожара. Дори да са знаели, архивите отдавна са унищожени. Разпитах и за обзавеждането на къщата, за мебелите, снимките и всичко останало. Изглежда, че криминолозите са направили снимки само на телата, но не и на помещенията.

— Това е непрофесионално — заяви Богарт.

— Смяташ ли, че е невинен? — попита Милиган.

— Натам отиват нещата — отвърна Декър.

— Защо? — поинтересува се Богарт.

— Заради кръвта в колата. Предложих на Марс две напълно вероятни обяснения, които да го оневинят напълно за наличието на следи от кръвта на майка му в колата. Ченгетата не биха могли да оборят нито едно от тях. Порязване или кръв от носа. Той ги отхвърли. Заяви, че майка му никога не се е качвала в неговата кола. Ако беше виновен, щеше да се хване като удавник за сламка за някоя от тези възможности. Но не го направи.

Останалите се спогледаха. Казаното от Декър им се стори твърде многозначително.

— С други думи, подложил си го на проверка? — попита Девънпорт.

— И той я издържа — каза Декър. — Поне според мен.

Вдигна два листа, захванати с телбод.

— Това са останалите страници от докладите от аутопсията на Рой и Лусинда Марс. Току-що пристигнаха от съдебномедицинската служба. Открили ги на грешно място.

— Как разбра, че нещо не е наред? — попита Богарт.

— В самото начало на докладите се уточнява, че съдържат по трийсет и шест страници. Ние обаче разполагахме с трийсет и четири. Затова позвъних на съдебния лекар.

— Откри ли нещо интересно в новите страници? — попита Джеймисън.

— Само една подробност. Лусинда Марс е имала глиобластом четвърта степен.

Всички го зяпнаха смаяно.

— Мозъчен тумор? — попита Девънпорт.

— Злокачествен мозъчен тумор в терминален стадий, ако се вярва на доклада.

— Мелвин не го спомена — каза Джеймисън.

— Може да не е знаел — отвърна Декър.

— Какво значение има това за случая? — попита Милиган.

— Нямам представа дали има някакво значение — призна Декър. — Тя е умирала, но въпреки това някой я е убил. — Погледна към Девънпорт и каза: — Да оставим майката настрана поне за момента и да насочим вниманието си към сина. Какъв според теб е психологическият му профил?

Девънпорт извади записките, които си бе водила.

— Мелвин Марс се отличава с интелигентност над средната, като е научил много както от книгите, така и от улицата. Завършил е колеж с магистърска степен по бизнес администрация. Определено не е глупав. Наблюдавах интересно съчетание от стремеж да запази определена информация само за себе си и желание да сподели някои неща, сякаш се чувства принуден да защитава своята невинност и да твърди, че е осъден несправедливо.

— Подобно поведение е обичайно за човек, прекарал двайсет години в затвора — отбеляза Богарт. — Разбрал е как работи системата.

— Възможно е — призна Девънпорт, — аз самата съм работила върху подобни случаи, но ми се струва, че у Марс има нещо различно. Просто не успявам да го идентифицирам за момента. Отчаяно иска да научи колкото се може повече за Чарлс Монтгомъри. В същото време се страхува, че властите ще се опитат да направят връзка между двамата и да внушат, че именно той го е наел, за да убие родителите му. Убеден е, че дори невинността му да се докаже, няма да му позволят да излезе от затвора. Всъщност в това отношение като че ли се намира на границата на параноята.

— Не бих нарекъл опасенията му параноя, особено като имаме предвид, че едва не го убиха в затвора — каза Декър, с което си заслужи строг поглед от страна на Девънпорт.

— Ако е наел Монтгомъри преди двайсет години, за да убие родителите му, защо извършителят ще си признава сега? — попита Джеймисън. — Възможно ли е да е свързано с екзекуцията на Марс.

— Съвпадението между двете събития изглежда… — започна Девънпорт.

— Удобно — довърши вместо нея Декър.

— Смятате ли, че всичко е било планирано предварително? — попита Богарт. — От Монтгомъри?

Декър поклати глава.

— Монтгомъри се намира в отделението за смъртници на затвор в Алабама. Откъде ще знае за кога е насрочена екзекуцията на Марс?

Останалите впериха погледи в него.

— Затова трябва да чуем какво ще каже самият Монтгомъри.

— Смяташ ли, че ще каже истината? — попита Девънпорт, която се взираше изпитателно в Декър. — Последните думи на един осъден на смърт?

— Ни най-малко — отвърна Декър.

 

 

„Холман“ бе построен през 1969 г. и в него бяха заключени много повече затворници, отколкото бе проектиран да поеме. Намираше се в южната част на Алабама, където летните температури често нахвърляха трийсет и седем-осем градуса, но нямаше климатици, а разчиташе на вентилатори, които да раздвижват горещия въздух. Известен бе с прозвищата си „Кланицата на южните щати“ заради репутацията си на място, в което цари жестоко насилие, или „Ямата“ заради местоположението си в дъното на щата, ако погледнете на картата. Именно в „Холман“ се намираше отделението за осъдените на смърт в Алабама.

Декър и останалите от екипа пътуваха с редовен полет. Пристигнаха в затвора, облечени в якета с надпис ФБР на гърба и служебни карти, закачени на предните им джобове. Крачеха забързано към централния вход, а куфарчето на Богарт го удряше по бедрото.

Преминаха през охраната, след което Богарт, Декър и Милиган предадоха оръжията си и бяха съпроводени до една стая за свиждане.

— Разкажете ни за Монтгомъри — обърна се Декър към надзирателя, който ги придружаваше.

— Той е единак. Не създава проблеми. Не закача никого и никой не го закача. Но е странен тип.

— Кое му е странното? — попита Богарт.

— В Алабама осъденият на смърт може да избере начина на екзекуцията. Доколкото знам, Монтгомъри е единственият, предпочел електрическия стол пред смъртоносната инжекция. Защо някой ще иска да го изпържат, вместо да заспи мирно и кротко?

Богарт и Декър се спогледаха. Продължиха по коридора и минута по-късно седнаха срещу окования във вериги Чарлс Монтгомъри. До стената стояха двама широкоплещести надзиратели.

Монтгомъри беше бял, висок, току-що навършил седемдесет и две. Гладко избръснатата му глава бе леко вдлъбната отляво на темето. Имаше кестеняви очи, зъбите му бяха равни, но пожълтели от никотин, а жилавото му, някога стегнато тяло бе омекнало и провиснало. Мускулестите му ръце бяха покрити с татуировки, а ушите му бяха пробити, явно бе носил обеци, но в затвора те не бяха разрешени.

Той вдигна очи и ги огледа, като започна от Богарт, след което продължи отляво надясно и обратно. После сведе глава и заби поглед в окованите си ръце.

Богарт се представи:

— Господин Монтгомъри, аз съм специален агент Богарт от ФБР. Това са моите колеги. Дойдохме да говорим с вас във връзка с неотдавнашните ви признания, че сте убили Рой и Лусинда Марс в Тексас.

Монтгомъри не реагира по никакъв начин.

Богарт погледна Декър, преди да продължи.

— Бихме искали да ни разкажете повече подробности за нощта, в която евентуално сте убили семейство Марс.

Затворникът отвърна рязко:

— Не е евентуално, наистина ги убих. Освен това вече разказах всичко.

Тонът му не беше враждебен, а спокоен и делови.

— Оценявам това, но трябва да го чуем лично от вас.

— Защо? — попита Монтгомъри, без да вдигне глава.

Декър го оглеждаше, без да пропусне нито една подробност от външния му вид и поведението му.

— От сбиване тук ли е? — попита той. — Или от Виетнам?

Сега вече Монтгомъри вдигна поглед. Очите му бяха лишени от каквато и да било емоция, което показваше, че осъденият на смърт е наистина много опасен човек.

— Какво? — попита тихо той.

В отговор Декър докосна лявата половина на темето си.

— Част от черепа ви е била отстранена, в резултат на което се е получило това хлътване. Травмата в резултат на сбиване ли е? Или на участие в бойни действия? Нали сте служили във Виетнам?

— На няколко крачки от мен избухна мина. Приятелят ми загина. Аз получих дупка в главата.

— В досието ви пише, че сте служили в пехотата — отбеляза Богарт.

— Осемнайсети пехотен полк, Първи батальон, Форт Райли — изрецитира Монтгомъри.

— Кога се върнахте в Щатите от войната?

— През шейсет и седма, а месец по-късно се уволних.

— Военната кариера не ви ли привлече? — попита Декър.

Монтгомъри го изгледа мрачно и каза:

— Да, толкова беше забавно.

Богарт извади някаква папка от куфарчето си.

— Били сте в Тексас, когато Рой и Лусинда Марс са били убити.

— Би трябвало, след като аз ги убих.

— Разкажете ни как се случи.

Монтгомъри го изгледа, без да крие отегчението си.

— Всичко това го пише в папката, която държите. Защо да повтарям едно и също?

— Опитваме се да потвърдим думите ви. Бихме искали лично да ни разкажете какво се е случило. Затова сме тук.

— А ако не искам да говоря с вас?

— Не можем да ви принудим — отвърна Декър. — Но се чудим най-вече защо решихте да направите самопризнания.

— Знаете ли каква е присъдата ми?

— Да.

— В такъв случай какво значение има дали ще си призная още някое престъпление или не? Може да съм решил да облекча душата си. Да получа малък бонус за отвъдното.

— Разбирам ви. Но трябва да проверим думите ви, ако искаме да оневиним господин Марс. ФБР може да се справи с тази задача много по-бързо от щатската полиция. Ако целите ни съвпадат, не виждам защо да не си сътрудничим?

— Изглеждате ми прекалено дебел за федерален агент.

— Направиха изключение за мен.

— Защо?

— Защото винаги откривам истината. Ще ми помогнете ли да го направя и този път?

Монтгомъри въздъхна театрално.

— Какво значение има това, по дяволите? Добре — каза той, потри лице с окованите си ръце и се облегна на стола си. — Чували ли сте за състояние, наречено посттравматичен стрес?

— Да — кимна Декър.

— Е, мен не ме бяха проверявали за това нещо, но се оказа, че страдам от него. Имате ли представа какви неща горяха и избухваха там? Химически оръжия, боеприпаси, онзи гаден хербицид, наречен „оранжев агент“, който трябваше да остави джунглата без нито едно листо по дърветата… А кой знае с какво ни обсипваха виетнамците. И ние дишахме всичко това ден след ден. То съсипа здравето ми. Цяло чудо е, че не пипнах рак. После онази мина се взриви на няколко крачки от мен. — Той посочи главата си и веригите му издрънчаха, когато вдигна ръка. — Наложи се да изрежат част от черепа ми. Нищо чудно да са изрязали и част от мозъка ми, военните лекари така и не казаха какво точно са правили. Тогава започнаха онези главоболия.

— Наградили са ви с „Пурпурно сърце“ — отбеляза Богарт.

— Много важно. Не получих нищо друго, освен този медал.

— След операцията ли започна да ви боли глава? — попита Декър.

— Да, но от Министерството по въпросите на ветераните не искаха и да чуят. Затова не получих никакво лечение. Положих усилия да продължа напред. Ожених се, започнах работа, но така и не се получи. Болката никога не спря. А когато лекарите отказаха да ми изписват повече лекарства, реших да взема нещата в свои ръце.

— Имате предвид сам да си намирате наркотици? — попита Девънпорт. — Които да облекчат болката?

— Да. Започнах с дребни кражби. Трябваше да изкарам пари, за да си купувам наркотици. После започнах да ги купувам директно от доставчиците. Избегнах посредниците, така да се каже, черпех направо от извора. — Той се усмихна мрачно. — Армията ме научи да действам ефективно.

— Предполагам, че дрогата, която сте вземали, е била силно пристрастяваща — каза Девънпорт. — И не сте могли да спрете?

— Да. Станах истински наркоман. Бях готов на всичко, за да се сдобия с пари за дрога.

— А после какво? — попита Декър.

— После нещата се развиха лавинообразно. Превърнах се в друг човек. Започнах да върша глупости, каквито никога не бях вършил. Да крада, да причинявам болка на другите… и не ми пукаше. Арестуваха ме няколко пъти за разни дреболии, но все се измъквах, без да ме осъдят. Бракът ми обаче се разпадна, изгубих работата си, дома си, всичко. Тогава започнах да пътувам из страната с надеждата да се отърва от главоболието.

— И как попаднахте на семейство Марс?

Монтгомъри заби поглед в масата, притисна длани и сбърчи чело.

— Разбирате ли… тогава не знаех как се казват, по-късно научих имената им.

— Добре, разкажете ни какво се случи — подкани го Декър.

— Пристигнах в града предишната вечер… просто минавах оттам. Не познавах никого, а и никой не ме познаваше. Та това беше някакво забутано градче с един-единствен светофар.

— Казахте „предишната“ вечер. Отседнахте ли някъде? — попита Богарт.

Монтгомъри впери поглед в него.

— Да отседна някъде? И с какво да платя? Нямах и един долар в джоба си. Нямах дори дребни монети. Бях гладен, но не можех да си купя нищо за ядене, камо ли да си платя стая в мотел. Спах в колата.

— Продължавайте — каза Декър.

— На другия ден минах покрай заложната къща. Намираше се в центъра. Отначало не й обърнах внимание, но после ми хрумна една идея. Влязох вътре, като се чудех дали да не заложа или да продам нещо. Носех медалите си, стария си пистолет… Може би щях да получа достатъчно пари, за да се нахраня. А и бензинът ми беше на свършване. Реших, че това е възможност да напълня резервоара и да продължа към следващия град. В заложната къща заварих един мъж… висок бял човек.

— Това е бил Рой Марс — каза Джеймисън. — Той е работил там.

Монтгомъри кимна.

— Тогава не знаех как се казва. Извадих нещата, които носех, и му ги показах. Той обаче отвърна, че не се интересува от подобни боклуци. В Тексас било пълно с бивши военни и ми показа една витрина с медали и оръжия, които разни хора заложили и забравили да откупят.

Богарт и Декър се спогледаха.

— Това ме вбеси — продължи Монтгомъри. — Попитах го дали е ветеран, а той отвърна, че не ми влизало в работата. Заяви, че ако търся подаяния, съм сбъркал адреса, защото едва свързвали двата края. Тогава вратата се отвори и влезе друг клиент. Отидох до касата и когато продавачът отвори чекмеджето, видях, че е тъпкано с пари. Разбрах, че онзи тип ме е излъгал. Имаше пари. Изобщо не се чудеше как да свърже двата края. Това ме ядоса още повече.

— Какво направихте след това? — попита Богарт.

— Върнах се в колата и зачаках. Армията ме научи на търпение. Бях взел този тип на мушката и не ми пукаше колко дълго щях да го дебна. Затвори към девет, качи се в колата си и потегли. Проследих го. Прибра се у дома си… живееше на много затънтено място. Наоколо нямаше други къщи. Това ме устройваше. Влезе вътре. Аз паркирах и излязох.

— Каква кола карахте? — попита Декър.

Монтгомъри не се поколеба.

— Един ръждясал „Понтиак Гран При“, модел седемдесет и седма, с осемцилиндров двигател. Беше тъмносин и голям колкото къща. На покрива му можеше да кацне хеликоптер.

— Изненадан съм, че помните такива подробности.

— Живях в тази кола около една година.

— Ваша ли беше? — попита Декър.

Монтгомъри вдигна поглед.

— Откраднах я отнякъде, после свих други регистрационни табели от един наказателен паркинг в Тенеси. Не помня точно къде.

— Казвате, че сте стояли и сте чакали пред къщата? — подсети го Декър.

— Точно така. Реших да огледам наоколо. Армията ме научи и да разузнавам обстановката. Наблюдавах ги през прозорците, без да ме видят. Бяха само двамата — той и жена му, както предположих. Помня, че тя беше чернокожа, което ме изненада, защото мъжът беше бял.

— Добре. Какво се случи после? — подкани го Декър.

— Изчаках да стане единайсет и половина или там някъде… може и да е било малко по-късно.

— Сигурен ли сте? — попита Декър.

Монтгомъри го погледна изненадан.

— Да, защо?

— Опитвам се да потвърдя фактите, с които разполагаме. Продължавайте.

— Влязох през задната врата. Видях лампите долу да угасват, но после светнаха на горния етаж. Предположих, че си лягат. Промъкнах се по стълбите, но сбърках стаята. Озовах се в спалня, която беше празна. Имаше плакати на момичета по стените и спортни екипи навсякъде, затова реших, че е стаята на детето им. Притесних се, да не би да е заспало, но леглото беше празно.

— И тогава я видяхте? — попита Декър, с което си заслужи остри погледи от Джеймисън и Девънпорт.

Монтгомъри облиза устни и кимна.

— Да. Пушката стоеше на една лавица на стената. Реших, че ако ще правя това, за което съм дошъл, най-добре да не използвам пистолета си. Полицията можеше да го проследи до мен… нали знаете, да използва балистиката…

— Не и ако не намери оръжието — посочи Богарт.

— Да, но можеха да ме арестуват и тогава щяха да го намерят — възрази Монтгомъри.

— Продължавайте — каза Декър.

— Взех пушката, намерих патрони в чекмеджето на оръжейния сандък и я заредих. Влязох в спалнята. И двамата бяха заспали, но аз ги събудих. Бяха адски уплашени. Онзи тип ме позна. Казах му, че искам парите от касата в заложната къща. Обещах да оставя живи и двамата, ако ми ги даде. А той отвърна, че не можел да направи нищо, защото собственикът вземал оборота всяка вечер и го оставял в банков трезор. Това ме вбеси. Разбирате ли, бях решил, че той е собственикът, а се оказа дребен служител. Но се държеше така, все едно е собственик на заложната къща. Не обичам да ме лъжат. Направо не понасям. Обзалагам се, че кучият му син никога не е служил в армията. А да знаете колко пренебрежително ме гледаше? Заяви ми, че ако търся подаяния, съм сбъркал адреса. — Монтгомъри поклати глава. — За кого се смяташе, по дяволите? Не можех да подмина подобно нещо. Затова го гръмнах. Жена му се разпищя. Не можех да я оставя жива, нали така? Затова гръмнах и нея.

Изведнъж Монтгомъри замълча и погледна към Джеймисън и Девънпорт.

— Какво има? — попита Декър.

— Стана ми гадно, когато застрелях жената, но нямаше какво друго да направя. — Той сви рамене. — И преди бях убивал хора. На бойното поле и… не само. Но никога не бях убивал жена. Вината беше негова, а не нейна.

— Какво направихте след това? — попита Декър, като положи усилие да скрие отвращението си към Монтгомъри заради опитите му да прехвърли върху Рой Марс част от вината за смъртта на съпругата му Лусинда.

Милиган, който пишеше нещо в таблета си, също вдигна поглед, сепнат от чутото.

— Уплаших се. Нали знаете… когато стреляш, усещаш прилив на адреналин, но когато всичко свърши, рухваш, оставаш без капка сили. Първата ми мисъл беше да избягам, но после погледнах телата и ми хрумна нещо друго. Докато наблюдавах къщата, влязох и в гаража. Видях една туба с бензин. Втурнах се долу, взех я, полях ги с бензин и ги запалих.

— Но защо? — попита Богарт.

— Реших… — Гласът на Монтгомъри потрепери. — Реших, че ако телата изгорят заедно с къщата, пожарникарите може да си помислят, че огънят ги е убил. Изобщо да не разберат, че са застреляни.

— Какво направихте с пушката? — попита Декър.

— Върнах я на мястото й.

— И после си тръгнахте?

— Да, скочих в колата и изчезнах.

— Видяхте ли друга кола на шосето? — попита Декър.

Монтгомъри поклати глава.

— Бях толкова объркан, че покрай мен можеше да мине цял конвой от танкове, без да му обърна внимание.

— Носехте ли ръкавици? — попита Декър.

— Ръкавици?

— Когато взехте пушката?

— О, да, бях с ръкавици. Не исках да оставя отпечатъци. Служил съм в армията, там имат отпечатъците ми. — Той погледна Декър и каза: — Това е… всичко.

— Не съвсем. Как разбрахте за Мелвин Марс?

— А, това ли? — отвърна небрежно Монтгомъри. — Стана миналата година. Вече бях тук, в затвора. Един приятел ми каза за Марс. Каза, че го е чул от някакъв тип в Тексас.

— Този приятел има ли си име? — попита Богарт.

— Дони Крокет — веднага отвърна Монтгомъри.

— И къде е той сега?

— В ковчег. И той беше осъден на смърт. Екзекутираха го преди четири месеца.

Богарт и Декър се спогледаха, докато Девънпорт продължаваше да наблюдава Монтгомъри.

— Защо ще споменава Мелвин Марс пред вас? — попита тя.

— Не знаехте ли? — отвърна Монтгомъри с усмивка. — Едно време играех футбол за „Ол Мис“, Университета на Мисисипи. Бях фулбек. Това означава, че връхлитах другите играчи и ги блокирах с тялото си, за да може някой тейлбек да отбележи точка. Никога не съм играл срещу Марс, тъй като съм много по-възрастен, но бях чувал за него. А когато научих повече подробности от Крокет, помолих жена ми да потърси още информация в интернет. Видях снимките на родителите му и разбрах, че това са хората, които убих тогава.

— Защо решихте да си признаете? — попита Декър. — Защото очаквате Бог да прояви повече снизхождение?

Монтгомъри сви рамене.

— Вижте, и бездруго ще умра. Прецаках целия си живот. Този Марс изгуби много, и то заради мен. Предполагам, че исках да се реванширам донякъде. Да направя едно добро дело, преди да умра. — Монтгомъри замълча и погледна Декър. — Ще го пуснат, нали? Той не е убил родителите си. Аз го направих.

— Ще видим — отвърна Декър. — Това е причината да сме тук.

— Казах на местните ченгета каквото знаех за къщата и всичко останало. Подробности, които не са ставали публично достояние. Аз бях. Какво друго мога да кажа?

— Мисля, че казахте много неща — отвърна Декър.

— И никога не сте се срещали с Мелвин Марс? — попита Богарт.

Монтгомъри поклати глава.

— Не, сър. Никога не съм се срещал с него. Ако си беше у дома онази вечер, щях да убия и него.

Всички мълчаха в продължение на няколко секунди. Декър изучаваше Монтгомъри, докато Богарт преглеждаше някакви документи, а Джеймисън и Девънпорт наблюдаваха Декър.

— Оженили сте се втори път? — попита той.

Монтгомъри кимна.

— Няколко години по-късно. Бях прехвърлил петдесет, а Реджина беше с двайсет години по-млада от мен. Роди ни се дете. Положих усилия да създам дом, да се изчистя от дрогата, но не се получи — призна той и посочи главата си. — Болката не си отиваше. Имаше периоди, когато изобщо не ме напускаше. Тогава полудявах. И вършех глупости. Реджина взе сина ни и избяга. Започнах да обирам банки, да продавам наркотици, убих двама типове, с които въртях бизнес. После убих и щатски полицай. Затова съм тук.

— Къде живее настоящата ви съпруга? — попита Декър.

Монтгомъри повдигна вежди.

— Защо?

— Ще трябва да поговорим и с нея.

— Защо? — попита отново затворникът.

— Тя е част от тази верига. Трябва да проверим всяка брънка.

Монтгомъри се замисли продължително върху думите му.

— Живее на двайсетина минути от тук. Администрацията на затвора има адреса й. Премести се да живее наблизо, когато ме прехвърлиха тук.

— Откога сте женени?

— От осемнайсет години. Макар че последните девет съм зад решетките. Вече ви казах, че тя ме напусна, когато нещата излязоха от контрол. Тогава Томи беше съвсем малък. Когато ме осъдиха на смърт, Реджина дойде да ме види в затвора. Така и не се разведохме официално. Предполагам, че й беше жал за мен.

— Колко деца имате? — попита Декър.

— Само Томи. Живее с майка си, но никога не идва тук. Не го обвинявам. Аз не бях до него, когато той имаше нужда от мен, защо му е да идва сега? Реджина казва, че от него ще излезе отличен футболист.

— А тя често ли ви посещава? — попита Девънпорт.

Монтгомъри я погледна.

— Всяка седмица. Никога не пропуска. Точна е като часовник.

— Това е хубаво — отвърна Девънпорт, в резултат на което Монтгомъри я изгледа подозрително.

— Някой друг посещава ли ви? — попита Декър.

— Нямам никого, освен Реджина и детето.

— Адвокати?

— Те се опитаха. Провалиха се. И си тръгнаха.

— За кога е насрочена екзекуцията ви? — попита Декър.

— След три седмици, смятано от утре.

— Защо избрахте електрическия стол вместо инжекцията? — поинтересува се Девънпорт.

Всички погледи се насочиха към нея.

Монтгомъри се ухили.

— Реших, че трябва да свикна с горещината предвид мястото, към което съм се запътил. А и защо да не си отида с гръм и трясък?

— Какви са плановете на съпругата ви след това? — попита Декър.

— Да започне отначало на някое ново място.

— Добре — отвърна Декър, — ще я поздравим от ваше име, когато я видим.

— Постъпвам правилно, нали? — попита притеснено Монтгомъри.

— Не е моя работа да ви съдя — каза Декър. — Още нещо… откраднахте ли някакви пари или вещи от дома на семейство Марс?

Монтгомъри го зяпна, изпълнен с подозрителност.

— Не, така ли казаха ченгетата?

— Извършихте ли други престъпления, докато бяхте в града? — попита Декър.

— Не. Казах ви, че ги убих и си ометох крушите.

— Не сте останали в града, не сте се хванали на работа или нещо подобно?

Монтгомъри го изгледа така, сякаш Декър бе загубил ума си.

— След като съм извършил двойно убийство?

— Значи отговорът е „не“?

— Разбира се, че е „не“.

— Къде отидохте, след като напуснахте града?

— Не помня.

— А спомняте ли си поне града?

Монтгомъри се замисли за миг.

— Като че ли беше Абълийн. Да, точно така. Качих се на междущатската магистрала и потеглих на изток. Така се озовах в Абълийн.

— Разстоянието е към сто и осемдесет мили, нали? Към три часа път?

— Мисля, че да… горе-долу.

— Добре, благодаря.

Наканиха се да си тръгнат, когато Монтгомъри извика подире им:

— Можете ли да кажете на господин Марс, че съжалявам?

Декър се извърна и го погледна.

— Не мисля, че е добра идея.