Дейвид Балдачи
Последната миля (61)

61

— Какво мислиш, че постигна? — попита Богарт.

Двамата с Декър седяха в стаята на агента в един хотел на централния площад в Кейн.

Декър пресуши кока-колата си и избърса устни.

— Казах му каквото трябваше. Той няма да остане безучастен. Ще позвъни на някого. Ще изпрати имейл. Ще се качи в колата и ще отиде някъде. Или ще вземе самолет.

— Наистина ли очакваше да се пречупи? Стори ми се доста самонадеян и корав.

— Обясних му, че го е погнал един тип, който е по-корав от него.

— Рой Марс ли?

Декър кимна.

— Нещо да ти направи впечатление в кабинета му?

— Какво по-точно? — попита Богарт.

— Нещо на стената със снимките.

— Там имаше много снимки. Между другото, на една от тях той беше с Търман Хюи.

— Нямах това предвид. Говорех за снимката, която не беше там.

— Не те разбирам — призна Богарт.

— От стената беше свалена една снимка. Там боята беше малко по-светла.

— Че защо ще я маха?

— Само поради една причина — отвърна Декър. — Щяхме да познаем хората на нея.

— И кои, по дяволите, може да са те?

— Нямам представа.

Богарт го погледна.

— Защо ли не ти вярвам?

— Има и още нещо. Маклелън се престори на изненадан, но знаеше, че Рой е жив. Не предполагаше, а беше сигурен.

— Но как е възможно?

— Не знам, но ще допусне грешка. Трябва само да го изчакаме да стъпи накриво и да го пипнем.

— Ами ако вместо това той и приятелите му обединят усилия и се озовем в задънена улица?

— Не бива да изключваме и тази възможност.

— Трябваше да обсъдиш стратегията си с мен, преди да пристъпиш към действие.

— Исках да се възползвам от момента. Какво знаем досега?

— Следим телефоните и компютрите му. Местни агенти следят къде ходи и какво прави. Реши ли да избяга или да се свърже с останалите мускетари, веднага ще разберем. Засега обаче не разполагаме с нищо.

Декър погледна часовника си. Беше късно.

— Мисля, че трябва да поспим.

 

 

Марс се въртеше в леглото, когато телефонът му издаде звук. В два след полунощ. Той го взе и погледна дисплея.

Ела при колата след десет минути. Трябва да поговорим. Декър…

— Мамка му! — промърмори Марс.

Облече се с усилие и излезе навън. Бързо стигна до паркинга. Откри колата и се огледа.

— Леви?

Марс замръзна, когато чу това име. После се обърна бавно.

Баща му стоеше на десетина крачки от него, близо до друга кола.

— Как… — започна Марс.

— Взех номера ти от телефона на твоя приятел още когато проникнах в стаята му миналия път. Трябва да използва парола. А ти предположи, че съобщението е от Декър, само защото използвах неговото име.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Не тук. Да се поразходим — каза Рой и посочи колата.

Марс отстъпи крачка назад.

— Хайде, Леви, ако исках да те нараня, можех да го направя по всяко време.

— Къде отиваме?

— Просто ще пообиколим наоколо. После ще те върна тук. Обещавам.

— Ще дишам ли още, когато ме върнеш?

— Обещавам, Леви. Няма да те нараня. И бездруго ти причиних достатъчно болка.

Марс се огледа и тръгна към баща си. Двамата се качиха в колата, Рой напусна паркинга, излезе на шосето и ускори.

По небето нямаше звезди, облаците се трупаха отново и по шосето не се виждаше друг автомобил.

Марс погледна баща си и каза:

— Стори ми се, че куцаш.

— Да, остарявам. — Рой погледна сина си, докато караше. — Сигурно ме мразиш, Леви. Защото не ме ли мразиш, трябва да има нещо сбъркано в теб.

— Опитвам се да разбера защо си направил това, което си направил.

— Разказах една част на онзи, дебелия…

— Да, и той ми предаде думите ти, но не всичките. Предполагам, че се опитваше да пощади чувствата ми.

Рой се засмя.

— Аз нямам този проблем.

— Но си го имал с мама.

Усмивката на Рой помръкна.

— Убил си я, нали? Застрелял си я в лицето с моята пушка.

— Ракът щеше да изяде мозъка й. Нямахме пари за лечение. Докторите ни казаха…

— Къде поставиха диагнозата?

— В Мексико. Двамата с майка ти останахме там известно време. Опитаха дори експериментални лекарства, но нищо не беше в състояние да й помогне. Не искахме никой в града да знае… За всеки случай.

— Декър каза, че може да са я държали като робиня в Кали. И че е откраднала сребърния чайник, когато е избягала.

— В такъв случай трябва да призная, че дебелият е много умен. Не беше точно робиня, но не беше и свободна. Онези имаха много пари. Осигуряваха й храна. Покрив над главата. Но… не беше свободна да си тръгне. Освен това… не бяха много мили с нея.

— Как тогава е успяла да избяга?

— Така се запознахме. Работех в страната. Хората, които държаха майка ти, познаваха онези, за които работех аз. Повредеше ли се някоя кола, отивах да я поправя. Живееха в същински замък, караха ролс-ройси и бентлита, а не бяха работили нито един ден в живота си. Когато отидох там, разбрах в какво положение се намира майка ти. Разговаряхме много. Крояхме планове. Накрая успях да я измъкна.

— Уби ли ги?

Рой се извърна към него.

— Щеше ли да има някакво значение, ако ги бях убил?

Марс погледна през прозореца.

— Взехме чайника — продължи Рой, — но не за да го продадем. Решихме да го запазим. Майка ти искаше да вземе нещо от тях заради всичко, което й бяха причинили.

— Как намери сили да я убиеш, татко?

Рой потрепери. Отби колата от пътя, угаси фаровете и изключи от скорост.

— Да не би да смяташ, че съм се събудил една сутрин и съм решил да я гръмна в главата? Това ли си мислиш?

— Знам, че сте планирали всичко до най-малката подробност. Убили сте някого и сте наредили нещата така, че все едно жертвата си ти. А после си ме натопил… прехвърлил си вината върху мен. Вместо да играя в НФЛ, прекарах половината си живот зад решетките. И едва не ме екзекутираха.

— Нямаше да им позволя да те убият, Леви.

Марс стовари юмруците си върху арматурното табло с такава сила, че то се изкриви.

— Името ми е, Мелвин, по дяволите!

През следващите няколко минути единственият звук, който се чуваше в колата, бе дишането на двамата мъже.

— Добре, Мелвин, всичко, което каза, е истина. Аз убих онзи човек. Майка ти подмени амбулаторните картони. Аз я убих. Аз запалих телата. Аз накарах онова момиче и мъжа от мотела да излъжат. Аз повредих колата ти. Аз те натопих. Ти влезе в затвора заради мен.

— Защо? Защо ми го причини?

— Затворът беше най-безопасното място за теб. Майка ти беше на същото мнение.

— Глупости! — изкрещя Марс.

Вместо отговор Рой извади пистолета си. Но не го насочи към него, а го постави между двамата.

— Тогава вземи пистолета, опри го в главата ми и натисни проклетия спусък, Леви. Ако ти стиска.

Марс сведе поглед към пистолета, без да крие изумлението, изписано на лицето му. После се пресегна бавно, взе оръжието и го насочи към баща си.

— По дяволите, дори не знаеш как се държи пистолет! Това не е пушка. Използвай дясната си ръка, за да натиснеш спусъка, а лявата — като опора, дори от такова разстояние. Мамка му, няма никакво значение, едва ли можеш да пропуснеш от тук. Но кръвта и мозъкът ми ще опръскат лицето ти.

Рой се извърна спокойно и впери поглед през предното стъкло, след което започна да си подсвирква тихичко.

— Мисля, че искаш да те убия — каза Марс.

— Част от мен наистина го иска. Иска всичко това да приключи. Уморен съм, Мелвин. Много преживях. Все ужасни неща.

— А Тримата мускетари?

Рой се засмя.

— Видях ви да отивате при Маклелън. Как е старият Роджър? Обича да се издокарва в парадна униформа и да се кичи с медали. А когато завърши „Ол Мис“, използва какви ли не номера, за да се откачи от Виетнам. Не искаше да го мобилизират и да го изпратят там. Същото се отнася и за Търман и Дани. Бащите им го уредиха. Бяха прекалено заети да избиват чернокожи тук и нямаха време да се бият с Виетконг. Да не говорим, че виетнамците отвръщаха на огъня. Това беше голямата разлика.

— Ти бил ли си във Виетнам?

— Ще ме застреляш ли или не?

Марс свали бавно пистолета и го постави на седалката между тях.

Рой го изгледа презрително и прибра оръжието в кобура под мишницата си.

— Онзи ден беше у дома. Спаси ни от пожара — каза Марс.

Рой сви рамене.

— Защо?

— Защо не?

— Защото не си от хората, които се притесняват от чуждата смърт.

— Това беше нашата къща. На нас двамата с майка ти. Нямаха право да идват там. А и нали казах на дебелия, че ще ти пазя гърба.

— Заради онзи репортаж по телевизията си направил всичко това, нали?

Рой сви рамене.

— Стана прекалено известен, Мелвин. Очаквахме това да се случи рано или късно. Майка ти се молеше всяка вечер, но дълбоко в сърцата си знаехме, че все някой ден бог няма да чуе молитвите ни. И този ден дойде.

— Как се свързаха с вас? Заплашиха ли ви?

— Да речем просто, че са от хората, под чиито крака не никне трева.

— Но не си ли се подложил на пластична операция? Онзи белег…?

Рой се засмя.

— Нямах пукната пара. Белегът ми остана след едно сбиване заради жена.

— Каква жена?

— Майка ти. Беше прав. Наистина убих хората, които я държаха. До един. Те си го заслужаваха.

— И въпреки това майка ми е останала с теб? С един убиец?

— Нямаше да ми зададеш такъв въпрос, ако беше видял какво й причиняваха.

— Нали каза, че не е било чак толкова зле.

— Излъгах. Беше същински ад. Тя беше семейната прислужница и… проститутка. Позволяваха и на гостите да я използват.

— Ти ли уби Реджина Монтгомъри?

— Беше пълна идиотка! Трябваше само да прояви малко търпение. Тя обаче започна да харчи парите, преди да го екзекутират, и прецака всичко.

— Защо изобщо се свърза с тях?

— Не е ли очевидно? За да спра екзекуцията ти.

— Но ме остави да гния в затвора цели двайсет години!

— Но нямаше да им позволя да те убият.

— Защо?

— Защото обещах на майка ти, че няма да го допусна.

— Не те разбирам. Не разбирам що за човек си ти, по дяволите!

Рой се обърна към него и каза:

— Достатъчно е да не забравяш, че обичах майка ти повече от всичко на света. И пожертвах много заради нея. Бях готов да направя каквото е необходимо.

— Ти си я убил!

— Защото тя го поиска от мен! — изкрещя Рой.

Купето на колата изведнъж отесня, сякаш в него нямаше място за двамата едновременно. Марс се взираше безмълвно в предното стъкло и не намираше сили да се обърне и да погледне баща си.

Рой изрече с усилие:

— Да, направих го. Защото винаги съм правил онова, което тя искаше от мен. — Той се обърна към Марс и добави: — Не само тя умря в онази нощ. Аз също умрях с нея.

— Но ме прати в затвора.

Рой разтри лице.

— Щяха да те убият. Не бива да се съмняваш в това.

— Защото са смятали, че знам какво има в онзи сейф?

Лицето на Рой се изопна.

— Пак ли Декър? Много е умен. Трябваше да му прережа гърлото, когато имах тази възможност.

— Chocha — каза Марс.

— Какво? — погледна го Рой.

— Означава да се престориш на опосум. Да се престориш на мъртъв. Както ти си направил.

— Вече ти казах, че затворът беше за предпочитане пред гроба. Имахме си работа с много опасни типове. Можеха да убият човек само защото им се е сторило, че ги е погледнал накриво.

— Ти ли постави бомбата в църквата? И в офиса на онази асоциация? Ти ли беше?

— Не се бъркай в тези неща.

— Въпросът е елементарен. Отговори ми с „да“ или „не“.

— Самопризнания ли искаш?

— Били са невръстни деца, татко! Пеели са в хора!

Рой извърна поглед.

— Не трябваше да са там. Предполагам, че са закъснели с репетицията.

— Значи ти си го направил.

— Това не зависеше от мен.

— Да не би да казваш, че си напълно невинен?

Рой се засмя.

— Никога няма да чуеш тези думи от устата ми.

— Декър каза на Маклелън, че си по петите им. Искаше да ги уплаши.

— Така ли? Пет пари не давам за тях.

— Наистина ли? Нима те не са причината да убиеш мама? Само ако беше събрал куража да ги убиеш още тогава!

Рой заби поглед в ръцете си.

— Не беше толкова просто.

— Защо не ми разкажеш как е било, татко? Ти ме доведе тук. Нали искаше да поговорим? Защо не ми обясниш как мъж, който се е оженил за чернокожа жена, която е обичал повече от всичко на света, може да се забърка в престъпна група, взривила чернокожи деца? Защо не ми обясниш това?

— Много е просто. По онова време аз също бях расист. Като Маклелън и останалите.

— Какво?

— Докато не срещнах майка ти.

— И какво стана? Расистките ти възгледи се изпариха за един миг?

— Не, но никога повече не нараних човек заради цвета на кожата му.

— Ти нарани мен! Аз съм чернокож! А ти открадна целия ми живот! Открадна живота на собствения си син!

Рой се обърна към него и каза:

— Работата е там, Леви, че ти не си мой син. Майка ти беше бременна, когато я измъкнах от онова място.

Марс зяпна смаяно.

— Ти не си ми баща? — едва успя да изрече той накрая.

— Не. Не съм.

— И кой тогава ми е баща? — попита Марс.

— Един мръсник, който обичаше да изнасилва майка ти. Докато го накарах да си плати… като му прерязах гърлото.