Дейвид Балдачи
Последната миля (13)

13

Декър тръгна устремно по коридора като вълна, която набира скорост, преди да се стовари върху брега. Чу Джеймисън да тича след него. В другия край на коридора стояха Богарт и Девънпорт.

Бяха оставили Милиган в офиса, който бяха наели на двайсетина минути южно от болницата. Всички се бяха настанили в един местен мотел, който предлагаше най-добрите условия в района.

Джеймисън го настигна и, видимо раздразнена, заяви:

— Бих искала да престанеш да го правиш!

Декър я погледна.

— Кое?

— Да излизаш от стаята по този начин.

— Приключих и си тръгнах. — Декър помълча и продължи: — Купила си ми киноа? Ти сериозно ли? Това храна ли е изобщо?

Тя се подсмихна.

— Толкова си отслабнал, че застанеш ли странично, едвам те виждам.

— Да бе, като тир, който те връхлита челно.

Когато спряха пред Богарт и Девънпорт, агентът попита:

— Какво мислите?

Декър сви рамене.

— Прекалено рано е да се каже. В показанията му има неясни моменти. Трябва да потърсим други възможни обяснения.

— Минали са двайсет години. Следата е изстинала.

— Ще говоря по-късно с него — каза Девънпорт. — И ще ви уведомя за психическото му състояние.

Богарт насочи вниманието си към Декър и Джеймисън.

— Разбирам, че е твърде рано да задавам подобен въпрос, но смятате ли, че лъже?

Джеймисън изглеждаше притеснена от думите му.

— Току-що се запознахме с него. Но ако искаш отговор, тогава… не, не мисля, че лъже.

— Конкретна причина?

— Каза на Декър, че ако не му вярва, може да си върви. Това не е типична реакция на човек, който все още може да бъде екзекутиран. Виновният се хваща за всяка сламка.

Богарт погледна Декър.

— Можеш ли да добавиш нещо?

— Не. — След което се обърна и тръгна по коридора.

Джеймисън въздъхна шумно. На Богарт като че ли му беше забавно. Девънпорт изглеждаше заинтригувана.

— Къде отива? — попита тя.

— Да се рови. Отива да се рови — отвърна Богарт. — И трябва да побързаме, ако не искаме да изостанем.

 

 

Върнаха се в наетия офис и прекараха известно време в четене на документи и взиране в компютърни екрани.

Но само мъжете. Джеймисън и Девънпорт бяха останали в болницата, за да разговарят с Марс.

Декър бе облякъл новите си дрехи. През изминалата седмица в „Куонтико“ той бе ставал рано, за да ходи във фитнеса и да тича по пистата. И се бе хранил само с продуктите, които Джеймисън му бе купувала. Малки порции, бе го посъветвала тя. Четири-пет пъти дневно.

Толкова бе напълнял, че дори тези леки упражнения във фитнеса и здравословното хранене му бяха помогнали да отслабне с десетина килограма.

Сега закопчаваше колана си на третата дупка, а бе започнал от последната. Панталоните се въртяха на кръста му. Въпреки това си оставаше ужасно дебел.

Милиган го изгледа и отбеляза неохотно:

— Изглеждаш по-добре, Декър.

— Така е, но гледай да не се блъснеш в мен на пистата. Не искам да пострадаш, защото все още съм с размерите на дирижабъл.

Думите му накараха агента да се усмихне, което се случваше рядко.

— Важното е, че полагаш усилия. Браво на теб.

— Добре, да поговорим за предварителното разследване — подкани ги Богарт.

— Елън Танър вече не живее тук — започна Милиган. — Нямаме представа къде се е преместила и не открихме хора, които я познават. Проверихме в Тексаския университет. Не е следвала там. И тъй като са минали двайсет години, издирването й може да се окаже невъзможно. Нищо чудно да се е омъжила и да е сменила името си.

— А служителят в мотела… как се казваше? — попита Богарт.

— Уилис Симон. Успяхме да го открием. Починал от сърдечен удар във Флорида през две и първа.

— Установихте ли някаква връзка между Танър и Симон?

— Никаква — отвърна Милиган. — Не са се движели в една среда. Имали са и голяма разлика във възрастта. Не открих нищо общо между тях.

— Ако предположим, че са им платили, за да излъжат, има ли начин да проследим плащанията? — попита Декър.

Милиган го изгледа с изненада.

— След двайсет години? Нищо чудно банките, които са използвали, отдавна да не съществуват. Финансовият сектор се консолидира. Освен това защо им е да лъжат? А и кой би им платил?

— За момента предполагам, че Марс казва истината. В такъв случай трябва да открием обяснение за разминаванията във времето, посочено от него, и показанията на Танър и Симон.

Милиган поклати глава.

— Според мен най-вероятно Марс лъже. В противен случай ще се изправим срещу мащабен заговор против футболист от колежански отбор, а не виждам никакъв мотив за това.

Богарт го прекъсна:

— След като сме тук, трябва да проучим всички възможности. Всички.

Милиган заби поглед в записките си, очевидно недоволен от тези думи.

— Разговарях с местното полицейско управление. Повечето полицаи от онова време са се пенсионирали, но успях да открия един, който е бил тук тогава.

— Какво каза той? — попита Богарт.

— Това е било първото убийство в района — отвърна Милиган. — До този момент са разследвали само обири, пиянски сбивания, кражби на коли, издирвали са изчезнали хлапета, решили да се позабавляват, занимавали са се дори с кражба на крава, но това престъпление е потресло целия град.

— Доста бързо са се насочили към Мелвин Марс.

Милиган погледна Декър и каза:

— Уликите са били повече от сериозни.

— Какво знаем за родителите му? Откъде е Лусинда например? — попита Декър.

Милиган прелисти няколко страници.

— Не успях да открия. Няма много информация нито за нея, нито за мъжа й.

— Къде се е научила да шие? Според полицейския доклад си е докарвала допълнителен доход с шиене. Марс също го потвърди днес.

Милиган не скри изненадата си.

— Нямам представа къде.

— Освен това е давала уроци по испански — продължи Декър.

— В Тексас има много испаноговорещи — отбеляза Богарт.

— Но нямаме представа дали Лусинда Марс е от Тексас — изтъкна Декър. — Ако беше латиноамериканка, това би обяснило познанията й по испански. Тя обаче е била чернокожа.

— И чернокожите могат да научат испански, Декър — каза Милиган. — Както и да шият.

Декър не му обърна внимание.

— В момента разсъждаваме на глас — продължи той. — Искаме ли да научим нещо повече, трябва да изследваме различни възможности. Разбира се, че Лусинда е могла да се научи да шие и да говори испански. Бих искал да знам кога и къде.

— Добре, можеш сам да провериш, щом смяташ, че е толкова важно — отвърна Милиган.

— Това и ще направя — каза Декър. — Работила е и към агенция за почистване по домовете.

— Да. Поддържали са доста жилища в града.

— Доста е работила. Някакви роднини?

— Не успях да открия. Същото се отнася и за съпруга й.

— Не ти ли се струва странно? — попита Декър. — Възможно е единият да няма близки, но и двамата?

Милиган поклати глава.

— Минало е доста време. Може да са се преместили другаде. Не всеки има голямо семейство. Понякога хората губят връзка с роднините си. Единственото по-забележително нещо в семейството е бил синът им. Местните вестници са му посветили доста статии още преди убийствата. Момчето е било страхотен спортист. Много жалко…

— Продължавай да проучваш семейство Марс каза Богарт.

Милиган кимна, но не прие задачата с особен ентусиазъм.

— Били са застреляни, а телата им запалени — каза Декър. — Защо и двамата?

— Ако смяташ, че е направено, с цел да се затрудни идентификацията им, грешиш — отвърна Милиган. И двамата са разпознати по зъбния статус.

— Защо тогава? — настоя Декър.

— Дали в това няма някаква символика? — зачуди се Богарт. — Ако Марс е извършителят, може да е искал да заличи образите им от живота си. Изгарянето на труповете би могло да постигне този ефект.

— Но нали Чарлс Монтгомъри си е признал убийствата — посочи Декър. — Трябва да говоря с него.

— Работим по въпроса — отвърна Богарт.

— Домът на семейство Марс не е далече от тук — отбеляза Декър.

— Точно така. Но е изоставен. Предполагам, че никой не е искал да живее там след случилото се.

— А мотелът, в който Марс е отседнал? — попита Декър.

— Съборили са го. Сега на това място има търговски център — обясни Милиган.

— А домът на Елън Танър?

— Още си е на мястото, но тя отдавна го е напуснала. Не съм сигурен какво ще откриеш там.

— Затова ще проверя — каза Декър. — Да вървим. След като излезе от стаята, Милиган улови Богарт за ръката.

— Може „Морило“ да не беше най-подходящият случай, но все още разполагаме с папка, пълна с далеч по-перспективни възможности за разследване.

— Още сме в самото начало — отвърна Богарт.

Милиган пусна ръката му и каза:

— Явно му имаш голямо доверие.

— Да, така е. Защото си го е заслужил.

Богарт излезе и тръгна след Декър.

Милиган го последва неохотно.