Дейвид Балдачи
Последната миля (14)

14

Къщата бе запустяла, а дворът обрасъл в храсти и дървета с гъсти корони, същинска джунгла, през която човек можеше да си проправи път само с мачете.

Декър обаче използва огромните си ръце и масивното си тяло, за да стигне до дома. Богарт и Милиган го следваха.

Спряха пред прогнилата предна веранда и вдигнаха поглед към фасадата. Прозорците на втория етаж бяха заковани с шперплат, но следите от пожара личаха ясно.

— Там са намерили телата — отбеляза Декър, а Богарт кимна в знак на съгласие.

— Трябва да внимаваме къде стъпваме — каза Милиган, — за да не пропаднем.

Декър мина предпазливо по верандата, като заобикаляше най-прогнилите дъски. Добра се до входната врата и я побутна. Тя не помръдна.

Той опря масивното си рамо, натисна, дървото изпука и вратата се отвори. Разбира се, електричество нямаше, но именно затова бяха взели мощни фенери.

Влязоха вътре и откриха, че помещенията са разчистени от отломки и боклуци, но миризмата на плесен и гниене беше навсякъде.

Богарт закри носа си с длан.

— По дяволите, не съм сигурен, че е безопасно да дишаме това.

Декър погледна нагоре.

— Покривът и прозорците са цели. Затова вътре няма отломки.

Завъртя фенерчето, огледа помещението и пристъпи напред с бавни, предпазливи крачки.

Къщата беше малка и огледът на приземния етаж и гаража не им отне много време. Нямаше мазе, затова се насочиха към втория етаж.

Веднага щом Декър стъпи на първото стъпало, съзнанието му оцвети всичко в синьо. Случи се толкова внезапно, че едва не се спъна. Милиган го хвана за ръката.

— Добре ли си?

Декър кимна, макар изобщо да не се чувстваше добре.

Бе започнал да вижда всичко в синьо, когато се натъкна на труповете на своето семейство. И когато се върна в дома си след това.

Електриковосиньо, което потискаше всяко друго сетиво и го караше да се чувства особено, тревожно дори.

Трябва да го преодолея.

Премигна бързо, но синьото се връщаше всеки път, когато отвореше очи.

Синестезията съвсем не е толкова хубаво нещо, колкото някои смятат.

Той заизкачва стъпалата предпазливо и се озова на горния стаж.

Там имаше само две спални — на Марс и на родителите му. И обща баня.

Декър влезе в първата стая. Предположи, че е била на Марс. Леглото му още беше там, а на стената над него бяха окачени прокъсани плакати на изпълнители на ритъм енд блус като Лутър Вандрос и Кийт Сует. На срещуположната стена откри още едно потвърждение, че това не е спалнята на родителите — омачкани плакати на Наоми Кембъл и Клаудия Шифър.

— Типичен американски младеж — отбеляза Милиган. — Боже, тази стая прилича на капсула на времето.

— Къде ли е бил сандъкът за оръжията? — попита Декър.

Милиган посочи отсрещната стена.

— Ей там. Сандък за една пушка с чекмедже за боеприпаси в долната част.

Влязоха в спалнята на родителите.

Декър извади скиците от старите полицейски доклади. Телата бяха открити едно до друго под прозореца. Рой бе лежал по-близо до прозореца, а Лусинда — до леглото. Стъклото бе почерняло и напукано от горещината. Дупката бе покрита с парче шперплат, заковано от външната страна.

За разлика от стаята на сина тази на родителите бе съвсем празна.

— Какво се е случило с мебелите? — попита Декър.

— Предполагам, че са ги отнесли като веществени доказателства — отвърна Богарт. — А и пожарникарите вероятно са разчистили част от леснозапалимите предмети, когато са се борили с огъня.

Декър кимна.

— Ще се опитаме да разберем със сигурност. Онези квадратни петна по стените… Сигурно е имало снимки там. Какво ли се е случило с тях?

— Ще звънна тук-там и ще проверя — отвърна Милиган.

Декър отвори вратата на дрешника и освети вътрешността му с фенер. Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато спря и пристъпи навътре в тясното помещение.

— Вижте това!

Богарт и Милиган се присъединиха към него и се вторачиха в мястото, което Декър сочеше с лъча на фенерчето.

— АК плюс РБ — разчете Богарт избелелите букви, които някой бе изписал на едната от страничните стени на дрешника. — Какво означава това?

Декър снима инициалите с мобилния си телефон.

— Нямам представа. Възможно е да са отпреди Рой и Лусинда да купят къщата.

— Нищо чудно.

— А може и някой от тях двамата да ги е изписал. Което говори, че тези инициали означават нещо важно. — Декър се огледа. — Кой е позвънил на деветстотин и единайсет?

— Не мисля, че полицията е открила откъде е дошло обаждането — отвърна Милиган.

— По онова време малцина са използвали мобилни телефони. А и покритието в района едва ли е било добро. Следователно не става въпрос за шофьор, който е минавал случайно оттук.

— Защо, възможно е. Видял е пожара, прибрал се е у дома и е позвънил.

— В такъв случай полицията щеше да знае от кой номер са позвънили — възрази Богарт. — Ченгетата щяха да го проследят.

Милиган вече кимаше.

— Така е. Ще трябва да проверя.

Слязоха на долния етаж.

Там Декър обърна внимание на нещо, което бе забелязал и на влизане. Избеляла снимка на младия Мелвин Марс в екип на гимназиалния футболен отбор. Беше окачена на стената. На една малка лавица имаше още негови снимки на различна възраст.

— Изненадан съм, че още са тук — отбеляза Богарт.

— Както каза, никой не иска да обитава къща, в която са били извършени убийства. А и наблизо не живеят много хора. Дори някой да мине случайно по шосето, не би могъл да види къщата, особено сега, когато дворът е станал джунгла.

Декър се огледа.

— Струва ми се интересно онова, което не виждаме.

— И какво е то? — попита Милиган.

— Снимки на Рой и Лусинда Марс. Все едно никога не са съществували.