Дейвид Балдачи
Последната миля (68)

68

— Сигурен ли си, че не е тук? — попита Марс.

Двамата с Декър оглеждаха от разстояние скромния дом на Роджър Маклелън, разположен в гъсто залесен парцел на двайсетина минути от центъра на Кейн. До него се стигаше по селски път, застлан с чакъл.

— Той е на полицейска конференция в Джаксън. Ще се върне чак утре — каза Декър.

— Откъде получи тази информация?

— Имам източници във ФБР.

— Алармена система? — попита притеснено Марс.

— Не. Все пак говорим за шефа на полицията. Кой ще посмее да влезе в дома му?

— Е, очевидно ние.

— Мога да се справя сам. Ти остани в колата.

— Не, ще стане по-бързо, ако сме двамата.

— Сигурен ли си? — попита Декър.

— Не, но да действаме — отвърна Марс.

Излязоха от колата, прекосиха забързано пътя, заобиколиха къщата и се озоваха пред задната врата. Декър освети ключалката.

— Бравата е елементарна. Не се налага да използваме таран. Дръж това.

Декър пъхна шперца в патрона, повъртя го малко и вратата се отвори. Когато влязоха вътре, той я затвори и се огледа.

— Какво по-точно търсим? — попита Марс.

— От кабинета на Маклелън липсваше една снимка.

— Добре.

— Нея търсим.

— Но какво ще докаже тя?

— Ще докаже подмяната.

— Какво означава това?

Декър го изгледа странно.

— Първо да я намерим, после ще говорим.

— Но защо да е тук?

— Маклелън е предпазлив. И следва свой собствен план. Сигурен съм, че когато е разбрал за появата ни в града, е свалил снимката, тъй като стратегията му е изисквала да ни покани, за да си „побъбрим“. Не би я върнал на мястото й, след като си тръгнахме.

— Защо? Да не би да очаква да се промъкнем в полицейското управление и да се опитаме да я откраднем? Това е лудост!

— Не. Просто кучият му син е параноик. Няма доверие на собствените си хора. Но в същото време не би я унищожил. Затова я е донесъл в дома си.

Претърсиха партера на двуетажната къща.

— По дяволите! — възкликна Марс, след като провериха книгите в библиотеката. — Този тип определено живее в миналото. Всички тези книги са посветени на превъзходството на бялата раса и на потискането на хора като мен. Те твърдят, че белите трябва да се въоръжат и да отвоюват страната си.

— Не знаех, че сме я загубили — отвърна Декър.

— Смешна работа.

— Не е никак смешно. Повечето от тези книги са написани през последните пет години. Очевидно има доста читатели, които тъгуват по „доброто старо време“.

Марс поклати глава.

— Никога ли няма да превъзмогнем това?

— Не знам. Интересува ме само снимката. Да се качваме горе.

На втория етаж имаше три помещения. Едното беше баня, другото — спалня, а третото бе превърнато в работен кабинет. Беше доста голям. Върху старо чамово бюро бе поставен компютър. Лавиците бяха отрупани с книги и списания, а до компютъра лежеше дневник в черна подвързия. В единия край на бюрото стоеше глобус. До него имаше стационарен телефон и стъклена кутия, пълна със старомодни писалки. Върху нея бяха поставени мастилница и сребърен нож за писма.

Декър се зае с компютъра, докато Марс запрелиства дневника.

— Нещо полезно? — попита Декър.

— Саморъчно подписани признания ли очакваш? Не. Пълни глупости. Откачени размисли върху това как трябва да изглежда светът. Познай как! В него няма място за хора с моя цвят на кожата.

Марс остави дневника и започна да претърсва чекмеджетата на бюрото.

Декър седна пред компютъра и натисна няколко клавиша.

— Има парола. Разбираемо.

Въведе няколко възможни пароли, но нито една не свърши работа. Той се облегна назад и се замисли, докато Марс преглеждаше книгите по лавиците.

— Проверявай ги страница по страница, Мелвин, както направихме на долния етаж. Може да е извадил снимката от рамката и да я е пъхнал в някоя книга или списание — каза Декър и продължи да въвежда пароли. — Влязох! — възкликна той най-сетне.

Марс дойде и надникна над рамото му.

— Коя беше?

— Джордж Уолъс. Кралят на сегрегацията. Само с главни букви.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Е, да видим какви ги върши онлайн добрият полицейски шеф. — Декър отвори уеб браузъра и прегледа данните за търсенията в интернет. — Пада си по организации, изповядващи превъзходството на бялата раса, отряди за самоотбрана и всички, които отричат етническото многообразие.

— Каква изненада!

— Да прегледаме имейлите.

Декър остана разочарован.

— Или е много умен, или е прекалено старомоден. Никакви имейли. Дори не е регистрирал електронна поща.

— Нещо друго?

— Твърдият диск е чист. На него няма почти нищо. Сигурно използва компютъра само за да чете расистки сайтове.

Декър го изключи и помогна на Марс да прегледа книгите и списанията по лавиците. Час по-късно не бяха оставили страница необърната, но не бяха открили нищо.

— Надявам се да не се окаже, че сме влезли напразно — отбеляза Марс. — Защото пипнат ли ни, ще ме върнат в затвора. Теб също ще те пратят там.

— Ако Маклелън ни хване, затворът ще се окаже курорт в сравнение с това, което ще ни направи.

— Прав си.

Декър огледа стаята.

— Претърсихме навсякъде.

— Може да не е тук. Може да има друго скривалище.

— Възможно е — отвърна Декър, — но нещо ми подсказва, че той би предпочел да държи снимката подръка.

— Прегледахме всяко място, където би могъл да я скрие.

— Знаеш ли — каза Декър, — не можеш да скриеш триизмерен предмет в нещо тънко и плоско. Обратното обаче е възможно.

— За какво говориш?

Декър постави ръце върху глобуса.

— Не те разбирам.

— Маклелън няма вид на космополит. Земното кълбо предлага твърде много разнообразие за вкуса му. Защо тогава този глобус стои на бюрото му? За да проверява къде живеят ескимосите? Съмнявам се.

Декър се наведе и огледа повърхността на глобуса. Прокара пръст по екватора и натисна на определени места. После започна от полярния кръг и продължи на юг. Пръстът му спря върху долния край на Гренландия.

— Дай ми ножа за писма.

Марс му го подаде.

Декър пъхна внимателно острието на ножа в тесния процеп, който бе открил върху глобуса. После бавно го завъртя наляво и надясно.

— Проклетото нещо се отваря! — възкликна Марс.

Глобусът наистина се раздели на две метални половини, едната влизаща в другата.

Във вътрешността му имаше навита на руло снимка.

Декър я извади.

— Забелязах, че двете половини не съвпадат съвсем точно. Беше отварян и преди. Ще извадим снимката и ще я снимаме, а после ще я върнем и ще сглобим глобуса. Не искам да разбере, че сме я открили.

Марс гледаше предпазливо снимката, сякаш в глобуса се бе скрила гърмяща змия, която се канеше да го нападне.

— Декър, знаеш ли кой е на тази снимка?

— Мисля, че да.

Той я разгъна бавно и погледна изображението.

— Прав ли беше? — попита Марс.

Декър обърна бавно снимката към него и отговори:

— Да.

Когато Марс видя хората на нея, коленете му се подкосиха. Декър трябваше да го хване със свободната си ръка, за да го задържи нрав.

— Мили боже, не мога да повярвам! — възкликна Марс, след като се хвана за ръба на бюрото.

— Тя обяснява много неща — каза Декър.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че най-сетне имаме шанс.