Дейвид Балдачи
Последната миля (72)

72

Не ти липсва кураж. Признавам ти го!

Отговорът дойде три дни по-късно, в два през нощта. Звукът от телефона събуди задрямалия Марс. Той стана, прочете го два пъти, после позвъни на Декър и го прочете и на него.

Бяха отседнали в хотел във Вашингтон. След по-малко от пет минути Декър вече чукаше на вратата на Марс.

Той изненадано изгледа напълно облечения Декър и попита:

— Никога ли не спиш?

— Опитах се, но нещо не ме лови сън.

— И мен.

Декър прочете съобщението и претегли телефона в дланта си.

— Той е едновременно ядосан и заинтригуван. Но повече заинтригуван, отколкото ядосан.

Въведе ново съобщение и го показа на Марс.

Може да се уреди. Къде да отидем?

Марс кимна и Декър изпрати съобщението.

После зачакаха отговор. Чакаха, чакаха…

А той пристигна едва в пет сутринта.

— Явно и той не спи — отбеляза Декър.

Съобщението издаваше напрежение.

Прецакаш ли ме, мъртъв си. Декър също. Ще се свържа с вас.

— Харесвам хората, които казват това, което мислят, и не си губят времето с празни приказки — отбеляза Декър.

 

 

Инструкциите, продиктувани от обещанието на Рой Марс да се свърже с тях, пристигнаха на следващата нощ.

Тъскалуса. След две вечери, смятано от сега. В полунощ. Само ти и Декър. Видя ли някого в радиус от пет мили, изчезвам завинаги.

Следваше адрес.

— Смяташ ли, че ще ни чака там?

— Мисля, че е много предпазлив човек.

— Иска да отидем само двамата.

— Изглежда категоричен по този въпрос.

— Ами Богарт и ФБР?

— Склонен съм да вярвам на Рой. Види ли федерален агент, ще изчезне отново, Мелвин. И случаят приключва.

— Знам, но пипнахме Оливър и Маклелън. Това не е ли достатъчно?

— Не и за мен. Става въпрос за високопоставен конгресмен с огромна власт и милиардер, убили куп хора, включително деца. Няма да се откажа.

— Добре, аз също. Как ще го направим?

— Няма да е лесно да се измъкнем от Богарт, но можем. Трябва да опитаме.

— Когато се срещнем с него, може да ни убие. Той е откачен, Декър. Убедих се със собствените си очи. Ти също.

— Ако имах друга възможност, щях да я използвам. Но нямам.

— Добре, пак ще те попитам. Как ще го направим?

— Не можем да летим със самолет или да вземем кола под наем. Тези неща изискват кредитна карта и Богарт лесно може да ни проследи.

— Какво ни остава тогава?

— Имам достатъчно пари в брой за пътуване с автобус. Нещо против?

Марс го погледна и поклати глава.

— Играчи на „Бъкайс“ и „Лонгхорнс“ в един автобус? Докъде я докарахме!

 

 

След като на два пъти смениха автобусите и пътуваха почти двайсет и четири часа, двамата най-сетне се добраха от Вашингтон до Тъскалуса. Прекосиха Вирджиния на югозапад, навлязоха в Тенеси, преминаха през Северна Джорджия и пресякоха половин Алабама по диагонал, за да се озоват в Бирмингам. Трябваше да пристигнат в Тъскалуса в седем вечерта.

И двамата бяха изключили мобилните си телефони, за да не може Богарт да ги проследи.

Успяха да поспят по време на пътуването, макар да бяха прекалено едри, а автобусните седалки — много тесни. Декър бе напълнил предварително цял плик с храна и бутилки вода.

Разговаряха, наслаждаваха се на пейзажа, отново разговаряха. Автобусите бяха доста пълни, затова бяха принудени да говорят почти шепнешком.

Когато най-сетне слязоха от третия автобус на автогарата в Тъскалуса, двамата протегнаха схванатите си крайници и се поразкършиха.

— Е, спомних си пътуванията с отбора по футбол — отбеляза Декър.

Марс го изгледа учудено.

— Голям отбор като „Бъкайс“ би трябвало да пътува със самолет.

— Така е. Имах предвид отбора в гимназията.

— Да, ясно. Не си играл в Тексас, да видиш какво е. Там пътувахме по двайсет и четири часа, без да напускаме границите на щата.

Декър погледна часовника си.

— Трябва да убием малко време. Какво ще кажеш да намерим някой хотел и да вечеряме?

— Звучи ми добре. Писна ми от диетични бисквити и ядки. Искам пържола и пържени картофи.

— Джеймисън е виновна. Иска да стана слаб като вейка.

На няколко преки от автогарата откриха хотел, в който приемаха пари в брой, оставиха багажа си и излязоха да потърсят ресторант.

Пет минути по-късно откриха каквото им трябваше, настаниха се на една маса и си поръчаха вечеря.

Марс погледна през прозореца и попита:

— Играл ли си някога срещу отбора на Алабама?

— Веднъж. Сритаха ни задниците.

— И ние изгубихме тук, но после ги бихме у дома.

Двамата потънаха в мълчание.

— Липсва ли ти понякога? — попита Марс.

— Кое? Футболът ли?

— А ти какво си помисли?

— Аз изобщо не бях на твоето ниво, Мелвин.

— Ей, човече, не говори така. Стигнал си до НФЛ. Справил си се по-добре от мен.

— Беше резултат от щастливо стечение на обстоятелствата. Освен това играх само в един мач.

Поръчката им пристигна, но преди да започнат да се хранят, Марс попита:

— Как беше?

Декър разгъна салфетката си.

— Кое?

— Да излезеш на игрището и да видиш… колко? Осемдесет хиляди души по трибуните? Да играеш срещу най-добрите в света?

Декър забеляза сериозното изражение на лицето му и мигом разбра какво огромно значение придава на този въпрос.

— Беше невероятно, Мелвин. Когато излязох от тунела и стъпих на тревата, сърцето ми биеше толкова силно, че се опасявах да не получа инфаркт преди първия съдийски сигнал. Никога не бях изпитвал подобен прилив на адреналин. Имах чувството, че всички онези хора са дошли да аплодират именно мен, макар да знаех, че съвсем не е така. Това беше… беше един от най-хубавите мигове в живота ми.

Марс се усмихна, сложи салфетката на врата си, взе ножа и вилицата и каза:

— Да, разбирам как си се чувствал. — После добави замечтан: — Трябва да е било страхотно.

— Ти можеше да се наредиш сред най-добрите от нашето поколение.

Марс поклати глава.

— Човек никога не знае. Бях тейлбек, една контузия можеше да ме изхвърли от играта. Да не говорим, че има безброй примери за момчета като мен, дошли от колежите, които откриват впоследствие, че не могат да се мерят с големите професионалисти от НФЛ. Че не могат да ги надбягат. Или контузват коляното си. И тази разлика, която всъщност е само частица от секундата, тази скорост, която не им достига, им пречи да уловят топката в нужния момент или да направят съответния пробив. Тогава с тях е свършено и на мястото им идва следващият гладиатор.

— Аз съм сигурен, че от теб щеше да излезе голяма звезда като Бари Сандърс или Емит Смит.

Марс се подсмихна.

— Благодаря, Декър, оценявам доверието ти.

— Това не са празни похвали. Играл съм при професионалистите. В отбора ни нямаше нито един бек, който да може да се мери с теб.

Ръката на Марс, която разрязваше пържолата, замръзна във въздуха. Понечи да отвърне нещо шеговито, но видя, че Декър говори напълно сериозно.

Двамата впериха погледи един в друг. Накрая Марс каза:

— Благодаря, това… това означава много за мен.

Вечеряха в пълно мълчание.

Когато приключиха, Декър поръча две бири. Чукнаха халби.

Декър отпи от своята, после я остави. Беше неспокоен и барабанеше с пръсти по масата. Искаше да каже нещо, но не можеше да намери нужните думи.

Марс забеляза притеснението му и попита:

— Ей, човече, добре ли си?

Декър си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и когато видя загриженото изражение на Мелвин, откри подходящите думи.

— Каквото и да се случи тази вечер — каза той, — искам да знаеш, че за мен беше искрено удоволствие да се запознаем, Мелвин.

Марс явно разбра колко му е трудно да направи подобно признание. Усмихна се и каза:

— Аз пък се радвам, че си включил радиото в онзи момент.

Когато изпиха бирите си, Марс попита:

— Какво смяташ, че ще се случи?

— Рой непременно ще се появи, защото изпълнихме условието му и дойдохме сами. Но не очаквам всичко да мине по мед и масло. Ще ни хвърли няколко криви топки, това му е в кръвта.

— Какви криви топки?

— Откъде да знам. Играл съм футбол, а не бейзбол.