Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еймъс Декър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция
Nedtod (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Балдачи

Заглавие: Последната миля

Преводач: Милко Стоименов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Обсидиан“

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Излязла от печат: 22.06.2017

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-431-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8365

История

  1. — Добавяне

15

Декър погледна часовника си.

Бяха пристигнали в къщата, в която Елън Танър бе посрещнала Марс в онази нощ. Беше стара, малка, усамотена. В радиус от двайсет мили не живееше никой. А преди двайсет години мястото трябваше да е било още по-изолирано.

— Защо една млада жена ще реши да живее сама толкова далече от цивилизацията? — попита Декър.

Нито Богарт, нито Милиган отговориха на въпроса му.

После отидоха до мястото на някогашния мотел. Сега там имаше търговски център. И отново се върнаха в дома на Марс. Трите локации се намираха встрани от едно и също шосе, така че можеше да се приеме, че са разположени почти по права линия.

— Разстоянието между дома на Елън Танър и мотела може да се вземе за един час — каза Декър. — А от мотела до къщата на Марс — за четирийсет минути.

Милиган, който шофираше, кимна.

— Марс е напуснал дома на Танър в десет вечерта. Казва, че е пристигнал в мотела час по-късно, или към единайсет, което изглежда логично. Служителят на рецепцията обаче е дал показания, според които е настанил Марс в стаята му към един и петнайсет. Това означава, че Мелвин е могъл да измине разстоянието до дома на родителите си, да ги убие и да се върне до един, един и нещо. Това е заявил прокурорът по делото.

— Не е чак толкова лесно — възрази Декър. — Марс е трябвало да отиде до дома си, да застреля родителите си, да вземе бензин и да запали телата им. Това отнема време.

— Но е възможно, няма съмнение.

— Освен това полицейският доклад съобщава, че автомобил, който много прилича на този на Марс, е бил забелязан близо до дома им по времето, когато според съдебния лекар е настъпила смъртта — добави Богарт.

— Точно така — потвърди Милиган. — Свидетелят е шофьор на камион, който е живеел наблизо и е познавал семейство Марс.

Богарт кимна.

— Той обаче е починал преди пет години, така че не можем да разговаряме с него.

— Но Чарлс Монтгомъри е на наше разположение. Можем да разговаряме с него — каза Декър.

— Получих имейл от Алабама. Всичко е уредено. Можем да го разпитаме вдругиден.

Телефонът на Декър иззвъня. Беше Джеймисън.

— Разговаряхме с Марс — каза тя. — В момента Девънпорт пише доклада си.

— Какво смята тя?

— Не съм сигурна. Не разкрива картите си.

— А ти какво мислиш?

— Изглежда ми искрен, Еймъс. Но трябва да добавя, че умее да манипулира хората. Все още нямам категорично мнение.

— Каза ли нещо интересно?

— Не. Твърдеше, че е невинен. Разказа какво е правил в нощта, когато са били убити родителите му. Не може да обясни разминаването във времето. Каза, че се настанил в мотела, заспал и се събудил, когато полицаите почукали на вратата.

— Имал е двайсет години, за да изглади показанията си. Едно нещо ме безпокои.

— Какво?

— Ако е планирал всичко, защо не е измислил правдоподобно обяснение за разминаването във времето? Би трябвало да знае, че това ще му създаде проблем.

Богарт, който слушаше разговора му, каза:

— Престъпниците обикновено допускат грешка. И тази грешка най-често е свързана с времето, Еймъс. Не могат да бъдат на две места едновременно. Много добре знаеш това.

— Вярно, престъпниците допускат грешки, но не чак толкова значими — възрази Декър. — Обикновено става въпрос за петнайсет минути, най-много за половин час, а не за цели часове. Тук разминаването е огромно. Ако Марс е подходил прецизно, педантично дори, към всички останали аспекти на престъплението, защо се е издънил по толкова важен въпрос? Не ми се струва логично.

— Кога ще се върнете? — попита Джеймисън.

— След час.

Декър затвори телефона и впери поглед в магистралата, която пресичаше огромната тексаска пустош пред тях. Пейзажът оставаше неизменен чак до хоризонта. Затвори очи и остави мислите си да се понесат назад към онова, което го притесняваше.

Богарт се извърна и забеляза изражението, което бе виждал твърде често в Бърлингтън.

— Какво има? — попита той.

Декър остана със затворени очи, но каза:

— Първо стрелбата, после огъня.

— Моля?

— Първо са били убити с пушка, после телата им са били изгорени.

— Така пише в полицейския доклад. Но защо?

Декър извика в съзнанието си снимките на обгорените тела. Хубавото на хипертимезията бе, че му позволяваше да вижда нещата такива, каквито са, без да пропусне нито една подробност. Тя не прибавяше нищо към образите и не отнемаше нищо от тях.

— Боксьорска поза.

— Какво?

— Телата лежаха в боксьорска поза.

Милиган го погледна.

— Точно така. В резултат на огъня мускулите и сухожилията се свиват, независимо от това дали жертвата е била жива или мъртва преди началото на пожара. Стиснати юмруци, свити ръце… досущ като боксьор на ринга.

— Затова се нарича така — отвърна Декър, който продължаваше да седи със затворени очи. — Очевидно са били застреляни.

Милиган сви рамене.

— Изстрелите с пушка в главата, при това от близко разстояние, винаги водят до фатален изход.

Декър отвори очи.

— Защо телата са подпалени? Какъв е смисълът, ако вече са били мъртви? Не мисля, че тук се крие някаква символика.

— Полицейските доклади повдигат този въпрос, но не дават отговор — отвърна Богарт. — Ако е направено, с цел да се затрудни разпознаването на телата, не се е получило. Жертвите са идентифицирани чрез зъбните статуси. А дори това да не е било възможно, полицаите са могли да определят самоличността им посредством ДНК, дори от изгорял труп.

— Възможно е убиецът да не го е знаел.

— Искаш да кажеш, възможно е Мелвин Марс да не го е знаел? — каза Милиган.

Декър не му обърна внимание.

— Телата са били идентифицирани категорично като Рой и Лусинда Марс, нали?

— Да. В това няма никакво съмнение. Телата са били силно обгорени, но въпреки изстрелите в главата достатъчно голяма част от зъбите им е оцеляла, за да позволи идентифицирането им с помощта на снимките при стоматолога. Жертвите са именно Рой и Лусинда Марс.

— Това не отговаря на въпроса ми. Защо убиецът е запалил мъртвите вече тела?

Следващите няколко минути изминаха в мълчание.

— Възможно е да е изпаднал в паника — предположи Богарт. — Случва се. Опитал се е да се отърве от уликите и е решил, че огънят ще кремира труповете.

— Не е постигнал нищо, освен че димът е привлякъл вниманието на някой съсед, който е позвънил в пожарната. Иначе престъплението е могло да остане незабелязано още дълго.

— Разполагаме ли с надеждна информация за часа на смъртта?

— В случаи с изгорени трупове на открито, сред природата, обикновено се ползват услугите на ентомолог, който търси следи от насекоми — яйца, снесени от мухи, и прочие. Това е възможно и когато убийствата са извършени на закрито. В случая не са открили подобни следи. Насекомите не снасят яйцата си в горящи тела. Затова най-точният метод за определяне на момента на смъртта е анализ на костите. Химически и микроскопски анализ. Това изисква микрорадиография и електронна микроскопия.

Декър кимна.

— Съмнявам се, че в провинциален Тексас преди двайсет години са ползвали подобни технологии.

— А аз се съмнявам, че ги ползват дори днес — изтъкна Богарт. — Затова времето на смъртта е било определено предимно на базата на обаждането в пожарната, което е постъпило десет минути след полунощ. Пожарникарите са пристигнали единайсет минути по-късно. Пет минути след това са открили телата.

— Това означава в нула часа и двайсет и шест минути?

— Точно така.

— Което означава, че телата са били запалени около полунощ.

— Марс е имал достатъчно време да го направи — обади се Милиган. — От дома на Танър отива право вкъщи. Свършва си работата, качва се в колата си и тръгва към мотела.

— Ако телата бяха горели по-дълго — каза Богарт, — бихме могли да предположим, че къщата щеше да пострада повече от пламъците. Убил ги е, подпалил ги е и си е тръгнал в полунощ или малко след това. В такъв случай огънят е горял около половин час, преди да пристигнат пожарните коли.

Декър поклати глава.

— От мотела до дома на семейство Марс са четирийсет минути. Според служителя на рецепцията Мелвин е пристигнал в един и петнайсет. В такъв случай остават трийсет и пет минути, в които не знаем какво е правил.

— Може да е шофирал безцелно в района — каза Богарт. — Може да е изчакал на паркинга, за да се успокои. Все пак току-що е убил родителите си, Еймъс.

— Имал е цели четирийсет минути да се окопити, докато е пътувал. Престоят на паркинга проваля желязното му алиби, което всъщност не е било никакво алиби заради разминаването между неговите показания и тези на Елън Танър и служителя от мотела. Няма логика.

— Това е най-добрият сценарий, с който разполагаме.

— Което е голям проблем.

— Какво имаш предвид? — попита Милиган.

— Използването на кредитна карта преди двайсет години вероятно е ставало ръчно, особено в мотел в провинциален Тексас. Трансакцията не е оставила електронна следа, по която да съдим за часа на извършването й. В такъв случай имаме думата на служителя в мотела срещу тази на Мелвин Марс.

Милиган поклати глава.

— Не, проверих това. Служителят на мотела е позвънил в един часа и шестнайсет минути, за да се поинтересува за баланса по сметката. Това е станало ясно по време на процеса.

— Но не доказва нищо.

— Как да не доказва? — възрази подразнен Милиган. — Не забравяй, че в колата му са открити следи от кръвта на майка му. Това е възможно само в случай че именно той е убиецът.

— Трябва отново да говоря с него.

— За какво? — попита Богарт.

— За много неща, най-вече защо не е платил в брой, а с кредитна карта.