Дейвид Балдачи
Последната миля (5)

5

Декър се тъпчеше с яйца, бекон и солени бисквити, докато Джеймисън и Богарт седяха пред лаптопа и четяха статиите, посветени на Мелвин Марс.

Накрая Богарт вдигна поглед и заяви:

— Много интересен случай, но не попада под наша юрисдикция, Еймъс.

Декър приключи с храната, отпи последна глътка кафе, смачка хартиите на топка и ги метна право в кошчето за отпадъци, оставено до кухненския плот.

— Каква тогава е нашата юрисдикция?

Вместо отговор Богарт отвори куфарчето си, извади обемиста папка и му я връчи.

— Дадох копие и на Алекс. Това са делата, които ще анализираме. Прочети ги. Ще се съберем по-късно и ще ги обсъдим.

— Вече сме се събрали.

— Има още двама членове на екипа — отвърна Богарт.

— Срещнах се с единия — обади се Джеймисън. — Сигурна съм, че ще я харесаш, Еймъс.

Богарт погледна Декър и каза:

— Явно познаваш Мелвин Марс, нали?

— Играх срещу него в колежа. Единствените думи, които му казах, бяха: „Как го направи, по дяволите?“.

— Толкова ли беше добър?

— Най-добрият, когото някога съм виждал.

— Вероятно ще излезе от затвора — каза Джеймисън. — Това е хубаво.

— Ако е невинен — напомни й Декър.

— Да, разбира се.

— Съмнявам се, че ще го освободят, освен ако не са абсолютно сигурни, че е невинен — изтъкна Богарт.

Декър посочи лаптопа.

— Знаете ли, че всяка година стотици хора напускат затворите, защото са се оказали невинни?

— Но това е нищожен процент от всички осъдени — отвърна Богарт, който започваше да губи търпение.

— По различни оценки между два и половина и пет процента от затворниците в САЩ са невинни — каза Декър. — Това прави двайсет хиляди души. Съдът започна да приема ДНК анализите за доказателство едва през осемдесет и пета. Това е довело до отмяна на присъдите на триста и петдесет затворници. Но тези анализи са възможни едва в седем процента от всички случаи. А в двайсет и пет процента от случаите, когато федералните агенти са ги използвали, това е довело до оневиняване на заподозрения. Което означава, че процентът на невинно осъдените може да е много по-голям. Много, много по-голям.

— Виждам, че си проучил въпроса — отбеляза сухо Богарт.

Настъпи продължително мълчание.

— Ами ако Марс наистина не е убиецът?

— Тогава е Монтгомъри.

— Ами ако не е нито един от тях? — попита Декър.

— Защо някой ще си признава… — Богарт не довърши изречението. Изглеждаше смутен. — Добре, вярно, че това се случи при последното ни разследване, но въпреки това…

— Не може ли… екипът ни поне да обсъди случая? — попита Декър.

Богарт се замисли.

— Възнамерявах да ви предложа няколко други, след което да изберем един от тях с гласуване. Имаме възможност да проявим подобна гъвкавост.

— А можем ли да лобираме за определен случай? — попита Джеймисън.

— Не виждам причина да не го правим — отвърна Богарт. — Нямам нищо против демокрацията — добави с усмивка той.

— В такъв случай смятам, че трябва да разследваме случая „Марс“ — настоя упорито Декър.

— Ще се опитаме да убедим останалите, Еймъс — побърза да добави Джеймисън. — Както предложи агент Богарт.

Декър впери поглед в лаптопа. Богарт и Джеймисън го наблюдаваха. Знаеха, че може да бъде изключително упорит и неотстъпчив, когато си науми нещо. И знаеха, че не е в състояние да контролира подобни импулси. Така беше устроен.

— Тъй като пристигна доста рано — каза Богарт, — промених часа на срещата. Ще се съберем днес в два следобед вместо утре. — Погледна измачканите дрехи на Декър и рошавата му коса. — Ще те оставим да се оправиш и ще те вземем в два без петнайсет. Не е далече.

Декър понечи да каже нещо, но размисли, кимна в знак на съгласие и отново се загледа в лаптопа.

Богарт стана, но Джеймисън не помръдна от мястото си. Когато я погледна, тя каза:

— Ще се видим по-късно.

Агентът на ФБР се обърна към Декър.

— Еймъс, радвам се, че се присъедини към екипа.

Декър продължи да се взира в лаптопа, а Богарт си тръгна.

— Толкова много промени за толкова кратко време — каза Джеймисън.

Той сви рамене.

— Какво те привлича в случая на Марс? — попита тя. — Обстоятелството, че сте играли футбол един срещу друг?

— Не смятам за обичайно някой да си признае току-така престъпление, което е извършил преди толкова години.

— Както се случи по време на разследването на смъртта на семейството ти?

Декър затвори лаптопа и се облегна на стола.

— Разкажи ми за останалите от екипа.

— Запознах се само с Лиза Девънпорт, клиничен психолог от Чикаго. Тя е между трийсет и пет и четирийсет, симпатична на вид, държи се много професионално.

— Как ще процедираме? — попита Декър.

— Богарт вече обясни, че ще гласуваме кой случай да поемем.

— Но някой ще трябва да подбере случаите, които да обсъдим. Да подготви номинациите, така да се каже.

— Прав си — отвърна Джеймисън и посочи папката. — Това са случаите, които ще разгледаме. Сториха ми се страшно интересни. Но Богарт вече каза, че можеш да добавиш към тях случая на Марс.

— Не каза нищо подобно. Заяви, че той е извън нашата юрисдикция, но че можем да се опитаме да убедим останалите да го поемем. Работата е там, че загубя ли гласуването, няма да се захванем с него. — Той я погледна и попита: — Мога ли да разчитам на гласа ти?

— Разбира се, Еймъс.

— Оценявам това.

Джеймисън остана изненадана. Декър рядко благодареше за каквото и да било.

— Искаш ли да се освежиш? — попита дипломатично тя. — Знам, че си шофирал часове наред. Явно не си спирал за почивка.

— Така е. Ще трябва да се пооправя, но нямам много дрехи.

— Ако искаш, можем да отидем на пазар преди срещата.

— Може би след това.

— Когато кажеш, Еймъс. На твое разположение съм.

— Не е нужно да си толкова мила с мен.

Джеймисън знаеше, че за разлика от останалите хора Декър е доста буквален в своя изказ.

— Мисля, че в живота и на двама ни настъпиха големи промени, затова трябва да си помагаме. Може пък след време аз да си харесам някой случай и да те помоля за подкрепа, нали така?

Декър я изгледа замислено и кимна.

— Трудно ми е да те разбера понякога, сложна личност си ти.

— Мога само да се надявам, че е така — отвърна тя с усмивка.