Дейвид Балдачи
Последната миля (73)

73

Тръгнаха пеша към адреса, който Рой им бе дал, и пристигнаха една минута преди полунощ. Улиците бяха пусти, нощта — хладна, а небето — чисто. Декър бе посъветвал Марс да включи телефона си в очакване на следващото съобщение от Рой.

Декър се огледа и възкликна:

— Това е чудесно!

Марс също се огледа и попита:

— Кое?

— Построили са обществена библиотека на мястото на взривения офис на Националната асоциация за напредък на цветнокожите. Знаеш, че хората, които четат, са по-толерантни, по-либерални и страдат от по-малко предразсъдъци в сравнение с тези, които не четат.

— Чудесно. Всички да си извадят читателски карти!

Изчакаха пет минути, преди телефонът на Марс да изписука. Пристигна съобщение от Рой.

Продължете половин миля направо. Ще видите черен форд, паркиран до бордюра. Ключовете са под шофьорската седалка. Указанията са на седалката до нея. Следя ви дори в момента. Видя ли още някого, край.

— Започва се — каза мрачно Декър.

— Взе ли пистолета си?

Декър кимна.

— Надявам се да не се наложи да го използвам, защото това ще означава, че някой е открил стрелба по нас.

Изминаха половин миля направо и откриха черния форд. Качиха се в него и Декър измъкна ключовете, докато Марс четеше инструкциите.

— Трябва да караме на запад по този път, след което да излезем на шосе осемдесет и две и пак да продължим на запад. Там ще получим нови инструкции.

Потеглиха и не след дълго вече пътуваха по шосе №82.

— Явно отиваме на някое затънтено място в дълбоката пустош — отбеляза Декър.

— Вече сме там, Декър. Огледай се, около нас има само пустош — отвърна Мелвин и попита притеснен: — Смяташ ли, че ни е заложил капан и се кани да ни убие?

— Ако искаше да го направи, разполагаше с достатъчно възможности досега.

— Да, предполагам, че си прав.

— От друга страна обаче, може и да греша. Както ти сам каза, той е луд.

— Благодаря ти за позитивното мислене.

Декър често поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Каза, че ни държи под око, но не виждам никого.

— Може да блъфира.

— Не ми прилича на човек, който обича да блъфира.

Марс също погледна назад.

— Може да кара с изключени светлини.

— Възможно е.

Марс го упъти на следващите три кръстовища и накрая се озоваха пред порутена къща встрани от шосето. Наоколо нямаше други постройки.

— Това място ми изглежда ужасно усамотено и зловещо — отбеляза Марс, когато спряха пред къщата.

— Не виждам друга кола — каза Декър.

Секунда по-късно встрани от къщата присветнаха автомобилни фарове.

Декър и Марс излязоха от колата.

Шофьорската врата на другата кола се отвори и те видяха Рой Марс.

Когато луната го освети, забелязаха, че е с избелели джинси, яке, фланелена риза и работни обувки. Пистолетът в ръката му беше огромен и насочен право към тях.

Декър пристъпи напред и извика:

— Мисля, че това е излишно.

— Какво ще кажеш за пистолета на кръста ти, Декър. Оттук виждам издутината. Въпреки шкембето ти.

— Не е толкова голямо, колкото беше.

— Поздравления. Хвани го за цевта и го извади. Декър изпълни инструкциите и му подаде пистолета си.

— Да влезем вътре — каза Рой.

Те го последваха.

Стаята бе малка, вмирисана на мухъл и гнило. Рой ги заобиколи и включи малък фенер за къмпинг, поставен върху дървен сандък. Светлината му озари помещението и хвърли сенки наоколо.

Рой прибра пистолета на Декър в джоба си и се облегна на стената.

— Е, разбрах, че сте си върнали онази жена.

— Откъде знаеш за Девънпорт? — попита Декър.

— Не знам. Но се досетих, когато чух, че шериф Роджър Маклелън е бил убит в старата ферма на баща си край Кейн. Никой не спомена нищо за убита жена. Това означава, че сте я освободили, нали?

— Да.

— Мак е мъртъв. Получихте това, за което дойдохте. Защо се свързахте с мен?

— Има още двама, които не са платили за престъпленията си — отвърна Декър. — Затова.

— Човек не може да очаква да получи от живота всичко, което иска. Не става така. Попитай Леви.

— Защо тогава се съгласи да се срещнем? — отвърна Марс.

— Предполагам, че любопитството ми е надделяло.

— Мисля, че тук се крие нещо повече — каза Декър. — Някога си бил част от групата им, може дори да си бил четвъртият мускетар, макар и неофициално, но после си се обърнал срещу тях.

— Нямаш представа за какво говориш.

Вместо отговор Декър извади страницата от годишника на гимназията в Кейн, която бе откъснал в библиотеката.

— Ти си четвъртият отляво. Арън Калахан.

— Какво? — възкликна Марс и впери поглед в снимката.

— Рой Марс е всъщност Арън Калахан. Променил си се, разбира се, Рой, но човек лесно може да се досети, че това си ти. Явно си учил в гимназията заедно с Тримата мускетари.

— Браво, Декър. Как се досети?

— Открихме два чифта инициали на стената на дрешника в спалнята ви в Тексас. АК и РБ. Откъснах тези страници от годишника, тъй като съдържат фамилните имена, които започват с „К“ и „Б“. Не те разпознах в никого, чието име започва с „Б“, но с „К“ извадих късмет. Следователно РБ би трябвало да са инициалите на истинското име на Лусинда.

— Роксан Барет — отвърна Рой и погледна Марс. — Това беше истинското име на майка ти. Но тя харесваше повече Лусинда.

— Защо избра фамилията Марс? — попита Декър.

Рой се ухили.

— Винаги съм харесвал Червената планета. Още от дете. Струваше ми се толкова привлекателна.

Декър кимна.

— Били сте заедно в отбора по футбол. Играл си като ляв защитник, което означава, че си пазил сляпата зона на Хюи. Той е бил куотърбек.

— Беше посредствен играч, който обаче изпъкваше с наша помощ. Маклелън например го пазеше от другата страна. Беше като бясно куче, готов да отхапе крака ти в някое меле. Истланд беше много бърз, но и голям хитрец. Никога не минаваше през средата на терена, където има най-много играчи, винаги намираше заобиколен път, винаги успяваше да се промуши, преди да го настигнат. Не понасяше удари и болка. Голям пъзльо! Но беше красив и умен и произхождаше от богато семейство… Затова момичетата си сваляха гащите веднага щом го зърнеха. Търман беше същият. Беше популярен заради баща си, който беше важна клечка в Мисисипи. Всички го познаваха.

— Хюи-старши е бил изпечен расист. Изповядвал е принципите на Джордж Уолъс: „Сегрегация днес, сегрегация утре, сегрегация завинаги!“.

— По онова време в Мисисипи това си беше в реда на нещата. Може и още да е в някои части на щата.

— И ти си израснал с тези мръсници? — възкликна Марс.

— Човек трябва да израсне все някъде. Но никога не съм се движил в техните кръгове. Не можех да се похваля с техния произход.

— И ти си им помогнал да вдигнат във въздуха онези сгради?

— Казах ти вече, Леви. Не виждам смисъл да се повтарям.

— Но разполагаш с доказателства, които да ги пратят в затвора — каза Декър. — Това е причината да изчезнеш след взривовете.

— Предпочетох сам да напусна.

— Защо?

— Имах си причини, които не са твоя работа.

— Заради децата ли? Децата, които загинаха в църквата?

— Защо си мислиш, че ме е било грижа за някакви деца?

— Сам каза, че не е трябвало да бъдат там, че това не е влизало в плановете — отвърна Марс.

— А след това си се оженил за чернокожа — добави Декър.

Рой сви рамене, но не каза нищо.

— Можеш да съсипеш тези типове, Рой! Макар и близо петдесет години по-късно. Да си получат заслуженото.

— Това не ме засяга. Опитвам се само да оцелея.

— Наемниците на Истланд убиха Маклелън. А Хюи вече е взел мерки да възпрепятства разследването на ФБР.

— Не ме изненадва. Винаги са били много умни. Маклелън им вършеше мръсната работа. Затова стана ченге. Колко ли души е пребил, докато носеше униформа?

— Много — отвърна Декър. — И предполагам, че повечето са били чернокожи.

— Кому са били нужни онези бомби? — попита Марс. — Сам каза, че двамата са били от висшето общество. Бащата на Хюи е имал големи връзки. За какво им е било да го правят?

— Попадна право в целта, Леви. Не мога да бъда сигурен, но подозирам, че Хюи-старши ги е подтикнал към това.

— Но защо са се съгласили? Би трябвало да знаят, че един ден това ще се върне като бумеранг?

— Бяха млади глупаци, които си въобразяваха, че са неуязвими. Наистина се смятаха за Тримата мускетари и вярваха, че защитават начина си на живот. Животът на белите. Трябваше да ги видиш тогава. Смятаха се за богоизбрани. Имах чувството, че живеят в деветнайсети век.

— Значи са се опитвали да запазят Юга такъв, какъвто според тях го е искал бог?

— Нещо подобно. Докато аз се интересувах само от парите.

— Колко благородно! — възкликна презрително Марс.

— Ей, да не мислиш, че това беше единствената църква или офис на асоциацията, които хвръкнаха във въздуха? Южните щати от петдесетте и шейсетте години приличаха на Близкия изток днес. Гледал ли си репортажи от онова време? Виждал ли си как водните струи събарят хора. Или как полицейски кучета нападат жени? Виждал ли си пожарите и взривовете? Телата, увиснали по дърветата? Чувал ли си куршумите да свистят покрай ушите ти?

— Израснах в Тексас преди трийсет години в семейство на родители от различни раси, затова отговорът ми е: не, не съм бил свидетел на расизъм — отвърна саркастично Марс.

Рой се усмихна и наклони глава.

— Както и да е, синът трябва да надмине бащата, да стане по-добър от него във всяко отношение. Търман щеше да тръгне по стъпките на своя старец и да стане играч от национален мащаб. Не си измислям нито дума. Само за това говореше в училище. А Истланд щеше да наследи бизнеса на своя баща. Освен това беше дълбоко убеден в собственото си превъзходство и непогрешимост, предполагам, заради парите си. И така, имахме си вече бъдещ политик и бъдещ бизнесмен. Мак се включи, защото — както вероятно сте забелязали — не обичаше различните от него.

— А ти? — попита Декър. — Какъв беше твоят стимул?

— Май не ме слушаш! Вече ти казах. Парите! Трябва да призная, че по онова време бях пълен глупак. Просто следвах тълпата. Семейство Хюи имаха власт. Семейство Истланд имаха пари. Докоснах се до техния свят и той ми хареса повече от моя. Родителите ми бяха изполичари. Единствената тоалетна, която бях виждал като дете, беше тази в училище. Огладнеех ли, трябваше да отида на полето и да си откъсна нещо. Родителите ми се трудеха от сутрин до вечер, но едва свързваха двата края.

— И ти тръгна след тях?

— Да, по дяволите. Те ми плащаха. Купища пари при това. Повече, отколкото щях да изкарам от каквото и да било. Винаги съм бил добър механик. Умеех да сглобявам, да поправям… двигатели, трансмисии, електроуреди…

— И да правиш експлозиви — добави Декър.

— Започнах с пиратки още в гимназията. После минах към по-сериозни неща. Те ми осигуряваха материалите, а аз правех взривни устройства с часовников механизъм.

— А Чарлс Монтгомъри отклоняваше вниманието на полицията.

— Местните ченгета знаеха какво става, но, да, Чък влезе в ролята на пиян шофьор, за да ги подмами да зарежат охраната на църквата.

— Същото се случи и в Тъскалуса с офиса на асоциацията, нали? — попита Декър. — Монтгомъри е отклонил вниманието на полицаите, за да може някой друг да сложи бомбата.

— Не съм бил там, но предполагам, че точно така е станало. Хюи ми каза впоследствие, че ченгетата са наблюдавали мястото, защото е имало заплахи.

— А кой включи Монтгомъри в играта?

— Маклелън и Истланд.

Декър кимна.

— Играли са футбол заедно в „Ол Мис“.

— Точно така. Той обаче напусна колежа, записа се в армията, отиде във Виетнам и се върна с куп проблеми. Нуждаеше се от пари, а те разполагаха с предостатъчно. Използвах това, когато накарах Чък да излъже, за да измъкнем Леви от затвора. Реших, че човек, който и бездруго скоро ще умре, няма да има нищо против да признае още едно престъпление. Той поиска само да се погрижа за хлапето му. Така поне ми каза Реджина.

— Какво се случи? — попита Декър. — Защо изчезна? Защо си смени името и започна да се криеш?

Рой се забави с отговора.

— Не се съгласих да се срещнем, за да ме подлагате на разпит.

— Вярно, но все пак се съгласи. Скарахте ли се?

— Какво те навежда на тази мисъл?

— Защото у теб има нещо, което те искат. Съдържанието на онзи сейф, каквото и да е имало в него. Те знаят, че си жив, Рой. И никога няма да спрат да те търсят.

— Смяташ ли, че това ме притеснява?

— Не знам. Защо не ни дадеш доказателствата? Защо не ни позволиш да ги използваме, за да ги пратим в затвора?

— А с мен какво ще стане? Ще ме пуснете по живо, по здраво? — Той поклати глава.

— Това е застраховката ти, нали? — каза Декър. — Тръгнат ли подире ти, веднага ще предадеш уликите на властите.

— Точно така.

— Мама знаеше ли, че си замесен в бомбените атентати? — попита Марс.

— Мислиш ли, че щеше да се омъжи за мен, ако знаеше какво съм правил? — отвърна Рой. — След онзи репортаж по телевизията получих писмо.

— Заплашиха ли те?

— Заплашиха всички ни. Тогава разбрах, че Лусинда умира. Оставаха й няколко месеца. Бях в безизходица.

— Минали са толкова години и ти не си разкрил доказателствата срещу тях — каза Декър. — Защо са реагирали по този начин, когато са те видели по телевизията? Това би могло да те накара да издадеш тайната им.

— Беше работа на Маклелън. Той отправи заплахите. Сигурен съм в това. Хюи и Истланд биха предпочели да изчакат, да не правят нищо. Роджър обаче не беше като тях. Знаех, че през всичките тези години онова, което бях направил, не му дава мира. Затова започна да ме преследва и накара другите двама да се включат в играта.

Декър кимна.

— След като се запознах с него, не се съмнявам, че е станало точно така. Откъде намери пари за нещата, които Реджина Монтгомъри е започнала да купува? — попита той. — Когато Лусинда се е разболяла, не сте имали пари за лечение.

— Разбих няколко сейфа, измамих няколко души, извърших дори кражба с взлом и въоръжен грабеж. Отне ми известно време, но събрах парите. Онази глупачка откачи и започна да харчи наляво и надясно. Казах й да изчака, докато се премести, но тя не го направи. Пълна идиотка! Затова трябваше да реша този проблем.

— А човекът, заел мястото ти, преди да изчезнеш? Дан Риърдън?

— Изобщо не ми е жал за него. Знаеш ли какво представляваше той? Педофил и убиец. Никой не си направи труда да потърси, но в двора му сигурно са заровени останките на половин дузина деца.

— И не каза нищо на никого? — попита Декър.

— Не, предпочетох да го гръмна в главата. Спасих на всички много време и пари.

— Но сега те знаят, че си жив, Рой. И ще тръгнат след теб и Мелвин.

— Аз съм много по-труден за намиране от Леви.

— И това те устройва?

— Устройват ме много неща, които не биха устроили теб.

— Дори когато осъзнаваш, че Лусинда не би го одобрила?

Вместо отговор Рой вдигна телефона си.

— Ти написа това съобщение, нали? Първото? Защото не мисля, че Леви може да бъде толкова красноречив.

Съобщението на екрана гласеше:

Това ли смяташ, че би искаш Лусинда, Рой? Става въпрос за сина й, за единствената искрица живот, останала от жена ти? Какво би поискала да направиш Лусинда?

— Справедлив въпрос — отбеляза Декър.

— Никога не съм го отричал.

— И така, какво би искала тя да направиш? Не само заради Мелвин. А и заради другите жертви. Заради онези малки момиченца, които не можаха да пораснат и да имат свои деца.

— Не се опитвай да ме разчувстваш. Отдавна съм закоравял.

— Не го вярвам. Защото ти измъкна Мелвин от затвора. И спаси живота му.

— И въпреки това искаш от мен да направя още нещо?

— Работата ти не е приключила.

— Твоята може би не е, но моята приключи.

— Можем да си говорим така цяла нощ, без да постигнем нищо.

Двамата мъже впериха поглед един в друг.

— Интересно ми е да разбера какво те кара да правиш всичко това, Декър — каза Рой.

— Може да се окаже, че си приличаме повече, отколкото смяташ.

— О, аз дори смятам, че много си приличаме. — Рой сведе поглед. — Какво ще стане, ако ти дам нещата? Ще ме оставиш ли да си тръгна?

— Ако получим доказателства, които да пратят Истланд и Хюи в затвора, няма да си направя труда да те издирвам.

— Но ФБР може да продължи да ме търси.

— Така е, но както сам каза, ти си труден за откриване.

Рой се замисли и тъкмо реши да каже нещо, когато замръзна и извърна поглед. Лицето му се изопна.

— Прецакахте ме! Доведохте федералните!

Декър погледна в същата посока и се обърна към Рой.

— Не, не сме. Което означава, че другата страна е тук.