Дейвид Балдачи
Последната миля (54)

54

Декър блъсна обикновената врата, която водеше към двора, но тя не помръдна. Натисна бравата. Нищо. Накрая отстъпи крачка назад и простреля патрона. Отново натисна бравата и отново без резултат.

— Мисля, че е залостена или дори закована — извика той.

Милиган се опитваше да повдигне ролетната врата.

— И тази е залостена!

Под вратата за кухнята започна да се процежда дим.

Декър и Марс се втурнаха към нея. Започнаха да кашлят и да се задушават, а лъчът от фенерчето на Декър едва пронизваше дима и тъмнината.

Декър постави ръка върху бравата и изохка.

— Много е нажежена! Огънят е стигнал от другата страна! Не можем да се измъкнем от тук!

— Няма друг начин! — извика Милиган от другия край на гаража.

Марс се обърна и се засили. Връхлетя с всички сили върху вратата, която водеше към двора. Удари я толкова здраво, че тя се откъсна от пантите. Но храстите и лианите, превзели двора, не й позволиха да падне на земята. Той започна да блъска и да рита, но вратата бе така оплетена в трънаци и плевели, че не искаше да помръдне.

— По дяволите! — извика Марс.

Декър дишаше тежко. Когато димът започна да прониква в гаража, той се приведе ниско и извика на останалите да последват примера му. После пропълзя до ролетната врата. Милиган също лежеше по корем до нея.

— Все някой трябва да види пламъците от шосето — каза агентът.

— Но докато позвъни в пожарната и пристигнат колите, отдавна ще сме се задушили — отвърна Декър.

— Пазете се! — извика Марс.

Декър и Милиган извърнаха погледи към него навреме, за да видят как спринтира с всички сили към ролетната врата. Двамата отстъпиха встрани, а той профуча между тях и заби рамо в нея. Тя изпращя, но не подаде.

Марс, който бе вдишал прекалено много дим, се присви на две и рухна на пода.

— Някой ни е заложил капан — каза Милиган. — Залостил е вратите, преди да подпали къщата.

Декър знаеше, че Милиган е прав, но как бе възможно някой да знае, че ще дойдат тук?

Хвана долната част на вратата и дръпна рязко нагоре. Тя не помръдна. Ъгълът бе неудобен, тъй като не му позволяваше нито да използва цялата си сила, нито да я подпре с огромното си тяло.

Пусна я и за пръв път през ума му мина мисълта, че ще умрат тук.

В следващия момент ги чу.

Изстрели отвън. Отскочи инстинктивно встрани, тъй като не знаеше дали куршумите няма да проникнат през вратата.

— Кой е там? — извика Милиган.

Нещо удари вратата. Последваха удар след удар. Накрая прозвуча нов изстрел. Куршумът улучи вратата близо до рамката. Декър отстъпи още по-назад и се прицели за всеки случай.

Милиган обаче скочи напред, хвана долната част на вратата и я повдигна нагоре.

Тя започна да се отваря бавно.

— Помогнете ми! — извика той.

Декър и Марс се втурнаха към него.

Вратата започна да се издига по-бързо.

— Тичай навън, тичай! — каза Милиган и бутна Марс напред.

Пространството и пред тази врата — както пред страничната — бе обрасло с гъста растителност. Нямаше бетонна алея, само чакъл, отдавна покрит с пръст и плевели.

Марс започна да тъпче и да къса храстите, лианите и клоните, за да разчисти малко място. Декър го последва.

Когато Милиган се измъкна навън, се оказа приклещен между стената и бодливата зеленика. Извика за помощ и Декър и Марс се притекоха и го измъкнаха с общи усилия. Тримата се отдалечиха със сетни сили от къщата и рухнаха на земята, останали без дъх.

Марс се претърколи по гръб и впери поглед в родния си дом. От предните прозорци излизаха пламъци. През счупените стъкла се процеждаше черен дим. Той отпусна глава на земята и затвори очи. Декър обаче скочи на крака, тъй като чу да потегля кола, но не можа да я види.

— Там! — извика Милиган, който бе извадил пистолета си и сочеше с него наляво.

Двамата хукнаха към шосето и излязоха на него в мига, в който стоповете на колата се скриха в мрака.

— По дяволите! — изруга Милиган.

Извади телефона си и направи опит да се свърже, но нямаше покритие. Прибра го в джоба си и последва Декър, който вече бе стигнал до колата им. Скочи в нея и завъртя ключа. Двигателят не запали.

— Какво става? — възкликна Декър и пак опита.

Колата отново не запали.

— Отвори капака — извика той.

Милиган отвори капака и освети двигателя с фенерчето си.

— Кабелите на акумулатора — каза агентът. — Прерязани са.

Декър излезе от колата тъкмо когато Марс дотича при тях.

Пламъците бяха обхванали цялата къща, но Марс не погледна назад. Подпря се на колата, скръсти ръце на гърдите си и огледа под капака.

— Кой ли е бил, по дяволите? — зачуди се Милиган. — В колата, имам предвид.

— Баща ми — отвърна Марс.

— Откъде знаеш? — погледна го Декър.

Марс посочи прерязаните кабели.

— Бях на седемнайсет, когато ударих колата, която той ми подари. Таратайка, купена съвсем евтино, но я беше стегнал. Бях млад и глупав, карах прекалено бързо. За щастие, не пострадах. Баща ми докара колата у дома и я оправи, но когато седнах зад волана и се опитах да я подкарам, тя не помръдна. Погледнах под капака…

— И откри прерязани кабели — досети се Декър.

Марс кимна.

— Каза, че иска да ми даде урок. Трябвало да разбера, че всяка грешка води до определени последствия. След като върших цялата домакинска работа в продължение на шест месеца, той най-сетне смени кабелите с нови.

Декър погледна към шосето, по което бе изчезнала другата кола.

— Той спаси живота ни.

— Защо смяташ така? — попита Милиган. — Според мен едва не ни уби.

— Някой едва не ни уби, но не беше Рой Марс — отвърна Декър.

— Сигурен ли си?

Вместо отговор Декър го заведе до отворената гаражна врата, но остана на известно разстояние заради дима и пламъците. Посочи вдясно, където се срещаха рамката на вратата и стената на гаража.

— Виждаш, че нещо е било пъхнато там — обясни Декър, наведе се и взе няколко парчета дърво, които лежаха на земята. — Вероятно тези. Рой ги е извадил, след като първо е стрелял. Това обяснява изстрела до вратата, който чухме. Така ни позволи да отворим вратата.

— А другите изстрели? — попита Марс.

— Баща ти е бил въвлечен в престрелка с онези, които се опитаха да ни убият.

Милиган се огледа.

— Смяташ ли, че ще открием някакви тела?

— Не знам.

Марс го погледна.

— Значи отървахме кожите благодарение на баща ми?

— Точно така.

— Е, в такъв случай, радвам се, че ни се притече на помощ, защото иначе с нас беше свършено.

Марс погледна към шосето.

— Ако беше дошъл, за да поговорим, може би щях да се опитам да го разбера.

— Не може да го направи, Мелвин.

— Защо не?

— Защото е убил хора. И ако беше дошъл, нямаше да имаме друг избор, освен да го арестуваме.

Марс кимна бавно.

— Предполагам, че е така.

— Не се опитвай да изкараш баща си нещо, което той не е.

— Например?

— Не мисля, че трябва да го изричам на глас — отвърна Декър. — Не забравяй, че единствената ми цел е да открия истината. Знам, че ти си невинен, но също така знам, че баща ти не е. Нищо не може да промени този факт. Ти също не можеш да направиш нищо, за да го промениш. Това е положението. Живей си собствения живот и не си въобразявай, че той ще е свързан с баща ти. Защото е невъзможно.

Декър тръгна към шосето, а Марс не помръдна от мястото си, забил поглед в земята.

Милиган настигна Декър и каза:

— Мисля, че беше малко груб. Защо му се нахвърли така?

— Смяташ ли, че е по-добре да му давам напразни надежди?

— Малко повече такт нямаше да навреди.

— Не притежавам такт. А и Мелвин вече е изгубил двайсет години от живота си. Не искам да прахоса още толкова в напразни надежди.