Дейвид Балдачи
Последната миля (32)

32

Бяха влезли в Тексас, но ги очакваха още петстотин мили и осем часа път.

Всичко в Тексас беше огромно. И най-вече разстоянията.

Беше време за обяд и двамата с Марс умираха от глад. Освен това бързаха да намерят тоалетна.

Декър отби от магистралата и спря на паркинга на търговски комплекс, който включваше грил бар, супермаркет и магазин за сувенири. Паркингът бе почти пълен, предимно с пикапи със стойки за ловни пушки отзад и камиони с огромни ремаркета.

Музиката, която кънтеше в заведението, огласяше района. Влязоха вътре, отбиха се първо до тоалетната, след което си проправиха път до една маса в задната част на салона, по-далече от бара и живата музика. Поръчаха си храна и напитки.

Марс огледа клиентите, повечето от които носеха каубойски шапки и ботуши и танцуваха. Вдясно се намираше билярдната зала, а вляво — салон с видеоигри.

Когато музикантите си взеха почивка, до слуха на Декър и Марс достигнаха тракането на билярдните топки и оживените разговори на играчите. Декър забеляза група младежи с щеки в едната ръка и халби бира в другата да ги наблюдават. Когато извърна поглед, видя Марс да отпива от бирата си и да се усмихва.

— Какво има? — попита Декър.

— Не съм пил бира от двайсет години.

— Да, вярно.

Декър отпи от минералната вода, която си бе поръчал.

Марс го изгледа с любопитство.

— Как върви диетата?

— Криво-ляво.

— Опитваш се да си върнеш формата от футболните години?

— Не, опитвам се да доживея до следващия си рожден ден.

Усмивката на Марс помръкна.

— Аз също — отвърна той, погледна часовника си и отбеляза: — Момичета сигурно са пристигнали вече.

— Кацнаха преди шест часа. Проследих полета им на мобилния телефон.

— Можеш да направиш подобно нещо? — учуди се Марс. — С телефон?

— Имаш доста да наваксваш.

— Така е. Какво смяташ, че могат да направят?

— Да разберат какво става. Местната полиция смята, че работим за ФБР. Затова ще координираме действията си с тях.

— А ти какво искаш да правиш?

— Аз искам да се върнем с теб в някогашния ти дом и да го огледаме. Може да попаднем на нещо интересно.

— Ами ако не искам да ходя там?

— Тогава не идвай с мен. Няма да те принуждавам.

— Какво още?

— Богарт проверява хрумването ми относно Програмата за защита на свидетели. Освен това се опитваме да проследим парите, с които Реджина е купувала онези неща.

— Добре.

— Спомни ли си още нещо за твоите родители?

— Много мислих, но не се сетих за нищо друго.

— В такъв случай завръщането в родния дом, току-виж, ти помогнало.

— Възможно е.

— Заложили са ти много сложен капан. Разбираш това, нали? Платили са и на момичето, и на служителя в мотела.

— Какво?

— На Елън Танър. Била е част от плана. Тя предложи да се срещнете в дома й онази вечер, нали?

— Ами… да.

— И тя те е задържала определено време. После сте се скарали и ти си си тръгнал. А тя е излъгала за часа. Издебнала те е, взела е портфейла ти и го е изпразнила, за да е сигурна, че ще използваш кредитната си карта.

— И защо го е направила?

— Защо Реджина е накарала съпруга си да излъже? Заради пари.

— Ами служителят от рецепцията?

— Той те е чакал.

— Но откъде би могъл да знае, че колата ми ще се повреди точно пред неговия мотел?

— Когато полицията е дошла на следващата сутрин, колата вече работеше нормално, нали?

— Искаш да кажеш, че някой я е повредил?

— Най-вероятно докато си бил у Елън.

— Чакай малко… нали чух как служителят на рецепцията проверява по телефона кредитната ми карта?

— Да, това се е случило около единайсет или когато там си пристигнал. Той обаче не е разговарял с никого от банката или кредитната компания. Може изобщо да не се е обадил никъде. Няма значение. Вероятно си е записал данните от кредитната ти карта и е позвънил по-късно, към един и петнайсет, за да остане в банката документална следа, че си пристигнал именно по това време. Машината, през която е прекарал картата, не е отчела часа, разбира се. Той е записал датата на ръка, но не и часа и минутите. Но е трябвало да звънне в банката, за да остане там информация по кое време е прието обаждането. И ето, алибито ти отива по дяволите.

Марс остави халбата си.

— Ама че мръсник! — възкликна той.

— Да, и аз си помислих същото. Мръсник.

— Но това изисква сериозна работа. И сериозно планиране.

— Което означава, че който и да го е направил, е имал солидни основания.

Декър опита салатата, която не беше овкусил.

— Как е? — поинтересува се Марс, вперил поглед в резенчетата краставици, моркови и марули.

— Отвратително.

Марс изсумтя и го изчака да преглътне.

— Първо някой е изплел сложен заговор, за да те прати в затвора, а после е положил усилия да те измъкне. Защо?

— Ако става въпрос за едни и същи хора.

— Почти съм сигурен.

— В такъв случай въпросът, както сам каза, е защо?

— Да, въпросът за един милион долара. Защо?

Довършиха обяда си, платиха сметката и си тръгнаха. Запътиха се към колата, когато Декър изруга тихичко.

— По дяволите!

— Какво има? — погледна го Марс.

Преди Декър да успее да отговори, между две от колите на паркинга се появиха младежите, които ги бяха наблюдавали по-рано. Бързо ги заобиколиха. Бяха петима — двайсетинагодишни, високи, мускулести, с вид на побойници.

Декър погледна онзи, за когото предположи, че е водачът им, и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Най-едрият от тях посочи Марс.

— Ти си оня, дето отърва инжекцията, нали? Гледах те по телевизията.

Марс не каза нищо.

— Ей, на теб говоря — провикна се едрият младеж.

Декър не искаше да се разправя с тези отрепки, но и не искаше Марс да се ядоса и да убие натрапника. Затова предложи:

— Защо не се върнете в билярдната зала?

Младежът не му обърна внимание, а продължи да се взира в Марс.

— Убил си родителите си и си се измъкнал от затвора. Как става тая работа, задник?

Декър забеляза как изражението на Марс се промени. Това, което видя, никак не му хареса.

А водачът на шайката продължи:

— Казаха, че си играл футбол. Глупости! Малкото ми братче ще те прегази на игрището!

— Направете ни път! Веднага! — нареди Декър.

— Кой си ти, по дяволите, че да ми казваш какво да правя? — попита онзи.

Декър показа служебната си карта от ФБР.

— Ето кой съм. — После разтвори якето си, за да видят останалите, че е въоръжен. — Това ми дава право да ти кажа да изчезнеш от тук.

Младежът погледна служебната карта и пистолета и попита с отвращение:

— Ти бавачка ли си му или какво?

Декър видя, че Марс се наежва, и постави ръка на рамото му, но без да откъсва очи от натрапника.

— Тръгвай!

Онзи погледна приятелите си.

— Смятате ли, че този пъзльо вече се е подмокрил?

Всички се засмяха.

— Върви! — настоя Декър. — Тръгни към колата, аз ще се оправя с тях.

Мелвин го изгледа, сякаш бе загубил ума си.

— Върви, Мелвин.

Марс закрачи неохотно.

Водачът на шайката пристъпи напред и го плесна по тила. Марс се извърна бавно, а Декър погледна младежа и го попита:

— Да умреш ли искаш?

— Мисля, че той иска да умре — отвърна онзи. — И ще съжалява, че това не е станало по-рано.

Декър си пое дълбоко дъх и погледна Марс, който му заприлича на бик, преди да започне коридата. Декър изруга наум и се обърна към младежа срещу себе си.

— Как се казваш?

— Защо? Каниш се да ме глобиш за неправилно паркиране ли? — попита арогантно онзи.

— Не, просто искам да знам с кого си имам работа.

— Казвам се Кайл, глупако. И между другото, не ми пука, че си фебереец. Това не означава нищо тук. — Разтвори якето си и показа пистолета си. — Не е зле да знаеш, че тук всички сме въоръжени.

— Добре, Кайл, ако искаш да се биеш с него, ще трябва да установим някакви правила.

— Правила? — изсумтя Кайл. — Какви…

— Затваряй си устата! — изрева Декър, вече изгубил търпение.

Кайл замръзна.

Декър си пое дъх, за да се успокои, и се опита да си представи, че е сам, а не стои пред шепа отрепки. Извади пистолета си и каза:

— Правило номер едно: ако някой извади пистолет, ще те прострелям в топките. Правило номер две: трябва да изразиш доброволното си устно съгласие с това, което ще чуеш. — Декър включи видеото на телефона си. Вдигна го така, че да попадне в кадър, и заяви: — Независимо от изхода на схватката никой от вас няма да повдига каквито и да било обвинения срещу господин Марс. Ако някой от вас загуби живота си, оцелелите няма да повдигнат граждански или наказателни искове срещу господин Марс.

— Ти майтапиш ли се? — попита Кайл.

— Нали нямаш проблем да приемеш тези условия?

— Може да имам.

— Нали реши, че е пъзльо? — Декър поднесе телефона си към Кайл. — Трябва да кажеш: „Съгласен съм“.

Четиримата му приятели го погледнаха с очакване. Той отвърна троснато:

— Съгласен съм.

Останалите се спогледаха и последваха примера му един след друг.

— Добре — каза Декър и се обърна към Кайл. — А сега дай ми телефона на най-близкия си роднина.

— Какво? Защо? — попита колебливо Кайл.

Декър погледна първо Марс, после Кайл.

— Защото той ще те убие, глупако.

Декър отстъпи крачка назад и кимна на Марс, който пристъпи към Кайл и му каза:

— Удари ме пръв.

— Защо?

— Защото не искам някой да каже, че съм започнал пръв.

Кайл се обърна към приятелите си и тихо им даде някакви наставления. После без никакво предупреждение се обърна рязко и стовари юмрук в брадичката на Марс. Или по-точно, щеше да го направи, ако Марс не бе блокирал удара му с лекота.

Кайл извика от болка и се олюля назад.

— Счупи ми ръ…

Не успя да довърши изречението, защото Марс заби юмрук в лицето му с такава сила, че Кайл полетя във въздуха и се стовари на асфалта в безсъзнание.

Останалите четирима отстъпиха назад и впериха погледи в него. От устата на Кайл течеше кръв, носът му бе счупен, а три избити зъба се въргаляха на земята до него.

— Следващият — каза Декър и погледна четиримата с очакване.

Те изправиха Кайл на крака и се оттеглиха на бърза ръка.

Декър прибра пистолета, отиде при Марс и го подкани тихо:

— Да вървим.

Качиха се в колата и потеглиха.

Марс разтри кокалчетата на ръката си и впери поглед през прозореца.

— Не се почувства по-добре, нали? — попита го Декър.

Марс поклати глава.

— Никога не съм обичал да се бия.