Дейвид Балдачи
Последната миля (6)

6

— Как да си върна двайсет години от живота? Можеш ли да ми отговориш на този въпрос? Как?

Мелвин Марс седеше срещу адвокатката си в стаята за свиждане в затвора.

Мери Оливър бе на трийсет и пет, с късо подстригана кестенява коса и искрящо зелени очи зад очила с правоъгълни рамки. Красивото й слабо лице бе осеяно с лунички.

— Не можеш, Мелвин — отвърна тя. — Нищо не можеш да направиш. Предлагам да не избързваме, тъй като още не са потвърдили показанията на Монтгомъри.

— Не познавам този човек. Никога не съм го срещал. Дори не подозирах за съществуването му, докато ченгетата не ми казаха за него. Затова не могат да заявят, че аз съм му платил да убие родителите ми. А не успеят ли да го докажат, трябва да ме освободят, нали така?

Оливър прелисти купчината с документи пред себе си.

— Нещата не са толкова прости. Да оставим правосъдието да си свърши работата.

Марс скочи от стола си и заби юмрук в стената, в резултат на което едрият надзирател, застанал в средата на помещението, го изгледа строго. Беше достатъчно далече, за да не чува разговора им — стига да не говореха прекалено високо, — но достатъчно близо, за да се намеси в случай на необходимост.

— Правосъдието? Ако правосъдието работеше както трябва, нямаше да се озова тук. Те съсипаха живота ми, Мери!

— Съвсем естествено е да се чувстваш използван и предаден, Мелвин. Напълно нормално е да изпитваш гняв.

Марс едва се сдържаше да не фрасне нещо, каквото и да било. Но тогава видя надзирателят да плъзва ръка към палката. Видя и устните му да потръпват от нетърпение да срита задника му.

Дай ми повод, мръснико. Само ми дай повод.

Марс се успокои и седна.

— Колко още трябва да чакам? — попита той с нормален глас.

— Никой не може да определи каквито и да било срокове поради необичайното естество на случая — обясни адвокатката, която изглеждаше облекчена, че клиентът й започва да се държи разумно. — Но ще направя всичко, което е по силите ми, Мелвин. Обещавам. Няма да ги оставя да си поемат дъх. Ще ги притискам непрекъснато. Кълна се. Ще ги затрупам с лавина от искания.

Той кимна.

— Не се съмнявам, че ще го направиш.

— Сигурно ти е много трудно — каза Оливър. — Когато чух за признанието на този Чарлс Монтгомъри, загубих ума и дума. Все още нямам представа каква е връзката между него и родителите ти.

— Дори да има някаква връзка, те не са ми казали. Възможно е да са станали случайни жертви. Влязъл е с взлом в къщата и ги е убил.

— Нямало е никакви следи от взлом. И нищо не е било откраднато. Затова полицаите са насочили подозренията си към теб.

— Но ти ми вярваш, нали? — попита той.

— Разбира се.

Марс впери поглед в нея. Разбира се, повтори той наум.

— Там, където живеех, никой не заключваше вратата. А и родителите ми не притежаваха кой знае какво. Знаеш как сме живели. Баща ми работеше в заложна къща. Майка ми шиеше дрехи, даваше уроци по испански, чистеше по къщите. — Той поклати глава. — Подпишех ли договор с отбор от НФЛ, щях да променя всичко това. Щях да им купя нова къща, да им заделя пари, щяха да напуснат работа… Бях планирал всичко. — Марс плесна с длан по масата. — Бях планирал всичко.

— Знам, Мелвин — помъчи се да го успокои тя.

— В началото смятах, че все някой ще разбере каква грешка са направили. Че ще изляза от затвора след няколко месеца и ще започна да играя футбол. Така измина цяла година, после още една и още една. После пет. После десет. И накрая… по дяволите! — Замълча, сведе поглед и заклати глава. По лицето му се стекоха сълзи. Една от тях падна върху масата и той я изтри с ръка. — Какво ще стане, ако изляза от тук? Нямам семейство, нямам работа, нямам нищо…

— Щатът трябва да те компенсира.

— С каква сума?

— Таванът е двайсет и пет хиляди долара.

Марс зяпна от изумление.

— Двайсет и пет бона? За двайсет години от живота ми?

— Не е справедливо, но такъв е законът.

— Знаеш ли колко щях да изкарвам в НФЛ?

— Много повече.

— Значи излизам от тук с двайсет и пет бона, а може би и с по-малко, защото това е таванът и… после какво?

— Ще ти помогнем да си намериш жилище, работа…

— И какво ще правя? Ще мета улиците? Или ще работя в някоя заложна къща като баща ми? В тази част на Тексас заложните къщи въртят добър бизнес, защото хората са бедни.

— Предлагам да решаваме проблемите един по един — каза Оливър, като полагаше усилия да запази спокойствие и да говори тихо.

— Дори да ме пуснат, пак може да не отменят присъдата. Което означава, че в досието ми ще пише, че съм извършил двойно убийство. Кой ще ме вземе на работа? Кажи ми. Кой?

Марс забеляза, че адвокатката му започва да се притеснява.

Дребничка бяла жена и разгневен едър чернокож. Тя вижда само това. Само това и нищо друго. И хем е на моя страна.

Извърна поглед и промени тона си.

— За бога, не знам защо изобщо водим този разговор. Никога няма да ме пуснат, Мери.

— Ще бъдат длъжни, ако се докаже, че си невинен.

— Аз съм невинен от двайсет години — сопна се той. — Какво значение има?

— Исках да кажа, че не могат да те държат в затвора, ако се появи неопровержимо доказателство за твоята невинност.

— Така ли? Десетки хора от цялата страна се намират в това положение. Невинността им е била доказана преди много години. Познай какво се е случило с тях? Още стоят зад решетките. На един от тях му отговорили, че е пропуснал срока за обжалване, затова ще остане в затвора, въпреки че не е извършил никакво престъпление. На друг, който също бил затворен за чужди престъпления, му отговорили, че заради някакви юридически формалности трябва да излежи още четири години и тогава евентуално ще решат дали да го пуснат. На трети му увеличили присъдата, защото ударил надзирател, макар че изобщо не е трябвало да бъде в затвора. Затова не ми обяснявай, че са длъжни да направят едно или друго. Правят каквото си искат. Това е положението.

— Ще се погрижа да не се случи така — заяви Оливър и започна да събира книжата си. — Трябва да тръгвам. Ще се свържа с теб веднага щом разбера нещо.

Марс я погледна, докато тя се надигаше от стола си, и каза:

— Не се сърдя на теб, Мери. Просто в момента съм бесен… на всичко.

— Разбирам — отвърна искрено тя. — Повярвай ми, не мисля, че щях да проявя такова спокойствие, ако бях на твое място.

Миг по-късно Мери Оливър напусна стаята за свиждане.

Марс не помръдна от мястото си, докато надзирателят не дойде при него и не му каза да си размърда задника. После окова краката му.

Появи се Рийди, който заби палката си като остен в гърба му и той потръпна от болка.

— Какво каза адвокатката, Джъмбо? — попита Рийди.

Усвоил добре уроците на затвора, Марс не отвърна нито дума.

— А, да, разговорите между адвокати и осъдени са поверителни. Падаш ли си по нея, Джъмбо? Падаш ли си по бели жени? Едно време това беше забранено. И трябваше да си остане забранено. Белите жени не бива да имат нищо общо с разни животни, нали така?

И Рийди отново заби палката си в гърба му. Марс се обърна и го погледна.

— Какво ще кажеш да пийнем по едно, когато изляза? Ще ти се обадя. Ще излезем някоя вечер. Заедно.

Рийди изсумтя, но спря, когато осъзна какво се опитва да му каже Мелвин.

Не го удари нито веднъж по пътя до килията.