Дейвид Балдачи
Последната миля (19)

19

Потеглиха направо към дома на Реджина, който — както им бе обяснил Монтгомъри — наистина се намираше на двайсетина минути от затвора.

Небето бе посивяло, канеше се да вали и тъй като температурите бяха спаднали рязко, нищо чудно от облаците да се изсипеше не дъжд, а сняг, което се случваше много рядко в тази част на Алабама.

Шофираше Богарт, а Декър седеше до него. Девънпорт се бе настанила отзад и пишеше нещо на таблета си, а до нея бе Милиган, който правеше същото.

Джеймисън седеше вляво от Милиган.

— Опасен тип — отбеляза тя.

— Вече няма да навреди никому — каза Богарт.

— Смяташ ли, че раняването в главата е причината да направи всичко това? — попита Джеймисън.

— Не знам — отвърна той. — От гледна точка на закона обаче това няма никакво значение.

— Предполагам — съгласи се Джеймисън, макар и изпълнена със съмнения.

— Лиза, какво е мнението ти за него? — попита Богарт и погледна в огледалото.

Психоложката вдигна поглед от таблета си.

— Според мен казва истината. Очевидно е необщителен, предпазлив и потаен, но, изглежда, искрено съжалява за случилото се. Освен това страда от посттравматичен стрес, а раната му е засегнала ключови участъци от мозъка.

Видя, че Декър гледа през прозореца. Явно не обръщаше внимание на думите й.

— Какво смяташ, Еймъс? — попита тя.

Когато не й отговори, Девънпорт се приведе и го докосна по рамото. Той се сепна и се извърна към нея.

— Извинявай — каза тя. — Питах те какво мислиш за Монтгомъри.

— Мисля, че е по-важно какво ще си помислим за Реджина Монтгомъри — отвърна Декър.

— Защо? — попита объркана Девънпорт. — Вярно, ти спомена, че трябва да разберем дали Монтгомъри има семейство.

— Надявам се да получим някои отговори.

Реджина Монтгомъри живееше в занемарена къща близнак, която се крепеше на прогнили греди и ръждиви пирони. Трябваха й само още няколко дупки от термити, за да рухне цялата. Спряха отпред. В предния двор — из който не се виждаше и едно стръкче трева — бе паркиран стар кремав буик с напукан гюрук от изкуствена кожа. Целият квартал изглеждаше запуснат. В далечината се разнесе свирка на товарен влак.

Започна да вали в мига, в който излязоха от колата и се запътиха към входната врата. Тя бе с пукнато триъгълно прозорче на нивото на очите.

Богарт почука.

— Съседната къща изглежда изоставена — отбеляза Девънпорт.

— Половината къщи в квартала изглеждат изоставени — каза Богарт.

Чуха стъпки. Миг по-късно вратата се отвори.

Реджина Монтгомъри бе средна на ръст, слаба и с доста прошарена кестенява коса. Носеше протрити джинси, гуменки и пуловер с лекета.

Богарт и останалите се представиха и тя ги покани да влязат.

Дневната беше малка, обзаведена със стари и евтини мебели. Реджина ги въведе в кухнята, махна няколко кутии и купчини хартия от столовете и ги покани с жест да седнат край малката маса в средата. Имаше само четири стола, затова Милиган и Девънпорт останаха прави.

Реджина ги огледа притеснено, преди да спре погледа си на Богарт, който пръв й бе показал служебната си карта.

— Какво иска ФБР от мен? — попита тя направо.

— Да ви зададем няколко въпроса. Говорихме вече със съпруга ви.

— В такъв случай знаете, че макар да не си направихме труда да се разведем, не живеем заедно от много години. А и той отдавна е в затвора.

— Но, формално погледнато, си остава ваш съпруг, нали?

— Да.

— Кога научихте, че той най-вероятно е убил Рой и Лусинда Марс?

Тя се облегна на стола си и се замисли.

— Когато отидох в затвора да се видя с Чък… Чарлс.

— Помните ли точната дата?

— Не съвсем. Всяка седмица ходя на свиждане. Нека помисля… — Тя взе пакет цигари от масата, запали една, издуха дима, помълча няколко секунди и каза: — Може би преди два месеца. Не съм сигурна.

— Признанието му изненада ли ви? — попита Богарт.

— Кое? Че е убил някого? Не, разбира се. Знаех, че е склонен към насилие. Нали затова ще го екзекутират? Уби щатски полицай в Алабама. А това гарантира смъртна присъда.

— Каза, че ви е помолил да потърсите в интернет информация за случая „Марс“, за да се увери, че не е сбъркал нещо — продължи Богарт.

— Да, отидох в библиотеката. Нямам компютър. Разпечатах онези снимки и разни други неща и му ги занесох в затвора. Веднага ги позна.

— Вие ли му предложихте да съобщи на властите?

Тя поклати глава.

— Не, идеята беше на Чък. Но аз реших, че е редно да го направи. Това е начин да се реваншира поне малко за стореното от него.

Декър огледа кухнята и запечата в паметта си всичко, което видя.

— Какво възнамерявате да правите след екзекуцията на съпруга ви? — попита той.

— Нямам никакви планове — изсумтя тя. — Живея тук и едва си плащам наема. Работя в бакалията и си докарвам още някой долар в ресторанта на „Макдоналдс“ на магистралата.

— Синът ви с вас ли живее? — попита Декър.

Тя кимна.

— Томи. Добро момче е. Добре се справя.

— Според баща му е отличен футболист.

— Така е — кимна Реджина.

— Не ходи ли на свиждане на баща си?

Тя го изгледа сърдито.

— Не, защо да ходи?

— Добре е, че подкрепяте съпруга си в този труден момент — отбеляза Джеймисън.

— Имахме хубави моменти, макар и малко. А и той е баща на Томи. Аз обвинявам проклетото правителство. Чък е воювал за страната си, бил е ранен в главата, а какво направи правителството за него? Нищо. Това е престъпление, мен ако питате.

— Доста хора ще се съгласят с вас — отбеляза Девънпорт.

— Можете ли да ни кажете нещо друго? — попита Богарт.

— Не знам нищо повече — каза Реджина и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам за работа. Смяната ми започва след двайсет минути.

Тя ги изпрати до вратата и я затвори след тях.

Богарт погледна Декър и попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще отидем да видим местните „Кугуари“.

 

 

Когато наближиха гимназията, чийто адрес Декър бе открил с помощта на мобилния си телефон, дъждът се усили.

— Какво правим тук? — попита Богарт.

— Спомена някакви „Кугуари“ — добави Девънпорт.

Декър кимна.

— Обърнахте ли внимание на снимките в дома на Реджина Монтгомъри? Синът й носеше екип на футболния отбор на „Кугуарите“.

— Добре, това означава, че искаш да разговаряш с него, но той никога не е ходил на свиждане на баща си — изтъкна Джеймисън.

— Не искам да говоря с него за баща му.

Богарт спря на паркинга за посетители и всички заедно се отправиха към канцеларията на училището.

Няколко минути по-късно вече вървяха към физкултурния салон, придружени от заместник-директора.

— Томи приключи учебните си занятия за днес — каза мъжът, докато вървяха по коридора. — Но отборът тренира в салона.

— Нали футболният сезон вече приключи? — попита Богарт.

Заместник-директорът се усмихна.

— Това е Алабама. Футболният сезон никога не приключва напълно. А и тази година спечелихме регионалното първенство. Момчетата искат да защитят титлата догодина. Затова тренират допълнително.

Заместник-директорът ги въведе във физкултурния сезон и размени няколко думи с треньора, който минута по-късно доведе Томи Монтгомъри.

Той се оказа симпатично момче, по-високо от баща си, с широки рамене, масивни ръце и още по-масивни крака. Изгледа ги навъсено и каза:

— Разбрах, че сте дошли заради баща ми.

— Точно така — отвърна Богарт.

— Нямам какво да ви кажа за него, защото изобщо не го познавам. Не го свърташе у дома. Радвам се, че го тикнаха в затвора и го разкараха от живота ми.

Декър погледна останалите играчи, които тренираха различни комбинации.

— На коя позиция играеш? — попита той.

Томи го погледна.

— Защо? Разбираш ли от футбол?

— Малко. Прекалено си дребен, за да играеш на офанзивна позиция. А също и като лайнбекър. Но ръцете и краката ти са достатъчно дълги. Прасците ти са твърди като камък, бедрата ти са набраздени от мускули, пръстите на ръцете ти са покрити с мазоли. Следователно много играеш с топката и много тичаш. А това означава, че си тейлбек или краен нападател.

Томи го изгледа по съвсем различен начин.

— Наистина си играл. Тейлбек съм.

Джеймисън заяви гордо:

— Декър е играл за Университета на Охайо. А после и в националната лига за „Кливланд Браунс“.

Томи зяпна.

— Наистина ли?

— Получи ли вече предложения за стипендии?

— Започнах да ги получавам още в осми клас. Догодина завършвам и вече имам три солидни оферти, две от колежи с отбори в Първа лига и една от Втора.

— Това е чудесно. Радвам се за теб. Знаеш ли, поговорихме с майка ти. За нейното бъдеще. След като баща ти… — Декър не довърши изречението и впери изпълнен с очакване поглед в Томи.

— Да.

— Ще завършиш след една година. Надявам се тя да се справи дотогава.

— О, ще се справи. Вече има пари.

Богарт понечи да каже нещо, но Декър продължи:

— Да, вече има пари. Тъкмо се канеше да ми разкаже за тях, когато стана време да тръгва за работа.

— Има доста пари. Достатъчно, за да свърже двата края.

— Така ми каза и тя. Имаш ли представа откъде са дошли?

— От застрахователите. Скапаният ми баща си направил застраховка „Живот“. Да не повярва човек.

— И застрахователите ще я изплатят, въпреки че той ще бъде екзекутиран? — попита Богарт.

— Да… или поне мама каза така.

— Явно става въпрос за доста пари — отбеляза Декър. — Имаш ли представа колко?

— Не съвсем… не. Но тя обеща да се преместим веднага щом завърша, и да си вземем жилище там, където реша да следвам. Ще купи къща и няма да работи повече… — Томи замълча, но след малко продължи: — Тя винаги е била до мен, винаги се е грижила, помагала… Повечето момчета на моята възраст едва ли биха искали да живеят с майките си, когато влязат в колежа, но… животът й не е бил никак лесен и тя е… Разбирате какво имам предвид, нали? — попита смутено момчето.

— Много добре знам какво имаш предвид — отвърна Декър. — Успех с футбола. — Почука с пръст главата си и добави: — И умната!

Сбогуваха се с Томи и се върнаха при колата.

— Как разбра, Декър? — попита Девънпорт.

— Кое?

— Че Реджина Монтгомъри ще получи много пари?

— Не знаех, докато Томи не ми каза. Но го подозирах.

— Но как? — попита Богарт.

— Защото на мъртвите пари не им трябват.