Дейвид Балдачи
Последната миля (57)

57

След като проведоха няколко телефонни разговора с различни представители на фамилия Райън, те пристигнаха в малко спретнато бунгало в скромно предградие. Къщите бяха сгушени в сенките на вековни дървета, а въздухът бе изпълнен с детски смях.

Милдред Райън наближаваше деветдесет. Розовият й скалп бе покрит с рядка бяла коса. Тялото й се бе смалило, а гърбът й беше превит под тежестта на годините. Носеше големи очила с черни рамки, които скриваха половина от дребничкото й лице. Седеше, наметната с шал, на удобен фотьойл в една от спалните на къщата, собственост на дъщеря й.

Въпросната дъщеря, Джули Смитърс, оглеждаше подозрително Декър и останалите, които стояха на прага на спалнята.

— Наистина не разбирам, какво очаквате да научите от майка ми. Минало е много време, а паметта й вече не е толкова добра.

Смитърс бе ниска и набита, с фигура на булдог, а на лицето й бе изписано същото упорито изражение, характерно за тази порода.

— Искаме само да й зададем няколко въпроса — отвърна спокойно Богарт. — Ако не е в състояние да отговори, ще си тръгнем и ще се върнем по друго време.

Райън вдигна поглед от Библията, която четеше. Пръстът й следваше всеки ред и всяка дума.

— Нека влязат, Джули, и да зададат своите въпроси. Добре съм — отвърна тя с провлачен говор, който издаваше, че е родена в Мисисипи.

— Явно се радва на отличен слух — отбеляза Декър.

— Не я преуморявайте — предупреди Смитърс.

Тя си тръгна, а Декър и останалите влязоха бавно в стаята.

Райън им посочи два стола. На единия се настани Джеймисън, а Богарт предложи другия на Декър. Той седна и придърпа стола си по-близо до Райън. Богарт и Марс останаха прави зад него. Старицата огледа четиримата и каза:

— От години не съм имала толкова гости.

Богарт й показа значката си, след което заяви:

— Госпожо Райън, благодарим ви, че приехте да се срещнете с нас.

— Няма нищо. За какво става въпрос?

— За съпруга ви Нейтън — отвърна Декър.

— Той е покойник. От много отдавна.

— Знаем. Но искахме да ви зададем някои въпроси, свързани с него. Става въпрос за бомбената експлозия в онази църква през шейсет и осма. Спомняте ли си я?

При тези думи дребничката съсухрена старица сякаш се сви още повече.

— Че кой може да я забрави? Онези малки негърчета… колко жалко… — Тя поклати глава. — Това е работа на дявола, да знаете. Казах го тогава, казвам го и сега.

— Разбрахме, че съпругът ви е бил сред първите, озовали се на мястото на трагедията. Така поне пише в некролога му.

Възрастната жена застина за миг, след което погледна Декър и попита:

— За какво всъщност става въпрос?

— Знаете ли, че никой не е бил арестуван във връзка с експлозията?

— Знам.

— Тук сме, за да се опитаме да открием извършителите.

— Те сигурно са покойници.

— Възможно е. Но има вероятност и да са живи. Може по онова време да са били млади, каквато сте били вие.

Тя поклати глава.

— Не знам нищо за това.

— Можете да знаете повече, отколкото си мислите — каза Богарт.

Милдред Райън вдигна поглед и сякаш едва сега забеляза Марс.

— Когато казах „негърчета“, не исках да обидя никого. Просто това е терминът, който използвахме тогава. Трябваше да кажа афроамериканчета или чернокожи деца. Съжалявам, млади човече.

— Няма проблем — отвърна Марс.

— Тогава всичко беше различно — промърмори Райън. — Много различно.

— Може би ще отговорите на някои въпроси — настоя Декър.

— Аз съм възрастна. Забравила съм много неща. Мина толкова време. Искам… искам просто да ме оставят на мира. — Райън сведе поглед към Библията, пръстът й се плъзна по реда и тя заизрича безмълвно думите.

Декър погледна Джеймисън, която попита:

— Всеки ден ли четете Библията, госпожо Райън?

Възрастната жена кимна.

— В момента съм на Второзаконие. Петата книга от еврейската Библия. Знаете ли я? Установих, че днешните младежи не четат Библията. Предпочитат видеоигрите или филмите по телевизията.

— Трите проповеди на Мойсей пред израилтяните — отвърна Джеймисън, с което си спечели изненадани погледи както от мъжете в стаята, така и от Райън. — Чичо ми беше проповедник — обясни тя. — Често му помагах в неделното училище. Израилтяните са стигнали равнините на Моав и се канят да влязат в Обетованата земя. Както се споменава в първата проповед, изминали са четирийсет години, откакто са започнали да се лутат из пустинята.

— Впечатлена съм, дете — каза Райън.

— Ако паметта не ми изневерява — продължи Джеймисън, — в третата проповед се говори за бедите, които ще сполетят израилтяните, ако не изпълняват божиите заповеди, но следват ли ги, ще бъдат благословени. Мисля, че това им е донесло голяма утеха.

Райън я погледна стреснато.

— Защо? — попита тя с напрегнат шепот.

— Израилтяните също са хора. Като нас. Направили са грешки. Господ разбира това. И ако отново съгрешат, ще получат нов шанс за реабилитация. Трябва обаче да се покаят за греховете си. Да бъдат праведни и благочестиви. За това се иска много сила. И искрена вяра.

Джеймисън замълча и впери поглед в Райън.

Възрастната жена затвори бавно Библията си, остави я на масичката до леглото, събра длани в скута си и каза:

— Какво въпроси искате да ми зададете?

Декър изгледа Джеймисън с благодарност, после отново се обърна към Райън.

— Имате ли представа защо съпругът ви се е озовал толкова близо до църквата в онази нощ? Той е бил сред първите, пристигнали на мястото на трагедията. Доколкото знам, около сградата е имало много къщи и не се съмнявам, че в секундите след експлозията от тях са наизлезли много хора? Да не би да е минавал с колата оттам? Споменавал ли е нещо?

Райън се покашля и отпи от чашата с вода, която стоеше до Библията.

— Нейтън беше добър човек. Искам да го знаете. Той беше добър човек — подчерта отново тя.

— Не се съмнявам в това — отвърна Декър.

— По онова време Мисисипи буквално се разпадаше. Какво ти Мисисипи, целият Юг се разпадаше. Започна се през четирийсетте, продължи до шейсетте, че и по-нататък. Бунтове, линчове, престрелки, взривове, палежи… Умираха хора. Федералните шерифи бяха навсякъде. Националната гвардия. Негрите… — Тя се спря, погледна Марс и продължи: — … исках да кажа афроамериканците, настояваха за определени отстъпки от страна на белите. Това ни разтърси до дъното на душите ни. Онзи адвокат… Търгуд Маршал спечели всички онези дела, които обявиха за незаконна сегрегацията в държавните и общинските училища. Доктор Кинг организираше митинги и походи и нищо не бе в състояние да го спре, досущ като генерал Шърман при неговия прословут Марш към морето. Мнозина вярваха, че това е апокалипсисът.

— А вие какво смятахте? — попита Джеймисън.

— Бях уплашена — призна старицата. — Светът, който познавах, се обръщаше наопаки. Не ме разбирайте погрешно. Случващото се не ме изненада. И аз на тяхно място бих поискала същите неща. От друга страна обаче… не бях на тяхно място. — Тя погледна Марс, после извърна очи. — Бях възпитана по определен начин, макар, слава богу, вече да не възпитават децата така. Поне открито — добави възрастната жена и отново метна неспокоен поглед към Марс.

После замълча и никой не се осмели да наруши тишината.

След малко Милдред Райън продължи:

— Преподобният Сидни Хюстън беше пастор в онази църква. Повярвайте ми, никой не изнасяше по-вълнуващи проповеди от него.

— Откъде знаете? — попита Декър. — Да не би да сте посещавали службите му?

Тя облещи очи зад очилата.

— О, Боже мой, не! Щяха да ме овалят в катран и перушина и да ме прогонят от града. Разбирате ли, понякога отец Хюстън излизаше навън и изнасяше проповедите на моравата пред сградата. Имаше силен глас, който се чуваше надалече. Мощен и дълбок. А някои от нас се доближаваха достатъчно, за да го чуят. Трябва да призная, че познаваше отлично Светото писание. В сравнение с неговата църква тази, която аз посещавах, беше направо скучна.

— Добре — насърчи я Декър.

Райън заговори по-бързо и уверено.

— Беше много харизматичен, не се спираше пред нищо и хората го следваха. Както следваха Кинг по време на онзи марш от Селма, Алабама. Или Маршал, който превземаше една след друга съдебните зали из южните щати. И това доведе до конфликта му с някои много влиятелни хора.

— Знаете ли кои бяха те? — попита Декър.

— Нейтън работеше в кметството. По онова време беше дори заместник-кмет.

— А кмет е бил Търман Хюи — вметна Декър.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Единствената причина Търман да получи поста беше баща му. Току-що бе завършил колеж и беше по-скоро момче, отколкото мъж. Нейтън трябваше да стане кмет, но след като Травис Хюи каза тежката си дума, никой не посмя да му се опълчи — добави Райън с горчивина в гласа. — Знаете ли, за мнозина от нас Травис Хюи беше истински герой. Смятахме го за спасител.

— А сега? — попита Джеймисън.

Райън посочи Библията.

— Беше фалшив пророк, който проповядваше зло и омраза. И насилие — добави тя.

— Смятате ли, че е имал нещо общо с експлозията в църквата? — попита Декър.

— Не и Травис Хюи. Той никога не си цапаше ръцете.

— А съпругът ви?

Милдред Райън въздъхна дълбоко.

— Мисля… мисля, че Райън беше свързан по някакъв начин… — Гласът й заглъхна и тя примига уплашено, сякаш я бе сполетял неприятен спомен, от който искаше да се отърве, но не можеше.

— Знаел е, че ще се случи нещо ужасно — предположи Декър. — Затова е бил близо до църквата в нощта на експлозията, нали?

Тя кимна едва доловимо и крехките й рамене потрепериха.

Джеймисън постави длан върху ръката на възрастната жена, за да я успокои.

— Всичко е наред, госпожо Райън. Мисля, че съпругът ви се е опитвал да постъпи правилно.

Райън подсмръкна, взе хартиена кърпичка и издуха носа си.

— Той беше добър човек. Но не работеше за добри хора.

— Знаете ли, че е платил гаранция в размер на петстотин долара в полза на човек на име Чарлс Монтгомъри?

— Каза ми. Парите не бяха негови. Не разполагахме с подобни средства, при това излишни. Не и за да платим гаранцията на човек, когото изобщо не познавахме.

— Това означава, че някой му е наредил да го направи, нали? И му е дал парите за гаранцията.

— Да.

— Знаете ли кой?

— Той беше заместник-кмет. Не е нужно да си гений, за да се сетиш кой.

— Търман Хюи?

— Може бащата на Търман да му е дал парите. Нямам представа. Травис беше расист — добави Райън. — Намери си добри приятели, когато отиде във Вашингтон. Знаете ли, че едва не провали кандидатурата на Търгуд Маршал във Върховния съд? На първия чернокож, избран за върховен съдия?

— Не, не знаех — призна Декър.

— Не се интересувах от подобни неща, но съпругът ми ги следеше. Нямаше добро мнение нито за младия, нито за стария Хюи. Но живееше в Мисисипи и си държеше устата затворена. Влезе в политиката с намерението да върши добри дела. По онова време обаче беше трудно да вършиш добри дела в Мисисипи, особено ако бяха ориентирани към чернокожите.

— Подобна позиция не е била никак популярна — отбеляза Богарт.

— Всеки, който искаше да направи кариера в Мисисипи, беше длъжен да следва официалната линия. Нейтън трябваше да издържа семейство, но това не означаваше, че вярва в онова, което другите правеха. Защото не вярваше. Ни най-малко.

— Сигурна съм — каза Джеймисън.

— Но вършеше едни или други… дребни неща, с които помагаше на чернокожите. Действаше под радара, както се казва. — Милдред погледна Марс и каза: — Помагаше на хора като теб, доколкото му позволяваха възможностите.

— Струва ми се, че е изпреварил своето време — отвърна Марс.

Тя кимна.

— Старият Линдън Джонсън изгуби южните щати, когато подписа Закона за гражданските права. Демократите от Юга му обърнаха гръб. Включително Травис Хюи. Нейтън ми каза, че Травис бил бесен от приемането на закона.

— Споменахте, че Травис Хюи не би си изцапал ръцете — каза Декър. — Смятате, че не би се замесил в атентата, но възможно ли е синът му да се е забъркал в него?

Райън погледна Библията, пресегна се, взе я и я отвори на страницата, която четеше допреди малко. В първия момент Декър си помисли, че тя няма да отговори на въпроса му.

— Ще ви кажа само, че ябълката не пада по-далече от дървото. Особено в семейство Хюи.

Декър погледна останалите.

— Значи смятате, че Търман Хюи е бил замесен?

— Не знам, но мога да ви кажа, че Търман имаше двама много добри приятели. Наричаха ги Тримата мускетари. Бяха много популярни в града.

— По каква причина? — попита Богарт.

— Как каква? Бяха във футболния отбор на гимназията.

Въпреки че Декър зададе още няколко въпроса, това бяха последните думи, които Милдред Райън изрече.