Дейвид Балдачи
Последната миля (27)

27

— Ще обявим колата и този мъж за издирване — заяви полицейският служител, който охраняваше местопрестъплението, след като Декър го информира за разговора с Патриша Брей. — Не знаем достатъчно подробности, но си заслужава да опитаме. И бездруго това е единствената ни улика.

Декър не хранеше особени надежди, тъй като подозираше, че човекът с тойотата отдавна е напуснал Алабама. Дори да бе останал, за да се увери, че къщата на Реджина ще полети във въздуха, пак разполагаше със солидна преднина.

Декър се присъедини към Девънпорт, Марс и Джеймисън в колата, която Богарт бе наел по-рано.

— Нямаме повече работа тук — заяви той. — Да се връщаме в хотела.

Докато пътуваха натам, Марс каза:

— Разкажете ми повече за сина й Томи.

— Учи в местната гимназия. Догодина завършва. Вече е получил няколко предложения от колежи. И е рънингбек като теб.

— Какво ще стане с него, когато всичко това приключи?

— Ако има роднини — отвърна Декър, — вероятно ще отиде да живее при тях. А може и треньорът му по футбол да го остави при себе си, докато завърши.

Марс кимна и впери поглед през прозореца. Дъждът валеше неуморно, без да дава каквито и да било признаци, че някога ще спре. Температурите спадаха.

— Защо се интересуваш от него? — попита заинтригувано Декър, който се бе извърнал и изпитателно гледаше Марс.

— Просто… стана ми любопитно. Трудна ситуация за едно дете — да изгуби и двамата си родители.

— Трудна ситуация и за възрастен — отвърна Декър.

 

 

В хотела откриха, че Богарт е предплатил стаите им за още няколко дни. Същото се отнасяше и за колата под наем.

— Надявам се, че това няма да му излезе през носа — отбеляза Девънпорт. — Поема сериозен риск, особено след като получи заповед да прекрати работа по случая.

— Всички получихме заповед да прекратим работа по случая — напомни й Джеймисън.

— Жалко, че екипът ни се разпадна толкова бързо — продължи Девънпорт. — Можеше да свърши доста работа.

— Ако си тръгнеш още сега — каза Декър, — ще останеш в екипа. Ако, разбира се, не изоставят проекта.

Тя го погледна.

— Искаш ли да си тръгна?

— Искам, който остане, да се посвети изцяло на разкриването на случая.

— Имаш предвид, че не желая да работя под проливен дъжд? — попита остро Девънпорт.

— Имах предвид точно това, което казах — отвърна спокойно Декър.

Девънпорт понечи да му отвърне, но после изражението й се промени.

— Прав си. Съжалявам. — Сведе притеснено поглед. — Продължавам да мисля за екзекуцията. Тя… промени много неща. Вече не съм сигурна, че искам да върша това.

Джеймисън постави ръка на рамото й.

— Разбирам те, Лиза. Аз се уплаших и изобщо не отидох.

Девънпорт се засмя и изрече с горчивина в гласа:

— Съжалявам, че не постъпих умно като теб. — Погледна Декър и попита: — Предполагам, че ме смяташ за малодушна…

Декър поклати глава.

— Познавам твърде много мъже, които се смятат за корави смелчаги, но никога не биха събрали куража да присъстват на екзекуция.

— Аз обаче не овладях нервите си.

— Не бих могъл да те упрекна за това. Нуждаем се от твоите познания и умения, за да разрешим този случай.

Девънпорт погледна Джеймисън, която й се усмихна насърчително, после се обърна към Декър и каза:

— Оценявам това. Ще направя всичко по силите си. Каква е следващата ни стъпка?

— Трябва да открием нещо, което да ни отведе по-нататък, независимо по коя следа поемем — тук или в Тексас. Фактът, че Реджина е била убита, показва, че сме на прав път. Някой й е платил, за да накара съпруга си да излъже, като признае, че е убил родителите на Мелвин. Това ни говори, че дори двайсет години по-късно все още има хора, свързани с първоначалното престъпление. Напълно е възможно сред тях да е истинският убиец.

— Не мога да проумея защо някой ще си прави труда да ме спасява след толкова много години — обади се Марс.

— Вероятно е свързано с мотива за убийството — предположи Декър.

Девънпорт кимна в знак на съгласие.

— Това е много важен извод — каза тя, погледна към Марс и добави: — Възможно е да разполагаш със съюзник, за когото не подозираш.

— Но как? — възкликна той. — И защо сега?

— Ще разберем — отвърна Декър.

Вечерта напредваше и четиримата бяха много гладни. Хапнаха набързо в ресторанта, който се намираше на една пряка от хотела. Върнаха се във фоайето и преди да си пожелаят „лека нощ“, Декър ги помоли да помислят върху случая и да предложат нови идеи на сутринта. Той взе асансьора, прибра се в стаята си, изми се и тъкмо се канеше да се съблече и да си легне, когато някой почука на вратата.

Декър се надигна и извика:

— Да?

— Имаш ли две минути, Еймъс? Искам да поговорим.

Беше Девънпорт.

Декър обмисли молбата й в продължение на няколко секунди. Тя явно долови колебанието му, защото добави:

— Няма да ти отнема много време.

Той отвори вратата. Девънпорт стоеше на прага с по една бира във всяка ръка.

Декър погледна първо бутилките, после нея.

— На диета съм.

— Затова бирата е нискокалорична. Съдържа само деветдесет калории. Освен това след днешния ден най-вероятно имаш нужда от малко въглехидрати.

Седнаха и отпиха от бирите.

— Е? — попита Декър.

— Започнахме зле.

— Няма проблем — сви рамене Декър.

— Мисля, че е най-добре да бъде честна и откровена.

— Добре.

— Ето моето честно и откровено признание. Приех да вляза в екипа едва след като Богарт ми разказа за теб.

Декър отпи глътка бира, облегна се на стола си и се заслуша в дъжда отвън.

— И защо това е бил решаващият фактор?

— Не ме разбирай погрешно, предложението на Рос ме заинтригува искрено. Звучеше чудесно, а и бях постигнала всичко в областта, в която работех до този момент. Обичам новите предизвикателства. Аз съм амбициозна професионалистка. Единствено дете на родители с научна кариера. Справях се отлично, с каквото и да се захванех. Бях в отбора на Станфорд по бягане на дълги разстояния, преди да се преместя в Колумбийския.

— Впечатляващо. Но не отговаря на въпроса ми.

— Не исках да говоря за себе си. Всъщност възможността да работя с теб ме накара да приема предложението на Рос.

— Спомена нещо подобно при първата ни среща.

— Така е.

— Да не забравяме и сходствата между моя случай и този на Мелвин. Решила си, че това е чудесна възможност за научно изследване.

— Именно.

— А аз ти отвърнах, че това няма нищо общо с моите когнитивни аномалии. Посочих, че фокусът на нашите усилия трябва да бъде насочен към откриването на истината — виновен ли е Мелвин или не.

Девънпорт отпи глътка бира.

— Това според мен означава да пропилеем една отлична възможност.

— Какво по-точно очакваше от мен?

— Исках да те помоля да ми позволиш да те включа в професионално изследване. Обстоятелството, че си решил да насочиш необикновените си умствени способности към борбата с престъпността, само подсилва твоята уникалност. Реших, че от това ще излезе чудесна монография или дори книга, която да се превърне в бестселър — добави тя съблазнително.

Декър допи бирата си.

— Не проявявам интерес към никакви изследвания.

Тя го изгледа с примирение.

— Разбрах го пет минути след като се запознахме.

— И какво означава това за теб?

— Вече ти казах, че ще остана до края на разследването. Ще дам всичко от себе си, за да разрешим случая.

— Защо?

Тя отвори уста, за да каже нещо, но се поколеба и се зае да чопли етикета на бутилката. После призна:

— Мога да ти дам стандартен професионален отговор, който ще съдържа цял куп термини, но няма да казва нищо по същество. Или мога да ти кажа истината.

— Предпочитам нея.

Девънпорт се приведе напред и го погледна в очите за пръв път от началото на разговора.

— Заради екзекуцията. Заради начина, по който умря онзи човек. Може и да го е заслужавал. Не желая да се впускам в дебат „за“ или „против“ смъртното наказания. Но Мелвин Марс е невинен, а едва не се прости с живота си. Колко ли други невинни са били осъдени на смърт и екзекутирани?

— Както вече казах, и един е твърде много — отвърна Декър. — И така, защо дойде при мен тази вечер?

— Споменах, че започнахме зле. Знам, че вината е изцяло моя. Исках да си изясним нещата, преди да продължим да работим заедно, за да разрешим този случай.

— Добре, приеми, че всичко е наред.

— Просто така? — усмихна се вяло Девънпорт.

— Просто така. Очаква ни нов ден.

Девънпорт кимна, осъзнала смисъла, скрит в думите му.

— Предполагам, че всеки от нас трябва да се доказва… и то всеки ден.

— Винаги съм смятал така — отвърна Декър и вдигна бутилката. — Благодаря за бирата.

— Благодаря, че ме изслуша. — Тя стана и тръгна към вратата, но спря. — Рос ми каза за твоето семейство. Много съжалявам, Еймъс. Наистина, много съжалявам.

Той отвърна на погледа й, но не каза нито дума.

— Колко ли е трудно да не можеш да забравиш нищо? — промълви тя, а изражението й бе в унисон с думите й.

— По-трудно, отколкото предполагаш.

Девънпорт си тръгна, а Декър остави бутилката, отиде до прозореца и зарея поглед в дъжда, който се лееше като из ведро.

Върна лентата на абсолютната си памет към срещата им с Реджина Монтгомъри.

Към часовника „Картие“.

Трите кутии от „Нийман Маркъс“.

Двете кутии от „Шанел“.

Другите две от „Сакс“.

Една от „Бергдорф Гудман“.

Още една от „Джими Чу“.

Към дамската чанта „Ермес“.

Извади лаптопа си, свърза се с интернет, влезе в официалните страници на всяка от тези модни къщи и провери цените.

После събра сумите наум.

Петдесет и четири хиляди долара, че и отгоре.

Чантата „Ермес“ струваше над деветнайсет бона. Часовникът — други четиринайсет хиляди. Обувките на „Джими Чу“ — хилядарка.

Декър поклати глава.

Само за да си носиш дреболиите в нещо, да гледаш часа и да се обуеш, трийсет и четири хиляди долара!

Това обаче му подсказваше, че който и да стои зад всичко това, има много дълбоки джобове. Реджина Монтгомъри очевидно бе очаквала да получи още пари.

Да изтегли голямата печалба от трудния си живот с Чарлс Монтгомъри.

Само че така и не бе успяла да й се наслади. Смъртта на Чарлс я бе превърнала в излишен свидетел. Решението за убийството й бе жестоко. Безсърдечно.

Но Декър не очакваше нищо друго от престъпниците, които бяха вкарали невинен човек в затвора и го бяха оставали да гние там цели двайсет години.

Съблече се и си легна.

Работеха по случая от доста време и той се опасяваше, че ще си останат с нищожния напредък, който бяха постигнали до момента.