Дейвид Балдачи
Последната миля (30)

30

— Не знам — каза Марс.

Декър, Девънпорт и Джеймисън седяха срещу него от другата страна на масата в хотелската му стая. И той като Декър си бе взел душ и се бе преоблякъл след фитнеса.

— Все трябва да знаеш нещо — повтори упорито Декър. — Бил си номиниран за наградата „Хайсман“. Отишъл си в Ню Йорк, за да присъстваш на церемонията по награждаването. Родителите ти придружиха ли те?

— Не — отвърна Марс, без да се замисля. — Помолих ги да дойдат, но те отказаха. Татко заяви, че има работа, а мама не искаше да пътува без него.

— Баща ти не е могъл да се откъсне от заложната къща, за да види дали синът му няма да спечели „Хайсман“? — попита изумена Девънпорт.

Марс я погледна.

— Знам, че сега звучи странно. Но тогава ми се стори съвсем нормално. Заминавах за тържествената церемония. Разбира се, че исках родителите ми да присъстват, но през цялото време бях заобиколен от камери и микрофони. И бездруго нямаше да мога да прекарам много време с тях.

Декър се облегна на стола си.

— Някой взе ли ти интервю по време на подготовката? Знам, че обикновено снимат репортажи и правят кратки представяния на финалистите и техните семейства.

Марс кимна.

— Да, получихме няколко запитвания… от И Ес Пи Ен и други телевизии, които искаха да снимат родителите ми, от вестника в Остин, обадиха се дори от „Ню Йорк Таймс“.

— И? — попита Декър.

— Родителите ми отказаха на всички. Не пожелаха да говорят с никого.

— Това не ти ли се стори странно?

— Сега, като се замисля, да. Но трябва да разбереш, че по онова време събитията се развиваха с космическа за мен скорост. Нямах време да си поема дъх. Всяка седмица получавах някаква награда. За бога, дори в старото ми основно училище организираха Ден на Мелвин Марс, на който трябваше да държа реч. Нямах много време за родителите си. Знаех, че те се гордеят с мен, и това ми стигаше.

— Не се съмнявам, че са били много горди, но нежеланието им да се покажат пред обществото не е случайно — каза Джеймисън и погледна Декър. Той кимна, а тя продължи с по-тих глас: — Декър смята, че е възможно родителите ти да са били включени в Програмата за защита на свидетели.

Марс облещи очи и зяпна Декър.

— Звучи логично — отвърна Девънпорт. — И обяснява много неща. — Обърна се към Декър и попита: — Можем ли да направим проверка?

— Работя по въпроса — каза той, без да откъсва поглед от Марс.

— Какво ще правят родителите ми в Програмата за защита на свидетели? — попита Марс. — Тя не е ли за престъпници, които дават показания против своите босове?

— Невинаги. Много невинни хора също влизат в нея, тъй като са помогнали за осъждането на някой престъпник, в резултат на което са изложили живота си на опасност.

Марс обмисли думите му.

— Това ми се струва по-логично. Но никой от тях не е споменавал и дума.

— Предполагам — отвърна Девънпорт. — В противен случай биха се изложили на опасност. Ти би могъл да се изтървеш неволно, да споменеш нещо. Сигурен съм, че правилата, които федералните шерифи следват, изискват колкото се може по-малко хора да знаят истината.

Марс кимна, но изглеждаше все така смаян от тази възможност.

— Родителите ти отидоха ли на тържеството в старото ти училище? — попита Декър.

Мелвин се сепна и отвърна:

— Да. Това беше единственото тържество, на което дойдоха. Беше съвсем скромна церемония в салона. Говорих пред децата и преподавателите. После едни малчугани ми връчиха плакет. Снимах се с директора и част от учителите…

— А родителите ти?

— Те бяха сред публиката.

— Не се ли качиха на сцената?

— Не. Не биха го направили за нищо на света. Те мразеха подобни неща. Предпочитаха да не се набиват на очи.

— Заедно ли си тръгнахте?

Марс сбърчи вежди и се замисли.

— Да, заедно… — Изведнъж се сепна и погледна Декър. — Когато излизахме от училището, ни пресрещна екип от местната телевизия. Не знаехме, че ще бъдат там. Беше нещо като изненада. Разговаряха с мен, заснеха кратко интервю за училището, за наградата, която бях получил. Беше много приятно и позитивно.

— А родителите ти?

— Те стояха зад мен.

— И попаднаха в обектива.

— Операторът засне и публиката.

— Ти спомена ли родителите си по време на интервюто?

— Да, обърнах се и ги посочих… — каза Марс и изведнъж млъкна.

— Показаха ли този кадър по телевизията?

Марс кимна мълчаливо.

— През следващите няколко дни от И Ес Пи Ен излъчиха части от интервюто. Аз самият го гледах.

— Ето как е започнало всичко — каза Декър и се облегна на стола си.

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите ти са се появили по национална телевизия.

— Но нали каза, че баща ми най-вероятно си е направил пластична операция. И е променил лицето си.

— Може и така да е било, но ако да, явно не го е променил достатъчно.

— Декър, да не би да казваш, че някой е видял Рой и Лусинда Марс по телевизията, дошъл е в Тексас и ги е убил? — попита Девънпорт.

— Това е една от възможностите.

— И тези хора са били причината Рой и Лусинда да влязат в Програмата за защита на свидетели? — предположи Джеймисън.

Декър кимна.

— Но оттогава са били минали много години — възрази Марс.

— Някои хора никога не спират да търсят — каза Декър. — Говоря от личен опит. В някои случаи времето не е от значение.

Джеймисън го погледна крадешком, но не каза нищо.

— Можем ли да разберем със сигурност дали родителите ми са били включени в Програмата?

— Помолих агент Богарт да провери тази възможност.

— Богарт? — възкликна Девънпорт.

— Но ще отнеме известно време — добави Декър.

— А какво ще правим междувременно? — попита Джеймисън.

— Както вече ви казах, ще се върнем в Тексас.

— Ами онзи тип, който вероятно е убил Реджина Монтгомъри? — попита Девънпорт.

— Мисля, че и той може вече да е в Тексас.

— Защо? — настоя да разбере Девънпорт.

— Нямам логичен отговор. Много неща са нелогични. Имаме си работа с човек, който убива и едновременно с това спасява.