Дейвид Балдачи
Последната миля (34)

34

— Не мога да повярвам, че всичко това е тук!

Намираха се в стаята на Марс, който оглеждаше плакатите по стените.

— И леглото ми! — възкликна той и постави ръка на таблата. — Имам чувството, че съм се върнал двайсет години назад.

— Но не си, Мелвин — каза Декър. — Това е настоящето.

Декър потърси опора и облегна широкия си гръб на стената. В мига, в който кракът му стъпи на стълбите, отново започна да вижда всичко в синьо, както се бе случило и при първото му посещение с Богарт.

Джеймисън забеляза това, макар да не знаеше причината. Девънпорт също го изгледа с любопитство и му се усмихна окуражително.

Когато се озова в стаята на Марс, Декър събра достатъчно сили, за да понесе синьото около себе си, поне до такава степен, че умът му да започне да функционира нормално.

— Сети ли се нещо? — попита той.

Марс обиколи стаята.

— Какво се е случило с нещата ми?

— Връщал ли си се тук след убийството на родителите ти?

— Не. Не ми позволиха. Беше местопрестъпление. Отседнах при приятели. А после ме арестуваха. Идвам тук за пръв път след смъртта им.

Девънпорт отиде при него.

— Защо не поседнеш на леглото? Затвори очи и остави спомените да те върнат към последното ти идване в тази къща или тази стая? Може да помогне. Може да си спомниш нещо, което да ни е от полза.

— Наистина ли смяташ, че ще помогне?

— А мога и да те хипнотизирам.

Марс се намръщи.

— Не можеш.

— Така ли мислиш? — попита тя с усмивка. — Искаш ли да се обзаложим?

Това като че ли разсея недоверието му.

— И как ще го направиш?

— Седни на леглото.

Марс погледна първо Декър, после Джеймисън, сякаш се чудеше дали ще се намесят, за да спрат тази глупост. Никой от двамата не реагира. Погледът на Марс се върна към Девънпорт.

— Седни на леглото — каза тя. — Няма да боли, обещавам.

Той се подчини. Тя застана пред него и извади химикалка от джоба си. Поднесе я пред лицето му под ъгъл, който го накара да повдигне леко глава.

— Можеш ли да задържиш поглед върху химикалката?

— Това е глупаво.

— Моля те, Мелвин, направи го — обади се Декър. — Заслужава си да опитаме.

Марс въздъхна и впери поглед в химикалката.

— Добре, а сега какво?

— Следвай движенията й.

Девънпорт започна да движи плавно химикалката нагоре-надолу, наляво-надясно. През цялото време говореше с тих спокоен глас.

Марс не откъсваше поглед от химикалката. Движенията на Девънпорт бяха бавни и ритмични, а гласът й стана напевен, следвайки движенията на химикалката.

В един момент Марс поклати глава и възкликна:

— Това е глупаво!

Химикалката замръзна високо над главата му и Девънпорт попита:

— Знаеш ли колко спортисти медитират или правят упражнения, с които да прочистят съзнанието си преди състезание? Знаеш ли?

— Да.

— Представи си, че се подготвяш за важен мач. Отпусни се. Но недей да губиш концентрация. — Тя хвърли бърз поглед към Декър. — Ще играеш отново за твоя отбор срещу Университета на Охайо и пак ще прегазиш Декър. — После посочи химикалката. — Това е зоната, до която трябва да стигнеш, Мелвин. Можеш да го направиш. Мачът е важен. Трябва само да се концентрираш. Тази химикалка е голлинията. Тичай към нея.

Марс се облегна назад и впери поглед в химикалката, сетне бавно повдигна глава, за да изравни очи с нея.

Девънпорт се обърна шепнешком към Декър:

— Дай му някакви инструкции, свързани с футбола. Можеш да говориш съвсем тихо.

Декър се поколеба.

Девънпорт го окуражи:

— Можеш да се справиш, Еймъс. Представи си, че говориш отново с Томи Монтгомъри.

Декър кимна и заговори с тих и колеблив гласа. Обясни на Марс какво се случва на игрището. Нападателите си подават топката. Тя попада у Марс. Противниковата защита атакува отляво, левият гард трябва да я удържи още секунда, а Марс трябва да отгатне по погледа на лайнбекъра какъв ще е следващият му ход.

Девънпорт даде знак на Декър да спре.

Докато Декър говореше, тя бе забавила движението на химикалката и погледът на Марс бе реагирал по съответния начин. Накрая химикалката замръзна във въздуха и Марс впери поглед в нея. Изражението на лицето му бе спокойно и отпуснато.

— Мелвин, чуваш ли ме? — попита Девънпорт.

— Да — отвърна той с променен глас.

Девънпорт свали бавно химикалката, но погледът на Марс остана втренчен в същото място.

— Ти учиш в Тексаския университет — каза тя.

— Спомняш ли си това?

Той кимна.

— Сега обаче си у дома с родителите си.

— Да.

— Неотдавна И Ес Пи Ен са показали родителите ти по телевизията. Те са разбрали, нали?

— Да.

— Как?

— Някой в заложната къща казал на баща ми и той много се ядоса.

— Днес те се държат странно, нали?

— Да.

— В какво по-точно се изразява това?

— Нервни са. Ядосани. Баща ми е много разстроен.

— Защото са ги показали по телевизията?

— Да.

— Баща ти каза ли какво точно го е разстроило?

— Не.

— А майка ти? Тя говори ли за това?

— Каза да оставя татко на мира и той щял да се оправи. Тя… тя също не искаше да говори за това.

— Забеляза ли баща ти да прави нещо необичайно?

— Работи до късно… не вечеря… и пи много.

— Двамата с майка ти караха ли се за нещо?

— Крещяха си, но не разбрах какво казват.

— Можеш ли да чуеш нещо?

Марс сбърчи вежди.

— Някаква испанска дума. Много странна. Майка ми я изрече.

— Коя дума?

Той свъси чело и бръчките по него станаха още по-дълбоки.

— Ch… chocha.

— Chocha, сигурен ли си?

Марс кимна.

— Chocha. Проверих я в речника. Има две значения на испански. Може да означава проститутка или… — тук той се запъна неловко — или женски полов орган. Не разбрах за какво говорят. Няма логика…

— Спомняш ли си нещо друго необичайно, което се е случило по това време?

Марс замълча, а Девънпорт зачака търпеливо.

— Прибрах се една вечер и заварих баща ми да седи на стола си. Мама я нямаше…

— Добре, продължавай.

— Попитах го какво прави. А той ме погледна по начин…

— Да?

Очите на Марс плувнаха в сълзи.

— По начин, който ме уплаши. Сякаш… сякаш ме мразеше.

— Добре. Разговаряхте ли?

Той поклати глава.

— Бях уплашен. Реших да се кача в стаята си, когато той каза нещо.

— Какво каза?

— Каза… каза, че съжалява.

Девънпорт погледна Декър и Джеймисън. Изражението й подсказваше, че очевидно не е очаквала този отговор. Декър обаче не бе изненадан.

Тя се обърна към Марс.

— Каза ли за какво?

Той поклати глава.

— Не, просто стана и излезе.

— Имаш ли представа какво е имал предвид?

Марс отново поклати глава.

— На следващия ден попитах майка ми.

— Какво ти каза тя?

— Разплака се, после избяга от стаята.

— Разказа ли това на полицията?

— Не, не се сетих. Искам да кажа, че… нямах представа какво не е наред. Никога не ми е хрумвало, че може да е свързано със смъртта им.

Девънпорт погледна Декър.

— Нещо друго? — прошепна тя.

Декър пристъпи напред, но без да застава в полезрението на Марс. Каза нещо на ухото на Девънпорт. Тя го погледна странно, после се обърна към Марс.

— Мелвин, баща ти… баща ти казвал ли ти е някога, че те обича?

Джеймисън погледна Декър изненадано.

— Не. Никога.

— Добре. Когато преброя до три, ще се събудиш. И няма да си спомняш нито дума от разговора ни. Окей?

Марс кимна.

Тя преброи до три и погледът му възвърна бавно своя фокус.

— Казах ти, че не можеш да ме хипнотизираш — заяви той.

— Chocha — каза Декър.

Марс го погледна.

— Какво има?

— Ти вече беше под хипноза. Спомняш ли си, че майка ти е споменала думата chocha, докато се е карала с баща ти?

Марс изглеждаше изненадан, после бавно кимна.

— Да, сега си спомних, но след като ти я спомена… Смяташ ли, че е важно?

— Възможно е.

Декър погледна към ъгъла на стаята.

— Онези драскотини на пода… какво имаше там?

— Библиотека.

— С какви книги?

— Най-различни. От съвсем детски до такива, които четях като по-голям. Като тийнейджър не четях много — каза той и се усмихна внезапно.

— Какво има? — попита Декър.

— Нищо.

— Кажи ми защо се усмихваш.

— Баща ми ми четеше, когато бях малък. Погледнато отстрани, изглеждаше странно, нали разбираш, огромен корав мъж да чете книжки на малко момченце.

— Какви книжки? — поинтересува се Декър.

— Всъщност само една. — Марс се усмихна отново. — Дори обичаше да разиграва сценки от нея. Никога след това не го е правил.

— Коя беше книжката? — попита Декър със сериозен тон.

Марс се засмя.

— „Трите малки прасенца“. Каза ми, че той бил Големият лош вълк, който щял да изяде прасенцата. Понякога така се вживяваше, че ме плашеше.

Декър го изгледа продължително, докато Джеймисън и Девънпорт не откъсваха поглед от него.

— Какво има, Декър? — попита Джеймисън.

— Беше най-обикновена книжка с картинки, Декър — добави Марс. — Просто приказка.

— Да — отвърна Декър, потънал в мисли.

Телефонът му иззвъня. Погледна екрана и каза:

— Богарт е.

Отговори, изслуша федералния агент и му зададе няколко въпроса.

— Благодаря, агент Богарт. Много благодаря.

После затвори и изгледа останалите.

— Е? — каза Джеймисън. — Не ни дръж в напрежение.

— Богарт е получил отговор от федералните шерифи.

— Това означава, че родителите ми са били включени в Програмата за защита на свидетели — заключи апатично Марс.

— Не — поправи го Декър. — Не са били.