Дейвид Балдачи
Последната миля (53)

53

Милиган си проправяше път сред гъсталака от дървета и храсти, превзел предния двор, а Декър и Мелвин вървяха след него. Дъждът беше спрял, но облаците си оставаха все така натежали от влага, което означаваше, че всеки момент може да завали отново.

Добраха се до предната веранда и Милиган постави едната си ръка върху пистолета, а с другата побутна вратата. Декър също сложи длан върху кобура си.

Влязоха в хола и се огледаха. Навън цареше мрак, но в къщата бе още по-тъмно. Милиган извади фенерче и лъчът му освети помещението.

Декър също включи своето фенерче и ги поведе към кухнята, а оттам минаха през вратата, която водеше към гаража. Декър огледа тясното пространство, побиращо само една кола. Милиган направи същото.

— Ей, там — посочи Марс стената, близо до страничната врата. — Виждаш ли къде дъските са неравни?

Насочиха се към мястото, следвайки лъча на фенерчето на Милиган.

Декър хвана дъската и я дръпна. Откова се сравнително лесно. Пространството зад нея бе тясно, ограничено от дървените трупчета и летвите, върху които бяха заковани дъските. Беше дълбоко една педя и широко три педи. За дъно служеше дъска, поставена върху трупчетата.

Скривалището беше празно.

— Напълно възможно е да е ползвал това място като тайник — каза Декър. — Достатъчно е голямо, за да побере съдържанието на малък сейф.

— Само че е празно — каза Милиган. — И това не ни помага. — Насочи лъча на фенерчето наоколо, после го наведе към пода. Беше чист, с изключение на малко прахоляк и няколко тресчици. — Вероятно са се отчупили, когато откърти дъската — каза той.

— Огледах пода, преди да я извадя. Прахът и тресчиците си бяха тук. Ако погледнеш дъската, ще видиш, че от нея е отчупено парченце дърво, което съответства на това тук, на пода. Когато я дръпнах, излезе прекалено лесно. Вярно е, че къщата е изоставена от десетилетия и дървото започва да гние, но очаквах да ме затрудни повече. Мисля, че някой е положил доста усилия, за да извади дъската и тъкмо тогава е отчупил това парченце дърво.

— Което означава, че някой вече е бил тук — каза Милиган.

— И то наскоро — кимна Декър. — Защото веднъж вече претърсихме къщата, но тогава не забелязах никакви тресчици. А непременно щях да ги видя, ако бяха тук.

— Значи смяташ, че баща ми е крил онези неща в гаража? — попита развълнувано Марс.

— Не мога да бъда сигурен — отвърна Декър, — но някой е проверил скривалището и това не е случайно. Може да е той, но може и да е някой друг. — Огледа се и добави: — Между другото, инициалите на истинските имена на баща ти са АК.

— Откъде, по дяволите, го разбра?

— Издълбани са в дрешника в спалнята на родителите ти, освен това съвпадат с имената, които е използвал, за да наеме онази тойота в Алабама. Артър Крендъл.

Милиган се напрегна и хвана Декър за ръката.

— Мисля, че някой току-що влезе в къщата през задната врата.

Тримата застинаха неподвижно и се ослушаха.

— Чу ли? — каза Милиган.

— Това определено са стъпки — отбеляза Марс.

— Така е — съгласи се Декър и погледна ролетната врата на гаража. — Да излезем оттам?

— Обзалагам се, че тази врата не е отваряна от двайсет години — каза Милиган. — Напънем ли я, ще започне да дрънчи и трака като товарен влак по релси. Това се отнася и за обикновената врата към двора. А и нали видяхме, че целият е обрасъл в храсти. Ще се оплетем като патета в кълчища и ще се превърнем в лесни мишени.

— Но сигурно вече са разбрали, че в къщата има някой — отбеляза Марс.

— Не е задължително. Не и ако са дошли отзад — възрази Милиган. — А и дори да знаят, че сме тук, може да не разберат, че сме в гаража.

— Не смяташ, че е Богарт, така ли? — попита Мелвин.

— Щеше да се обади — отвърна Декър, — а нямаше да се промъкне тихомълком, при положение че очаква да ни завари тук. Може да се получи неприятен инцидент.

— Така е — съгласи си Милиган.

— Кой ли е дошъл тогава? — учуди се Марс.

Декър и Милиган извадиха пистолетите си едновременно.

— Мини зад нас, Мелвин — нареди му Декър.

— Ей, мога сам да се погрижа за себе си!

— Не и ако противникът е въоръжен — изтъкна Милиган.

Декър набра някакъв номер, погледна екрана и каза:

— Няма да се получи. Обхватът е нулев.

— Ама че затънтено място! — възкликна Марс. — Дори двайсет години по-късно.

Милиган изправи рамене.

— Добре, предлагам да изчакаме тук и да ги оставим да влязат откъм кухнята. Имаме добра позиция за стрелба и вероятно ще ги неутрализираме, преди да ни атакуват.

— Стратегията ми се струва добра — отвърна Декър, — но трябва да се разделим. Аз ще поема единия ъгъл, Тод, а ти — другия. Така ще се озоват под кръстосан огън. Мелвин, легни на пода до онази работна маса. Тя ще ти осигури известно прикритие.

— Вижте какво, не искам да си рискувате живота заради мен.

— Правим го за втори път, откакто поехме случая — отвърна Декър. — Изпълнявай каквото ти казвам, защото ги чувам да идват.

Тримата заеха позиции. Декър и Милиган приклекнаха в далечните ъгли от двете страни на ролетната врата и насочиха пистолети към вратата за кухнята. Марс залегна на пода от другата страна на работната маса, без да откъсва поглед от същата врата.

— Да изчакаме ли да открият първи огън? — попита Милиган.

— Съществува, макар и малка вероятност това да са местни хлапета, решили да си поиграят в изоставената къща. Мисля, че трябва да изчакаме — отвърна Декър. — Ще извикаме и ще се представим, че сме агенти, макар да не смятам, че това са деца.

— Аз също.

— След като стреляш, претърколи се вляво. Аз ще стрелям след теб и ще се претърколя вдясно… ако успея.

— Ясно.

Следващият звук, който чуха, дойде от затръшването на задната врата на къщата. После някой я заключи. Чу се силен удар като от сблъсък на два твърди предмета.

Декър и Милиган се спогледаха.

— Това не ми харесва — прошепна агентът. — Какво ли са намислили?

— Ей, хора — подвикна тихо Марс, — не надушвате ли дим?