Дейвид Балдачи
Последната миля (50)

50

Декър не помръдна.

Стаята беше потънала в мрак. Лунната светлина, която обикновено проникваше през прозореца, бе закрита от облаци. По покрива трополеше дъжд.

Мисълта му бе насочена към острието на ножа. То бе притиснато към лявата му югуларна вена, която играеше ролята на същинска магистрала на кръвообращението. Прекъсването й означаваше смърт от кръвозагуба в рамките на една минута.

Декър чуваше единствено дишането на непознатия — бавно и отмерено, без следа от паника или загуба на контрол. Това го успокои. Лошото бе, че този мъж имаше неприятен дъх. Съчетанието от кафе, цигари и чесън нахлу в ноздрите му и едва не го задави.

Той сведе поглед и видя голяма, много голяма длан, стиснала ножа.

Мъжът каза:

— Ти прецака всичко.

Говореше спокойно и тихо, но въпреки това гласът му звучеше заплашително.

Декър се замисли върху това доста откровено начало на разговора. Зачуди се дали следващата стъпка на непознатия няма да бъде да пререже гърлото му.

— Не съм искал — отвърна Декър.

— Не се прави на по-глупав, отколкото си. Знам, че си ченге. И знам, че си умен. Затова зарежи всичко. Прибери се у дома. Остави нещата такива, каквито са.

— Ами Мелвин?

Ножът се притисна по-силно към шията му. Толкова силно, че го поряза. Нещо се плъзна по врата му. Капка кръв. Но само една. Югуларната му вена си оставаше непокътната.

— Какво за Мелвин? — попита мъжът.

— Той остана без нищо.

Ножът се притисна още по-силно и Декър почувства бодване. По врата му се плъзна нова капка и попи в тениската му.

— Той получи свободата си. Това е достатъчно.

— След двайсет години?

— Трябва да бъде благодарен.

— Не казвам, че не е — отвърна с равен глас Декър, макар острието да се заби дълбоко в кожата му. Вената му се намираше непосредствено под точката на натиск. Този тип знаеше какво прави, вероятно го бе правил и преди. Не че това бе успокояващо.

— Казвам само, че Мелвин се чувства уязвим.

— Кажи му да не се притеснява. Пазя му гърба.

— Заради майка му ли?

Ножът отслаби натиска си едва доловимо.

— Какво разбираш ти? — изръмжа мъжът.

— Наистина знам малко. Много повече е това, което не знам. Но съм сигурен, че Лусинда е обичала сина си. А ти си обичал нея. Накарала те е да й обещаеш. Нали?

Острието се притисна по-силно към вената му.

— Правиш си лоша услуга.

— Само се опитвам да помогна на Мелвин.

— Казах, че му пазя гърба.

— От картела ли?

Мъжът изсумтя.

— Значи не от картела — заключи Декър.

Онзи продължи да мълчи.

— Защо избра Монтгомъри, за да извадиш Мелвин от затвора? Каква е връзката?

— Няма да обсъждам това с теб.

— Значи не си отвлякъл Девънпорт, така ли? — попита Декър.

Мъжът не отговори веднага.

— Кого?

— Тя беше с нас. Някой я отвлече.

Острието се вдигна бавно от врата му.

— Кога?

Гласът не прозвуча заплашително, а по-скоро предпазливо.

— Преди няколко дни. Трябва да е познавала похитителите си. Отвлекли са я от стаята й и са инсценирали съпротива. Но това е само постановка. Девънпорт е познавала поне човека, който е почукал на вратата й. А това стеснява възможностите.

— Защо са я отвлекли?

— Нямам представа. Предполагах, че ще я използват, за да ни окажат натиск. Или за да я разменят за Мелвин може би, но за момента никой не е правил опити да се свърже с нас.

— Може да са търсели информация.

— Възможно е. Възможно е дори вече да са я получили от нея. Но съм сигурен, че целта им е Мелвин.

— Защо?

— Заради съдържанието на сейфа. Смятат, че е у него.

— Откъде разбра тези неща?

— Аз съм детектив. Това ми е работата.

— Леви не знае нищо.

Декър не разпозна името, но реши, че моментът не е подходящ за изясняване на този въпрос.

— Знам, но те не го знаят. Очакват да ги отведе до съдържанието на сейфа.

— По дяволите! — каза мъжът по-скоро на себе си, отколкото на Декър. — Не го очаквах… след толкова време.

— Разбирам. Но това все пак се случи и представлява проблем — отвърна Декър. — Трябваше да предвидиш тази възможност. Измъкна го от затвора и сега трябва да се справиш с последствията. Не са се вързали на историята, която Монтгомъри поднесе на полицаите. Знаят и още нещо: че си жив… Рой. — Очакваше острието да се върне върху югуларната му вена. После добави: — Макар това да не е истинското ти име.

— Предупредих те да не ровиш повече в тази история.

— Ясно. Просто ти казвам това, което знам. Лусинда е мъртва, а ти си жив. Натопил си собствения си син.

— Не, не съм.

— Какво се случи тогава?

— Не съм длъжен да ти казвам каквото и да било.

— Така е. Ножът е у теб. Казвам само, че те са там някъде, навън, и дебнат Мелвин. Затова не съм сигурен, че ще успееш да го предпазиш.

— Ти работиш в проклетото ФБР, какво можете да направите вие!

— Правим каквото можем. Не знам обаче дали ще е достатъчно предвид обстоятелството, че не ни е ясно с кого си имаме работа. Може би ти ще ми помогнеш в това отношение, а?

Декър го изчакваше да каже нещо. Знаеше, че не е напуснал стаята му. Чуваше го. Помирисваше го. Навън продължаваше да вали. Запита се дали чува досадните дъждовни капки за последен път. Представи си как кръвта му изтича върху това продънено легло в затънтено градче в Тексас.

— Тук ли си? — попита той. — Няма ли да кажеш нещо?

— Ако са отвлекли приятелката ви, не бива да се притеснявате повече за нея. Прекалено късно е, за да я спасите. Това е положението.

— Добре, надявам се да грешиш, макар че е по-вероятно да си прав.

— Трябва да се оттеглиш. Аз ще се погрижа за всичко.

— Както се погрижи за Реджина Монтгомъри ли?

— Да те убия ли искаш?

— Не, просто се опитвам да разбера какво става.

— Защо?

— Казах ти вече. Искам да помогна на Мелвин.

— Никой не може да му помогне… поне истински. Напълно е прецакан. Вината не с негова, но така се получи.

— А като момче е бил планирал целия си живот.

— Аз също. Случват се такива неща. Това е животът. Кроим планове, а после те отиват по дяволите.

— Влязъл е в затвора вместо теб, Рой.

— За предпочитане беше да е вътре. Все пак е жив, нали?

— Засега.

— Върни се там, откъдето си дошъл, и ме остави да се погрижа за нещата. Вземи Леви с теб. Отведи го колкото се може по-далече. Няма да повтарям. Следващия път ще те изкормя. Ясен ли съм?

— Напълно.

— Не, не мисля, че разбираш какво ти казвам. Наистина не мисля.

Декър се приготви за удара.

Когато той се стовари върху него, не бе нанесен с нож, а с нещо тежко и твърдо.

То го блъсна в слепоочието и Декър потъна в мрак.