Дейвид Балдачи
Последната миля (22)

22

Четвъртък, пет и половина следобед.

На Чарлс Монтгомъри му оставеше само половин час живот.

Бе приключил с последната си вечеря. Вечеря, купена от автомат.

Хамбургер и кутийка кока-кола.

Стомахът му нямаше да има време да преработи храната.

Богарт, Декър и Марс седяха на предния ред в едно от помещенията за наблюдение. Джеймисън бе предпочела да не идва. Девънпорт се бе настанила на втория ред точно зад Декър. В помещението имаше още трима души. Двама бяха журналисти, а третият — щатски прокурор. Нито един член на семействата на жертвите не бе пожелал да присъства, с изключение на Мелвин.

Журналистите го разпознаха и настояха да вземат интервю, но Богарт извади значката си и прекрати на бърза ръка опитите им да зададат въпроси.

Завесите бяха дръпнати, затова — поне за момента — стаята за екзекуции не се виждаше. Съседното помещение бе предназначено за роднините на осъдения. Завесите там също бяха дръпнати, затова нямаше как да разберат дошла ли е Реджина Монтгомъри.

Марс изглеждаше притеснен и по лицето му бяха избили капчици пот, макар вътре да беше хладно.

Декър забеляза това и постави широката си длан на рамото му.

— Ще издържиш ли докрай? Или предпочиташ да излезем?

Марс се приведе напред и задиша дълбоко.

— Мислех си, че се отървах на косъм от това да бъда на неговото място.

Декър свали ръката си.

— Но не си, Мелвин. Там е Монтгомъри. Можем да си тръгнем, ако искаш.

Марс се изправи.

— Не. Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Да.

Богарт се приведе напред и каза:

— Идват.

Монтгомъри напусна килията, в която го бяха преместили миналия вторник, заобиколен от дванайсет надзиратели. Водеше ги пастор с Библията в ръце, който неуморно нижеше някаква молитва. По звуковата уредба бяха пуснали псалм.

Предварително бяха изнесли обичайната кушетка от стаята за екзекуции и я бяха заменили с електрическия стол, донесен от склада. Електрическият стол на Алабама, известен с прозвището „Жълтата мама“ заради жълтите кабели, бе конструиран от британски затворник през двайсетте години на миналия век. На вид бе доста груб и солиден.

Пасторът се отдели от процесията с наведена глава и влезе в помещението, в което се намираха Декър и останалите. Зае мястото си в края на редицата, разтвори Библията и зачете.

Надзирателите влязоха с Монтгомъри в стаята. Завесите се отвориха и осъденият можеше да види кой е дошъл да го изпрати.

Декър и останалите видяха, че Реджина Монтгомъри е дошла. Сина й го нямаше.

Погледът на Чарлс се спря върху нея за няколко секунди, но не си казаха нито дума. Накрая Реджина извърна очи.

Главният надзирател прочете смъртната присъда и попита Монтгомъри дали желае да се възползва от правото си на последна дума.

Той отново погледна жена си. Понечи да каже нещо, но само поклати глава и извърна очи. Забеляза Мелвин Марс и се вторачи в него. Двамата се гледаха няколко безкрайно дълги мъчителни секунди.

После Монтгомъри извърна поглед, без да каже нищо. Изражението на лицето му не говореше за разкаяние, а по-скоро за презрение.

Главният надзирател влезе в друго съседно помещение, в което негов колега дежуреше на телефона. Това се правеше, в случай че губернаторът отмени екзекуцията в последния момент.

Този път обаче помилване нямаше да има и надзирателят даде съответния сигнал.

Десетима служители на затвора напуснаха помещението, като се разминаха на излизане с главния надзирател, който се връщаше в стаята за екзекуции. Останалите двама подготвиха Монтгомъри, като свалиха белезниците от ръцете и оковите от краката му, сложиха го да седне на стола и привързаха главата и крайниците му към дървената рамка на „Жълтата мама“.

Поставиха на главата му метален шлем с електроди, а отгоре нещо като качулка. Прикрепиха електроди и към ръцете и краката му. Включиха захранването на стола.

Главният надзирател отиде в помещението с генератора, където завъртя няколко ключа и приведе оборудването в готовност.

Марс стисна здраво страничните облегалки на стола си и задиша учестено.

Декър обви раменете му с ръка.

— Остава още малко — промълви той. Извърна се към Реджина Монтгомъри, но тя бе забила поглед в пода.

Декър погледна отново към Монтгомъри. Не можеше да види лицето му заради качулката, но цялото му тяло се бе притиснало към дървения стол. Приличаше на каменна статуя в трон.

Един от служителите на затвора взе табела, на която пишеше ГОТОВНОСТ, и я постави на прозореца на генераторното помещение.

Останалите двама надзиратели напуснаха стаята за екзекуции. Вратата се затръшна след тях.

Единият подаде сигнал, като почука два пъти на вратата. Главният надзирател мигом изпрати към стола първия от двата токови удара с продължителност трийсет и четири секунди, осем ампера и хиляда осемстотин и петдесет волта.

Декър наблюдаваше как електричеството запраща Монтгомъри към облегалката на стола със силата на картечен откос. Той рязко опъна кожените каиши. При една от конвулсиите от крака му падна електрод. Изпод качулката се издигна дим. Миризмата на изгоряла плът проникна дори в страничните помещения.

Чу се писък и когато всички извърнаха глави, видяха Реджина Монтгомъри да губи съзнание, да пада от стола си и да се свлича на пода. Разнесе се тропот и част от надзирателите се втурнаха да й помагат.

При втория токов удар Монтгомъри целият започна да се тресе неконтролируемо. Изкрещя силно, пое си дъх, изкрещя отново и тялото му рухна напред, придържано към стола единствено от кожените каиши.

Миризмата на изгоряла плът стана още по-силна; присъстващите имаха чувството, че прониква в порите им.

Над платнената качулка се надигна пламъче, но бързо угасна заедно с последната искрица живот в тялото.

— О, господи! — прошепна Девънпорт, скочи и хукна към вратата. Едва се добра до коридора, когато й прилоша.

Надзирателите дръпнаха завесите и мъртвото тяло, над което се издигаше пушек, се скри от погледите им. Отново се разнесе тропот, последван от характерното съскане на пожарогасител.

Всичко свърши.