Дейвид Балдачи
Последната миля (31)

31

За разлика от Джеймисън и Девънпорт, Декър и Марс нямаха пари за самолетни билети. Двете жени предложиха да им купят билети с кредитните си карти, но те отказаха.

Марс заяви, че му е неудобно да приеме подобен жест.

— Ние ще се върнем в Тексас с колата, платена от ФБР — обяви Декър. — Вие двете можете да вземете самолет и да се срещнем в същия мотел.

— Сигурни ли сте? — попита Девънпорт. — Можем да пътуваме с вас.

— С Мелвин ще си говорим. А вие двете не е нужно да пътувате толкова дълго с кола. Когато кацнете, ангажирайте стаи. Богарт ми изпрати имейл, за да ме уведоми, че разполагаме с ваучери за още пет дни за всеки от нас. Ще ви препратя информацията, за да знаете как да ги използвате. Свържете се и с местната полиция и проверете какво се е случило в наше отсъствие.

— Какво да се е случило? — попита Джеймисън.

— Нещо необяснимо например.

— А доколкото те познавам, ти не обичаш необяснимите неща.

— Точно така, даже ги мразя.

 

 

Жените се заеха със самолетните резервации, докато Декър напълни резервоара на колата и събра оскъдния си багаж.

При освобождаването му от затвора Марс бе получил известна сума от управата, за да си купи дрехи, обувки и други неща от първа необходимост. Бе получил и един платнен сак, в който да побере вещите си.

Преди да потеглят за Тексас, Декър разговаря с Мери Оливър. Адвокатката подготвяше документите по иска за официалната компенсация, която Мелвин да получи от щата. Намекна на Декър, че разработва друга стратегия, но ще сподели подробности по-късно.

— Каква стратегия? — попита той.

— Искам Мелвин да получи онова, което наистина заслужава за двайсетте години в затвора, защото онези двайсет и пет хиляди, които му се полагат, са смешна сума.

— Колко време ще пътуваме? — попита Марс, когато двамата с Декър потеглиха към Тексас.

— Седемнайсет часа или малко повече. Очакват ни над хиляда мили.

— Ще спираме ли някъде?

— Не знам. Ще се сменяме зад волана, ще видим с какво темпо ще се движим…

— Декър, аз не съм шофирал повече от двайсет години. Дори нямам шофьорска книжка.

Декър го изгледа въпросително.

— Какво, да не би да се притесняваш, че ще те спрат за проверка?

— Ами, да. Хванат ли ме без книжка, най-вероятно ще ме тикнат обратно в затвора.

— Не се притеснявай толкова. Ще кажа, че съм насочил пистолет в главата ти и съм те принудил да седнеш зад волана, защото съм гадняр.

— Дори да се сменяме, пак ни очаква доста път.

— Обичам да шофирам, това ми помага да мисля.

— Добре, ако ще се редуваме зад волана, ще мога да спя, докато ти караш, и обратното.

— Искаш ли да поговорим, преди да задремеш?

— Още ли мислиш върху онова, което казах във фитнеса?

— Разбира се.

— Опитай се да видиш ситуацията от моя гледна точка. През цялото това време лежах незаслужено в затвора. Разбира се, че искам да науча истината. Но същевременно трябва да помисля какво ще правя оттук нататък. Уплашен съм до смърт, че нещо може да се обърка и да се върна отново зад решетките.

Бяха се качили на междущатската магистрала 20 и Декър натисна педала на газта. После включи на автопилот и се намести по-удобно.

— Можеш да се справиш и с двете.

— Така ли?

— Когато убиха моето семейство, прекарвах всяка минута в опити да открия виновника. Мислех за това дори насън. То се превърна в някаква фикс идея.

— Смяташ ли, че ти се е отразило добре?

— Не, в никакъв случай. Изгубих всичко заради това. Работата, къщата, всичко… Но това нямаше значение.

— Защо?

— Защото вече бях изгубил най-важното.

Марс въздъхна и зарея поглед през прозореца.

— Как се казваха?

— Жена ми беше Касандра, но я наричах Каси. Брат й се казваше Джони, а дъщеря ми — Моли.

— И ги откри мъртви?

— Да.

— Това трябва да е бил най-ужасният миг в живота ти.

— Видях ги в синьо.

— А? Какво? — погледна го Марс.

— Имам синестезия.

— Системне…?

— Синестезия. Състояние, получено в резултат на преплитане на сензорните пътеки. Виждам някои числа в цвят например. Видях убиеца на моето семейство в синьо. Винаги виждам смъртта в синьо. Освен това имам хипертимезия.

— Това пък какво е?

— Абсолютна памет, не забравям нищо.

— По дяволите! Извадил си голям късмет! По рождение ли я имаш?

— Не, получих в резултат на травма в главата, докато играех в НФЛ.

Марс го изгледа с недоверие.

— Стигнал си до НФЛ? Мислех, че си се отказал още в колежа.

— Подписах договор с „Кливланд Браунс“ и играх в един мач от редовния сезон.

— Един мач? Какво се случи?

— Някакъв новобранец връхлетя върху мен. Два пъти изпадах в клинична смърт на терена. Когато излязох от комата, установих, че мозъкът ми се е променил. Бях се превърнал в друг човек.

Когато Марс не каза нищо в отговор, Декър го погледна и видя, че спътникът му го е зяпнал смаяно.

— Така ли получи това хипер… нещо? Абсолютната памет?

Декър кимна.

— Не може да бъде! Сигурно се шегуваш! — възкликна Марс.

Декър поклати глава.

— Вече никога не се шегувам. В резултат на травмата настъпиха промени не само в паметта ми, но и в характера ми. Разбираш ли, той също се контролира от мозъка. Или поне от определени участъци в него.

— Случилото се с теб трябва да е много рядко явление.

— Изключително рядко.

— Но за работата ти като следовател сигурно е от полза да не забравяш нищо?

— Така е, но през останалото време неспособността да забравям ми създава проблеми.

Следващите няколко минути мълчаха, а после Марс попита:

— Защо ми разказваш всичко това? Имаш вид на доста затворен човек. А не бих казал, че сме близки приятели или нещо подобно. Почти не се познаваме.

— Исках да разбереш, че няма правилно или грешно решение на проблема, пред който си изправен. Аз лично знам какво искам да направя. Искам да открия какво се е случило с родителите ти и кой те е натопил за убийството им. Както сам каза, твоето положение е съвсем различно. Ти имаш други приоритети. Искам да знаеш и още нещо — може да не ме бива в нищо друго, но в работата си съм много добър. Затова, ако искаш да работим заедно по случая, те уверявам, че шансът да стигнем до дъното на тази история е много голям.

Марс го измери с поглед и каза:

— Знаеш ли, сега си те спомних. От онзи мач… имаше перфектна техника, правеше всичко както трябва. Блокира ме като по учебник.

— Да, но учебникът не може да те научи да тичаш бързо, да сменяш рязко посоката на терена или да имаш поглед върху играта. А ти притежаваше всичко това.

— Така е, имах талант — отвърна Марс. — Но имах и допълнителна мотивация, защото това беше моят шанс да се измъкна от градчето, в което живеех. Спортът е единственият шанс за много младежи, докато ти си имал и други възможности.

— За щастие, защото дори да не ме бяха контузили, нямаше да изкарам дълго в НФЛ.

— Искам да разбера какво се е случило с тях. И знам, че ти ще ми помогнеш.

— Това означава ли, че ще участваш в разследването?

— Да, предполагам.

— Още нещо, Мелвин.

— Какво?

— Истината често причинява болка. Понякога е по-добре да си останеш в неведение.

Марс се намръщи и отвърна:

— Благодаря, че ме предупреди, след като се съгласих да ти помогна.

Той отпусна седалката си назад, затвори очи и се приготви да спи.