Дейвид Балдачи
Последната миля (12)

12

— Кой си ти, по дяволите?

Мелвин Марс се бе събудил току-що и сега се опитваше да се надигне на болничното си легло.

Еймъс Декър го наблюдаваше от високо.

— Мисля, че си най-големият късметлия на света, Марс.

— Шегуваш ли се?

Марс понечи да се изправи, но едната му китка се оказа закопчана с белезници за леглото. Освен това цялото тяло го заболя от усилието, а и от ударите, които бе понесъл. Лицето му се бе подуло като балон.

Декър подпъхна огромната си длан под кръста му, изправи го и го подпря с възглавницата. После придърпа стол и седна до Марс, който впери поглед в него.

— Познаваме ли се?

— Не, освен ако не си спомняш един лайнбекър от Охайо, когото унижи преди двайсет и две години.

Марс присви очи и огледа Декър от главата до петите.

— Унижавал съм много хора на игрището. Изглеждаш ми доста едричък за лайнбекър. Сигурно си качил някой и друг килограм.

— Не един и два, а поне петдесет. Ти, от друга страна, изобщо не си се променил.

— Кой си ти?

— Работя за ФБР.

— Агент ли си?

— Не, просто работя за Бюрото.

— Не знаех, че това е възможно.

— Не е съвсем.

— Защо си тук? — попита Марс.

— Заради твоя случай. И последните събития.

— Защо Бюрото проявява интерес?

— Защото аз проявявам интерес.

— Което ме връща на първия ми въпрос. Кой си ти?

Декър показа служебната си карта.

— Еймъс Декър.

— Защо каза, че съм най-големият късметлия? Изобщо не се чувствам такъв.

— Поради три причини. Първо, някой признава, че е извършил убийствата, за които си осъден, а това означава, че можеш да излезеш на свобода. Второ, въпреки побоя, който са ти нанесли, нямаш нито една счупена кост, нито една сериозна контузия. Лекарите твърдят, че пораженията не са тежки, а това означава, че имаш много дебела глава.

— А третата причина?

— Двама надзиратели издадоха колегите си и дадоха показания за капана, който са ти устроили в затвора. Затова няма да бъдеш подведен под отговорност за случилото се.

— И какво точно се е случило?

— Единият е мъртъв, другият парализиран.

— А Гадняра?

— В момента е зад решетките и срещу него се води разследване.

Марс се засмя и раната на сцепената му устна прокърви.

— Гадняра зад решетките! Не мога да повярвам!

— Забрави Гадняра! Да поговорим за теб.

Марс впери поглед в Декър.

— Наистина ли сме играли един срещу друг в колежа?

— Помниш ли, когато „Лонгхорнс“ разби „Бъкайс“ с пет тъчдауна? В Кълъмбъс, Охайо?

Марс се усмихна отново.

— Ти ме попита как съм успял да го направя.

Декър кимна.

— Какво мога да кажа? Тренирах здравата, но по-голямата част от уменията ми бяха дар от бога.

— Бог не беше толкова щедър към мен.

Марс се огледа.

— Къде съм?

— След като разбрахме за случилото се, уредихме да те прехвърлят в болница близо до родния ти дом.

— Кога дойде тук?

— Кацнахме преди шест часа.

— И други ли има?

— Дойдох с екип.

— Цял екип федерални агенти се интересува от моя случай? Защо? Само защото някакъв тип си е признал? Толкова ли рядко се случват подобни неща?

— Доста рядко. Но открихме общи черти с друг случай.

— Какъв случай?

— Свързан с моето семейство — отвърна Декър. — Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че сходствата са поразителни.

— Защо тогава си тук?

Декър го изгледа изпитателно. Умееше да преценява хората, но Марс се оказа костелив орех.

— Разкажи ми за родителите си.

— Къде са останалите от екипа ти?

— Не вярваш ли на това, което ти казвам?

— Не вярвам на никого.

— Повярвай му, Мелвин — каза някой.

Марс погледна към вратата. На прага стоеше адвокатката му Мери Оливър, която приближи до леглото му и го хвана за ръката.

— Слава богу, че си добре — каза тя с навлажнени очи.

— Добре съм, Мери. Познаваш ли го? — попита Марс и кимна към Декър.

— Току-що говорих със специален агент Богарт — отвърна тя. — Господин Декър казва истината.

— Тук съм, за да разбера какво точно се е случило.

Марс се облегна на възглавницата.

— Какво се е случило? След толкова време? Желая ти късмет!

— Този късмет може да те спаси от затвора — отбеляза Декър.

— Трябва ли да се върна там? — попита Марс.

Декър поклати глава.

— След нападението решихме да те преместим на друго място.

— Къде?

— Под федерална закрила.

— Какво означава това?

— Означава, че поемаме отговорност за теб. Двама федерални агенти ще те охраняват в болницата, докато се възстановиш. След това ще преминеш под наша опека, докато не разрешим случая.

— И властите в Тексас нямат нищо против?

— Властите в Тексас си имат достатъчно проблеми — обади се Оливър. — И един от тях е възможността да ги осъдиш за случилото се.

— Сериозно ли говориш?

— Престъпен заговор, ръководен от надзирател, чийто работодател е щатът Тексас, едва не те е убил. Можем да заведем граждански иск срещу тях. Както и наказателно дело срещу охраната и всички служители на затвора.

— Желая ви късмет — каза Декър. — Но не това е причината да дойда тук. — Погледна Марс и добави: — Дойдох заради убийството на твоите родители.

Марс извърна глава и погледна Декър.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Ще ти трябват листове и химикалка, защото това е много информация.

— Имам добра памет — отвърна Декър. — Не забравям почти нищо.

Вратата на стаята се отвори и влезе Джеймисън. Очевидно бе чула думите на Декър. Вдигна диктофона, който държеше в ръка.

— Но тъй като моята памет не е толкова добра, винаги използвам това — поясни тя.

— Алекс Джеймисън, Мелвин Марс — представи ги Декър. — Тя е част от екипа.

Двамата се здрависаха.

— Колегата ми много искаше да поемем този случай, господин Марс — каза Джеймисън. — Той е единствената причина да сме тук.

— Разкажи ми повече за нощта, в която родителите ти са били открити — каза Декър, когато Джеймисън включи диктофона.

— Само ако състоянието ти позволява — побърза да уточни Оливър и постави ръка на рамото на Марс в знак на закрила. — Пострадал си сериозно и…

— Добре съм — отвърна Марс. — От началото ли да започна?

— Да.

И той започна. Говори в продължение на цял час. Декър често го прекъсваше, за да зададе въпрос или да уточни нещо. Когато Марс приключи, Декър помълча минута-две.

— В онази нощ си отишъл на гости на приятелка.

— Да, вече казах. Елън Танър.

— Къде и кога се срещнахте с Елън Танър? — попита Декър.

Марс се намръщи.

— Какво общо има това?

— Много общо — отвърна спокойно Декър.

Марс въздъхна дълбоко, облиза подутите си устни и каза:

— Запознах се с Елън на едно събиране на випускниците на колежа, на което присъства и футболният отбор. Това се случи няколко седмици по-рано. Оказа се голяма почитателка на отбора. Красива жена. Забавна. Умна. Виждахме се често. Онази вечер също си уговорихме среща.

— И ти отиде у тях с колата?

— Да.

— Какво правихте в дома й?

— Изпихме по две бири. Тя имаше марихуана, но аз отказах. Това можеше да провали шансовете ми да вляза в НФЛ.

— Спахте ли заедно?

— Тя даде показания. И каза, че сме спали.

— Какво си спомняш? — попита Джеймисън.

— Правихме секс, какво толкова?

— И после си тръгна?

— Да. Имах тренировка на следващата сутрин, исках да се прибера рано и да се наспя. Колата ми обаче се повреди. Затова се настаних в онзи мотел и прекарах нощта там.

— Времето, посочено от Танър и служителя в мотела, не потвърждава думите ти — каза Декър.

Марс разтри очи.

— Да, чух свидетелските им показания в съдебната зала. Не знам какво да кажа. Много добре помня кога напуснах дома на Елън и кога се настаних в мотела.

Декър се облегна на стола.

— Моментът на използване на кредитната ти карта потвърждава версията на служителя в мотела, а не твоите думи.

— Добре знам това, не мислиш ли? — сопна се Марс.

— Просто се опитвам да си обясня неща, които на пръв поглед нямат никакъв смисъл. Последното, от което се нуждаем, е да слушаме лъжи.

Марс дръпна рязко белезниците, приковали го към леглото, но рамката не поддаде. Джеймисън и Оливър отскочиха назад, но Декър не помръдна. По лицето му не трепна дори мускулче.

Марс се отпусна назад и отвърна задъхан:

— Не лъжа.

— Добре — съгласи се спокойно Декър.

— Може да не сте дошли да ми помогнете. Може да сте дошли, за да се погрижите да остана в затвора до края на живота си. Или да ме екзекутират. Може да работите за властите в Тексас.

— И защо да го правим? — попита Джеймисън.

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се Марс. — Може да са ви повикали, когато онзи Монтгомъри си е признал, че е убил родителите ми. Или задачата ви да е да провалите разследването и да ме оставите в затвора.

Всички помълчаха известно време, преди Декър да каже:

— Можеш ли да обясниш разминаванията във времето?

— Ако можех, щях да го направя преди двайсет години, така че отговорът е: не, не мога.

— Добре. Нямаш обяснение? И нямаш какво повече да ни кажеш по този въпрос?

Марс го изгледа ядосан.

— Виж какво, ако не ми вярвате, по-добре си вървете. Защото не ми се занимава с глупости, ако намерението ви не е да ме измъкнете от затвора.

Декър се надигна.

— Не ме разбра правилно, Марс. Не съм казвал, че вярвам в твоята невинност, нито че искам да те измъкна от затвора. Казах, че искам да открия истината. И ако тази истина означава, че си виновен, ще оставя да те екзекутират. А междувременно ще продължим да разследваме случая. Ще видим къде ще ни отведе това. Достатъчно ясен ли съм?

Джеймисън и Оливър се спогледаха притеснено. Марс и Декър се взираха един в друг. Първият се опитваше да разбере що за човек е вторият.

— Мисля, че да — каза Марс.

Но Декър вече крачеше към вратата.

След като той си тръгна, Марс се обърна към Джеймисън.

— По дяволите, винаги ли се държи така?

— Общо взето — отвърна тя.