Дейвид Балдачи
Последната миля (2)

2

Марс си остана с белия гащеризон с предупреждението ОС на гърба, но го отведоха от килията в стаята, в която се намираше сега, без да му сложат белезници на ръцете или вериги на краката. Това се случваше за пръв път, откакто бе влязъл в затвора. Въпреки това покрай стената се наредиха половин дузина надзиратели. Стояха нащрек да не би ситуацията да излезе извън контрол.

Срещу него седнаха четирима мъже. Той не познаваше никого от тях. Всичките бяха бели, всичките облечени в широки, торбести костюми. Най-младият бе на възрастта на Мелвин Марс. Имаха вид на хора, които предпочитат да се намират, където и да било другаде, само не и тук. Впериха погледи в него.

Той им отвърна с не по-малка решимост. Нямаше да каже нищо. Те го бяха довели тук. Те трябваше да започнат разговора.

Мъжът, който бе заел централното място, разлисти някакви документи пред себе си.

— Сигурен съм, че се питате какво става, господин Марс.

Марс наклони глава на една страна, но не каза нищо. Не беше чувал някой бял да го нарича „господин“ от… по дяволите, изобщо не можеше да се сети бял да го е наричал „господин“. По време на лагера, предшестващ избора на нови играчи в НФЛ, го бяха наричали момче. В затвора пък бяха използвали каквито се сетят епитети.

Мъжът продължи:

— Друг човек призна, че е извършил убийствата, за които сте били обвинен.

Марс примигна няколко пъти и изправи гръб на стола. Отпусна на масата огромните си ръце, които бяха раздали толкова пасове на терена.

— Кой? — Гласът му прозвуча толкова неестествено, сякаш не беше негов и някой друг говореше вместо него.

Непознатият погледна един от колегите си, който беше по-възрастен и по-невъзмутим от останалите. Той кимна на по-младия, който каза:

— Името му е Чарлс Монтгомъри.

— Къде е?

— В щатския затвор в Алабама. Очаква екзекуция. За други престъпления, които не са свързани с това.

— Смятате ли, че той го е направил? — попита Марс.

— В момента тече разследване.

— Какво знае? — попита Марс. — За убийствата, имам предвид.

Мъжът отново потърси с поглед по-възрастния си колега. Онзи се поколеба.

Марс долови това и се обърна към него.

— Защо иначе ще спирате екзекуцията ми? Само защото някакъв затворник от Алабама е признал, че е извършил убийствата? Едва ли. Сигурно знае нещо, което само истинският убиец би могъл да знае.

По-възрастният мъж кимна. Явно започваше да гледа на Мелвин по нов, по-благосклонен начин.

— Така е — отвърна той. — Монтгомъри наистина е разказал неща, които само истинският убиец би могъл да знае. Попаднахте право в десетката.

— Стори ми се логично — отвърна Марс и въздъхна дълбоко.

Макар да вземаше адекватно участие в разговора, като че ли все още не осъзнаваше напълно какво му казват непознатите.

— Познавате ли Чарлс Монтгомъри? — попита първият от тях.

Марс насочи вниманието си към него.

— Дори не съм чувал това име. Защо?

— Търсим потвърждение на определени факти.

Марс кимна отново. Много добре знаеше на кой „факт“ търсят потвърждение. Дали той е наел Монтгомъри да убие родителите му.

— Не го познавам — заяви спокойно, огледа стаята и попита: — Какво следва оттук нататък?

— Ще останете в затвора, докато… проверим и потвърдим някои неща.

— А ако не успеете да ги потвърдите?

— Господин Марс — намеси се по-възрастният, — вие сте осъден за убийство по всички правила на закона. Присъдата ви не е била отменена въпреки многобройните обжалвания през годините. Нещо повече, тази вечер трябваше да бъдете екзекутиран. Това са въпроси, които не могат да бъдат разрешени за няколко часа. Трябва да следваме определени процедури.

— И колко време ще продължат те?

Мъжът поклати глава и каза:

— В момента не съм в състояние да посоча каквито и да било срокове. Иска ми се да можех, но не е възможно. Мога да ви уверя, че вече сме изпратили хора в Алабама, които да разпитат подробно Монтгомъри. Що се отнася до ситуацията тук, при нас, властите в Тексас вече подновиха разследването. Не се съмнявайте, че ще направим всичко по силите си, за да въздадем правосъдие.

— Ако той си признава, че е убил родителите ми, а аз оставам в затвора със смъртна присъда, това не е правосъдие.

— Трябва да проявите търпение, господин Марс.

— Проявявам търпение вече двайсет години.

— В такъв случай още няколко дни или седмици едва ли са от такова значение.

— Адвокатката ми уведомена ли е?

— Информирахме я и тя вече пътува насам.

— Би трябвало да я включите в разследването.

— И ще го направим. Стремим се към пълна прозрачност по случая. Повтарям, че целта ни е да открием истината.

— Аз съм на четирийсет и две. Половината си живот прекарах в затвора. Кой ще плати за това?

Изражението на непознатия замръзна, а тонът му стана по-официален.

— Предлагам да решаваме проблемите един по един. Това е правилният начин да процедираме.

Марс извърна поглед. Примигна бързо. Съмняваше се, че ако тези хора бяха на неговото място, щяха да проявят същото спокойствие и професионализъм. Вероятно щяха да се разкрещят и да сипят заплахи, че ще съдят всеки замесен. Мелвин Марс обаче щеше да решава проблемите си един по един. За целта трябваше да прояви търпение. Едва ли щеше да му е трудно.

Вървете по дяволите!

Искаше да се върне в килията, единственото място, където се чувстваше в безопасност.

Надигна се от стола си.

Мъжете изглеждаха изненадани.

— Уведомете ме, когато откриете нещо, става ли? Знаете къде да ме откриете — заяви Марс.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, господин Марс — каза първият мъж.

— Можете да ги предадете на адвокатката ми — отвърна той. — Няма да говоря повече. Топката е във вашата половина. Знаете всичко за мен и за разследването срещу мен. Ако този Монтгомъри наистина е убил родителите ми, искам да изляза от тук. Колкото се може по-скоро.

Надзирателите го отведоха обратно в килията. По-късно сутринта дойде затворнически микробус, който го прехвърли в отделението за смъртници на затвора „Полански“.

Докато го ескортираха към старата му килия, един от надзирателите прошепна в ухото му:

— Въобразяваш си, че си се измъкнал, а? Дълбоко се заблуждаваш. Не ми пука какво казват ония костюмари. Ти си убиец, Джъмбо. И ще умреш заради престъпленията, които си извършил.

Марс продължи да върви. Дори не извърна глава, за да погледне надзирателя, червендалест мръсник с огромна адамова ябълка, който никога не пропускаше възможност да забие палката си в гърба му без никаква причина. Или да го заплюе в лицето, когато никой не гледа към тях. Но ако Марс понечеше да го удари, щеше да изгние в затвора, каквото и да кажеше онзи Монтгомъри в Алабама.

Вратата на килията се затвори зад гърба на Марс, чиито крака омекнаха и той се стовари на нара. Но побърза да се изправи, опря чело в бетонната стена и извърна глава към вратата. Никой не можеше да го нападне през стената. Вратата обаче беше съвсем друго нещо.

Мислите му се насочиха към случилото се през последните десет часа.

В самото им начало се подготвяше за предстоящата екзекуция. И беше готов, доколкото някой може да бъде готов за срещата със смъртта.

После екзекуцията бе отменена. Но ако показанията на затворника в Алабама не успееха да убедят властите в невинността на Марс, възможно ли бе да изпълнят присъдата все пак? Подозираше, че отговорът най-вероятно е утвърдителен.

Никой не се бъзика с Тексас.

Затвори очи. Не бе сигурен какви чувства би трябвало да изпитва. Щастие, притеснение, облекчение, безпокойство…?

Всъщност изпитваше всичките едновременно. Над тях обаче доминираше предчувствието, че никога няма да напусне това място. Независимо от резултатите при „разследването“.

Не беше фаталист, а само реалист.

Затананика си едва доловимо, за да не го чуят надзирателите. Може и да бе глупаво предвид обстоятелствата, но песента бе в унисон с настроението му.

О, когато светците маршируват, о, Господи, искам да съм сред тях…