Дейвид Балдачи
Последната миля (17)

17

Без да откъсва поглед от Марс, Декър попита:

— Агент Богарт, бихте ли ни оставили за пет минути, ако обичате?

Богарт се канеше да възрази, но Декър добави:

— Ние сме двама бивши футболисти, които искат да си поговорят за доброто старо време. Нищо повече.

Богарт се надигна бавно.

— Ще изчакам в коридора — каза той.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Декър придърпа стола си по-близо до леглото и постави огромните си длани върху страничната подпора.

— Разбрах какво целиш — заяви Марс. — Опитваш се да ме подлъжеш и да ме върнеш в затвора. Няма да кажа нито дума повече в отсъствието на моята адвокатка.

— Обясних ти вече, Мелвин. Тук съм, за да открия истината. Ако не си убил родителите си, ще направя всичко по силите си да го докажа, да отменя присъдата ти и да те измъкна от затвора.

— Не съм убил родителите си. Но седя в затвора вече двайсет години в очакване на отровната инжекция… приготвям се да посрещна смъртта, а тя не идва, после пак се приготвям, а тя пак не идва… Знаеш ли какво изпитва човек в моето положение?

— Не мога да си представя дори — призна Декър.

Марс изглеждаше изненадан от думите му. Погледна към вратата и попита:

— Защо помоли партньора си да излезе?

— Реших, че ще ти бъде по-лесно да говориш с мен, отколкото с ФБР.

— Но ти работиш за ФБР.

— Допреди две седмици живеех в един долнопробен мотел в Охайо. Имах шейсет долара в джоба си и си изкарвах прехраната като частен детектив, който поема възможно най-скапаните случаи. — Помълча и продължи: — Ако настояваш да говориш в присъствието на адвокат, ще си тръгна веднага. — С тези думи Декър се изправи.

— Почакай. Ти… ти ми каза, че между мен и случилото се с твоето семейство има общи неща.

— Да, има известни сходства.

— Какво се е случило със семейството ти?

Декър седна на стола.

— Беше убито. Дъщеря ми, жена ми и нейният брат. Открих телата им, когато се прибрах у дома една вечер.

Цялата враждебност на Марс се изпари за миг.

— По дяволите, човече! Много съжалявам!

— Изминаха шестнайсет месеца, без полицията да арестува никого. После един тип се появи в полицейския участък и направи самопризнания.

— Мамка му! Той ли е бил?

Декър го погледна.

— Работата се оказа малко по-сложна.

— Добре — отвърна объркано Марс.

— Но в крайна сметка пипнахме виновните. И те си получиха заслуженото.

— В затвора ли са?

— Не, в гроба.

Марс облещи очи.

— Но това е минало — каза Декър. — Да поговорим за настоящето. За твоето настояще.

Марс сви рамене.

— Какво очакваш да кажа, Декър? Бях чернокож младеж, обвинен в убийството на родителите си, като единият от тях беше бял. Не забравяй, че говорим за южните щати. За Тексас. Всички ме обичаха, когато бях футболна звезда. Но когато ми повдигнаха обвиненията, останах без приятели. Превърнах се в обикновен чернокож, който се бори за живота си. За бога, Тексас екзекутира повече затворници от всеки друг щат и мнозинството от тях са чернокожи.

— А договорът с родителите ти?

— Знаех, че съм невинен, но послушах тогавашния си адвокат. По онова време нищо не разбирах от закони и съдилища.

— Значи адвокатът ти е знаел за договора?

— Да, сам му казах. Но той заяви, че не е нужно да съобщаваме на прокурора. Негова работа било да разбере за него сам.

— Мисля, че е бил прав… поне формално.

— Но от морална гледна точка… Знам, че не изглежда добре. Исках да се изправя пред съда и да разкажа историята си. Исках всички да чуят моята гледна точка. Но адвокатът ме убеди да не го правя. Послушах го. Загубихме делото и се оказах прецакан.

— Какво направи с договора?

— Скъсах го на парчета и го хвърлих в тоалетната. Искам да ти кажа, че нямах никакъв проблем да дам тези пари на родителите ми. Щях да спечеля много повече. Бях си уредил рекламни договори, които щяха да ми донесат много повече пари, отколкото изкарвах на игрището.

— Но изгуби и тях.

Марс поклати тъжно глава.

— За един миг.

— Разкажи ми за родителите си.

— Какво те интересува?

— Искам да науча повече за миналото им. Откъде са? В Тексас ли са родени, или са дошли от друг щат?

Марс изглеждаше объркан от въпросите.

— Не знам какво да ти кажа… не говореха за тези неща пред мен.

— Ами роднини? Ходили ли сте на гости на роднини? Идвали ли са те у вас?

— Никога.

— Нямахте ли роднини?

— Не. Никога не ходехме никъде. И никой не ни идваше на гости.

— Доста необичайно.

— Да, предполагам… Но едва сега се замислям върху това, а тогава го приемах за даденост. Родителите ми ме обичаха безумно. Затова положението ме устройваше.

— Разкажи ми за баща си.

— Беше огромен. На него съм се метнал толкова висок и едър. И силен като бик. Майка ми също беше висока за жена. Нямаш представа колко бързо можеше да тича. Когато бях малък, често тичахме заедно. Имаше бързината на спринтьор и издръжливостта на маратонец. Успях да я надбягам едва в гимназията.

— От нея ли си наследил бързината?

— Предполагам.

— Може на младини да е била спортистка. Нищо чудно и баща ти да е спортувал.

— Нямам представа, никога не са говорили за това.

— Не открих техни снимки в дома ви. Нямаха ли никакви?

Марс се облегна на възглавницата си.

— Не обичаха да се снимат. Помня, че държаха една снимка на лавицата в хола, която направихме, когато бях в гимназията. Не съм виждал друга.

Декър го изгледа изпитателно.

— Да, знам, че звучи странно — каза Марс, — но тогава го приемах за нормално. Не се замислях.

— Видях една стара зърнеста снимка на твоите родители, но искам да ми опишеш майка си.

Усмивка озари лицето на Марс.

— Беше толкова красива. Всички го казваха. Можеше да стане модел или нещо подобно. Баща ми казваше, че не заслужава такава жена.

Декър вдигна телефона си.

— Направих тази снимка в дрешника в спалнята на родителите ти. Имаш ли представа какво означава?

Марс впери поглед в дисплея.

— АК плюс РБ. Нямам идея. В техния дрешник ли беше?

— Да.

— Не знам. Никога не съм влизал там.

— Добре. Баща ти е работил в заложна къща, а майка ти е преподавала испански и е шиела?

— Да.

— За кого е шиела?

— За местна фирма, която предлагаше надомна работа. Не плащаше много, но така мама можеше да работи вкъщи.

— А испанският? В някое училище ли преподаваше?

— Не, не даваше уроци на деца. Само на възрастни. Предимно бели. Доста хора преминаваха границата и си търсеха работа. Хората, които ги наемаха, трябваше да научат езика, за да могат да им казват какво да правят. И се обръщаха към майка ми за уроци.

— А тя къде е научила испански? Това родният й език ли беше?

— Не… не мисля. Не беше латиноамериканка, ако това имаш предвид. Беше чернокожа. Доста по-тъмна от мен. Сигурен съм, че беше американка.

— Защо мислиш така?

— Заради начина, по който говореше. Нямаше следа от чужд акцент.

— От нея ли научи испански?

— Малко, защото говорехме предимно на английски. Баща ми много държеше на това. Ние сме американци, казваше той. Не обичаше да говорим на испански вкъщи.

— А майка ти е работила и други неща, нали?

— Да, не изкарваше много пари от шиенето и уроците. Работеше и за една фирма за домашни помощнички. Гладеше дрехи. Беше истинска професионалистка в това отношение. Гладеше ми дори джинсите, с които ходех на училище.

— Питал ли си ги някога за миналото им?

— Помня, че веднъж поисках да науча повече за техните родители. В училище имахме ден, посветен на бабите и дядовците. Попитах баща ми за тях, а той отвърна, че са починали. Нищо повече.

— Каза ли как са починали?

Марс удари по леглото със свободната си ръка.

— Какво значение има това, по дяволите? Да не мислиш, че баща ми е убил родителите си? Или че аз съм убил моите?

— Не, не мисля, че си убил родителите си. Но не знам дали баща ти не е убил своите. Възможно е.

Марс понечи да каже нещо, но се отказа. Погледна Декър право в очите и попита:

— Какво означава това?

— Не знаеш нищо за родителите си, Мелвин. Не знаеш нищо за роднините си. В цялата къща има една-единствена снимка на майка ти и баща ти. Никога не са ти разказвали за себе си. Какво мислиш?

— Искаш да кажеш, че са криели нещо? — попита бавно Марс.

— Заслужава си да проучим тази възможност. Защото, ако наистина са криели нещо, това би могло да е причината някой да ги убие.