Дейвид Балдачи
Последната миля (16)

16

— Какво значение има това, по дяволите?

Марс лежеше на болничното си легло и се взираше в Декър, който спокойно отвърна на погледа му. Богарт седеше до Декър и изглеждаше объркан. Милиган бе предпочел да изчака в колата и да проведе няколко телефонни разговора.

Декър се покашля и отвърна:

— Казах ти вече, че в това дело всяка подробност е важна. Стаята в мотела е струвала двайсет и пет долара. Защо не плати в брой? — Замълча и продължи: — Защо използва кредитна карта?

— Минаха двайсет години. Не помня.

— Не бързай, помисли, опитай се да си спомниш. Не искам нищо повече.

Отначало Марс изглеждаше объркан, но после искреното любопитство, изписано на лицето на Декър, го накара да се облегне на възглавницата и да се замисли.

Минута по-късно той каза:

— Да, първоначално възнамерявах да платя в брой. Не обичах да използвам картата. Но се оказа, че нямам достатъчно пари в брой. Май нямах никакви.

— Излязъл си на среща с момиче и не си имал пари? Ходихте ли на вечеря, на кино, поръчахте ли си нещо? Затова ли се охарчи?

— Не сме излизали. Останахме в дома й. Тя приготви вечеря. Пихме бира.

— И не сте вземали наркотици? Нали каза, че ти е предлагала марихуана?

— Елън изпуши една цигара, но не и аз.

— Задавал ли си си някога въпроса защо е живяла на такова изолирано място?

— Не, предполагах, че има някаква причина. Сигурно е било по-евтино.

— Тя учеше ли в колеж? Работеше ли?

— Мисля, че работеше нещо в областта на връзките с обществеността. Спомена го на онази среща на завършилите колежа. Стори ми се подходяща за тази професия — красива, самоуверена…

— Установил си, че нямаш пари в брой, когато е трябвало да платиш на рецепцията в мотела?

— Мисля, че да.

— А носеше ли пари в себе си, преди да отидеш у Елън Танър?

— След като не съм имал пари, когато съм си тръгнал от нея, и след като не съм похарчил нито цент в дома й, значи „не“.

— Това изобщо не отговаря на въпроса ми. Погледна ли в портфейла си, преди да тръгнеш за Танър? Ако си го направил, би трябвало да си видял дали там има пари.

Марс погледна към Богарт и попита:

— Какво цели?

Агентът остана безмълвен и Марс се обърна отново към Декър.

— Не си спомням! Просто не си спомням!

— Как се сдоби с кредитна карта?

— Не я получих като награда, стипендия или нещо подобно от колежа или отбора.

— Това не ме интересува. Интересува ме как се сдоби с нея.

— Нашите ми я дадоха. Завърших колеж. Последните два семестъра бях сред най-добрите във випуска. Беше един вид награда. Лимитът беше нисък, но самият факт, че имам кредитна карта, ме радваше. Беше ми за пръв път. — После добави с горчивина: — Оттогава не съм имал кредитна карта.

— И си я използвал, за да платиш сметката в мотела?

— Да. Имах късмет, че беше у мен, защото нямах пари.

— Служителят я прекара през една от онези машини за ръчно обработване на данните, нали?

— Да, от онези, в които картата се пъха в един отвор и се плъзга напред-назад.

— Според неговите показания той е позвънил, за да потвърди, че всичко е наред. Пред теб ли го направи?

— Да, но не бях изненадан. Чернокож младеж пристига посред нощ. Вероятно е решил, че съм откраднал картата. Явно не гледаше колежански футбол.

— И е позвънил пред теб?

— Да.

— Какво каза по телефона?

— Не си спомням. Предполагам, че онова, което се казва в подобни случаи. Не обърнах внимание.

Декър кимна.

— Според показанията му това е станало в един и петнайсет след полунощ.

— Глупости! Не е вярно, беше към единайсет. От дома на Елън до мотела се стигаше за един час. Знам го със сигурност, защото съм минавал това разстояние много пъти.

— И това е логичният маршрут, по който да се прибереш у дома?

— Това е единственият маршрут!

— И после колата ти се повреди?

— Точно когато минавах покрай мотела. Извадих късмет.

— Може да не е било късмет. Тогава ли реши да нощуваш там?

— Не, първата ми мисъл бе да се опитам да оправя колата, но не можах. Прекарах на паркинга пет минути, опитвах се да запаля двигателя, но не успях. Тогава отидох на рецепцията. Онзи излезе от стаичката отзад. Казах му, че колата ми се е повредила, и помолих да се обадя на „Пътна помощ“.

— А той какво ти отвърна? — попита Декър.

— Заяви, че единственият клон на „Пътна помощ“ се намира на два часа път от мотела. И че работното му време е приключило.

— И ти му повярва? — продължи Декър.

— Да, колата не се беше разваляла никога. Баща ми беше отличен механик. Сам оправяше всички проблеми, никога не бях стъпвал в сервиз. И макар да познавах добре района, нямах представа къде се намира най-близката „Пътна помощ“. Каза, че сте ходили в дома ми?

— Да.

— Това е един от най-затънтените райони на Тексас. По онова време мотелът беше единственият в околността.

— И когато разбра, че не можеш да повикаш „Пътна помощ“, реши да пренощуваш в него?

— Да. Реших да се обадя сутринта на „Пътна помощ“. Или на баща ми. Но тогава се появи полицията и разбрах какво се е случило.

— А полицията знаеше къде да те открие благодарение на кредитната карта?

— Предполагам — отвърна Марс.

Богарт се намеси:

— Защо не позвъни на родителите си още същата вечер? Можеха да дойдат и да те вземат.

Декър го изгледа одобрително, след което се обърна отново към Марс.

— Нямах телефон — отвърна Мелвин. — Предполагам, че можех да използвам този в мотела, но беше късно и не исках да ги будя.

— Но нямаше ли да се притеснят, когато се събудят на сутринта и открият, че не си се прибирал? — попита Богарт.

— Е, не бях малко дете. И преди не се бях прибирал нощем. Когато излизах, ги предупредих, че може да закъснея или да остана у Елън и да отида направо на сутрешната тренировка. Футболният ми екип беше в колата. Знаех, че не очакват непременно да се прибера.

— А защо не остана у Елън? — попита Декър.

Марс сведе поглед към окованата си в белезници ръка.

— Вижте какво, правихме секс. Тя беше страхотна мацка. Последната жена, с която съм спал за изминалите двайсет години. Но…

— Но какво? — попита Богарт.

— След драфта за НФЛ щях да стана богат. А тя… Мисля, че тя искаше да бъде част от това.

— Искала е да се ожените? От колко време се срещахте?

— Там е работата, че отскоро. От няколко седмици. Изобщо не мислех за брак. Господи, та аз дори нямах представа къде ще живея в близко бъдеще. Не знаех кой отбор ще ме избере.

— И сте се карали на тази тема?

— Не бих казал, че сме се карали. Просто обсъждахме нещата.

— И какъв бе резултатът от тези… обсъждания? — попита Декър.

— Тя ме помоли най-любезно да се разкарам от дома й и да вървя по дяволите, и аз си тръгнах.

Декър си пое дълбоко дъх.

— Когато миналия път те попитах за това, ти каза, че не си останал да спиш у Елън, защото на сутринта си имал тренировка.

— Какво значение има това, по дяволите? — извика гневно Марс. — Нали онзи тип в Алабама си е признал, че е убил родителите ми? Защо не разпитате него и не ме оставите на мира?

— Непременно ще го разпитаме — отвърна Богарт. — Но имаме въпроси и към теб.

Марс посочи Декър с пръст.

— Този човек мисли, че лъжа. Смята, че съм виновен. Има ми зъб, защото го направих за смях в Кълъмбъс. Тогава „Лонгхорнс“ разбиха „Бъкайс“ на пух и прах. Не може да бъде обективен. Също като онзи прокурор. Знаете ли, че прокурорът беше от Тенеси? И беше президент на клуба на привържениците на техния отбор. Ама че тъпотия!

— Думите ми може да те изненадат — каза Декър, — но трябва да знаеш, че животът на повечето хора съвсем не се върти около футбола. Не съм гледал нито един мач на „Бъкайс“, откакто завърших. Пет пари не давам дали си играл за „Лонгхорнс“, или си ме направил за смях преди повече от двайсет години. Интересува ме само случилото се с родителите ти.

— Добре, радвам се за теб. Казах ти всичко, което знам. Съжалявам, ако не ти е достатъчно.

Марс се обърна на другата страна и заби поглед в стената. Богарт погледна към Декър, който наблюдаваше Марс.

— В колата ти са открити следи от кръвта на майка ти. Имаш ли някакво обяснение?

— Не.

— Възможно ли е да се качвала в колата? И да се е порязала или да й е потекла кръв от носа?

— Не. Не е възможно. Тя никога не е използвала колата ми.

— Разбираше ли се с родителите си? — попита Декър.

— Защо? — отвърна Марс през рамо.

— Мотивът, който обвинението е посочило по време на процеса…

— Знам какво каза онзи тип — прекъсна го Марс. Обърна се отново по гръб. Изглеждаше успокоен или може би примирен. — Родителите ми никога не поискаха нищо от мен, когато разбраха, че ще ставам професионалист. Щях да се погрижа за тях. Да им купя къща, нова кола, да ги подсигуря. Всичко бях планирал.

Декър наклони глава.

— Много те бива в планирането, а?

— Какво лошо има в това?

— Нищо. Но прокурорът е представил свидетели, които са казали съвсем друго. А именно че родителите ти са искали повече пари, отколкото си бил готов да им дадеш.

— Не родителите ми, а само единият от тях — отвърна бавно Марс.

— Един от тях все пак е пожелал повече — каза рязко Богарт. — В такъв случай свидетелските показания са верни? Защото ти току-що ни каза, че родителите ти не са искали нищо от теб. Излъга ни, така ли?

Марс облиза нервно устни.

— Баща ми. Той се промени през последните месеци. Изпадаше в ужасно настроение и започваше да вика по мен и мама за най-дребното нещо. Имах чувството, че се е побъркал. Предполагах, че причината са парите. Имаше представа колко ще получавам след подписването на договора. Не забравяйте, че правилото за ограничаване на заплатите на новобранците още не беше прието. Бях се подготвил добре и знаех, че ако се класирам сред първите трима, ще получа бонус от седем милиона още при сключването на договора. Това беше преди двайсет години. Знаете ли колко прави в днешни пари предвид инфлацията и всичко останало?

— Над десет милиона и петстотин хиляди — отвърна Декър.

Марс го изгледа изненадан.

— Точно така! Откъде знаеш?

— Предположих. И това беше само бонусът?

— Да. Щях да получа много повече за срока на договора, но черешката на тортата беше именно бонусът при подписването. Вероятно щях да сключа договор за седем години, но с опция да го прекратя след третата. Ако спечелех шампионат или попаднех в Отбора на звездите, щях сам да диктувам условията по следващия си договор. И тогава тези седем милиона щяха да ми се струват дребни пари.

— Но така и не получи подобна възможност — отбеляза Декър.

— Не ти приличам на милионер, нали?

— Какво каза баща ти?

— Искаше да се погрижа за него. Обещах му да го направя.

— Но? — попита Декър.

— Но… Заяви, че иска да го види черно на бяло. Искаше документ, който да ме обвърже юридически.

Богарт погледна Декър и каза:

— Това го нямаше в стенограмата на процеса.

— Така е, нямаше го. И защо, Мелвин?

Марс се изправи в леглото.

— Това е една от причините да откажа да свидетелствам по време на процеса. Адвокатката ми се страхуваше, че ако ми зададат този въпрос, ще се наложи да кажа истината.

— А тя е…?

— Подписах кратка декларация само от една страница, с която се задължавах да предоставя на родителите си трийсет процента от първия си професионален договор.

— Какво се случи с декларацията? — попита Богарт.

— Предполагам, че вече няма значение. — Марс въздъхна дълбоко и каза: — Отървах се от нея.

— Как? Подпали ли я? — попита рязко агентът.

— Знам, че не изглежда добре…

— Меко казано — отвърна Богарт.