Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (9)

9.

Следобед Симфонията пристигна в Света Дебора край Водата. Преди срива това беше едно от онези места, които не са точно в един или друг град — бензиностанция и няколко ресторанта по протежението на пътя, мотел и супермаркет „Уолмарт“. Градът бележеше югозападната граница на територията на Симфонията и доколкото знаеха, нататък нямаше нищо кой знае какво.

Преди две години бяха оставили Шарли и шестата китара тук, Шарли — бременна с бебето на шестата китара; уговорка с местните да останат в бившата закусвалня „Уендис“ до бензиностанцията, за да не ражда на пътя. Сега Симфонията се натъкна на пост, поставен на северния край на града — момче на около петнайсет, седнало край пътя под плажен чадър с цветовете на дъгата.

— Помня ви — каза то, когато стигнаха до него. — Можете да се настаните в супермаркета.

Симфонията премина през Света Дебора с умишлено ниска скорост, докато първият тромпет свиреше соло от концерт на Вивалди, но странното беше, че музиката не привлече почти никакви зяпачи. Когато бяха в Травърс, тълпата, която ги следваше по улицата, бе нараснала до сто души, но тук само четирима-петима се показаха на вратите си или иззад къщите си да гледат, без усмивки, и нито Шарли, нито шестата китара бяха сред тях.

Супермаркетът беше в южния край на града, паркингът — трептящ на жегата. Симфонията паркира фургоните близо до счупените врати, подхвана познатите ритуали — грижа за конете и спорове коя пиеса да изпълнят или пък дали тази вечер да е само музика — и пак нито Шарли, нито шестата китара не се появиха.

— Сигурно работят някъде — каза Огъст, но на Кирстен й се струваше, че градът беше прекалено празен. В далечината се образуваше мараня, езера фантоми на пътя. Жена носеше куп пране между сградите. Кирстен не видя други хора.

— За довечера бих предложил „Лир“ — каза Саид, — но не знам дали няма още повече да депресираме това място.

— Този път ще се съглася с теб — каза Кирстен.

Другите актьори спореха. „Крал Лир“, защото го репетираха цяла седмица — Огъст гледаше притеснено — или „Хамлет“, защото не го бяха играли от цял месец?

— „Сън в лятна нощ“ — каза Гил, като разреши патовата ситуация. — Смятам, че за тази вечер трябват феи.

— Всички ли сме тук?

— По-добре да извадиш списъка и да ги извикаш по име! — Джаксън от десетилетие играеше Кросното и днес единствен той успя да мине без текст. Дори Кирстен на два пъти си поглеждаше репликите. От седмици не беше играла Титания.

— Това място изглежда притихнало. — Дитър стоеше с Кирстен малко встрани от течащата репетиция.

— Мрачно е. Помниш ли предния път, като бяхме тук? Когато пристигнахме, десет-петнайсет деца тръгнаха след нас през града и после гледаха репетицията.

— Твой ред е — каза Дитър.

— Нали не бъркам? — Кирстен влизаше в пиесата. — Направо се струпаха около нас.

Дитър се смръщи и се загледа в празния път.

— Но идва моят цар! — каза Александра, която играеше Пък. — Това е той!

— И моята господарка — каза Лин, която играеше Феята. — Де него да го нямаше!

— Аха, Титания! В несгоден час те срещам, горделива ми съпруго!

Саид се носеше с царственост, в която Кирстен навремето се беше влюбила. Тук, на този паркинг, под натиска на горещата вълна, с потни петна под мишниците на тениската му, със скъсани на коленете джинси, той беше съвсем достоверен крал.

— Ха, Оберон!… — Кирстен пристъпи възможно най-уверено. Бяха двойка за около две години, допреди четири месеца, когато тя преспа с един пътуващ търговец общо взето от скука и сега й беше трудно да го поглежда в очите, когато играеха „Сън в лятна нощ“. — Не ща със него аз да имам общо ни легло, ни друго!

При тези думи отстрани се разнесе отчетлив кикот. Саид се подсмихна.

— Боже — чу тя Дитър да мърмори зад нея, — нужно ли е?

— Стой, горделивке! — каза Саид, разтегляйки думите. — Аз съм твоят мъж!