Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (47)

47.

Кларк на седемдесет през Деветнайсета година: беше по-изморен, отколкото преди и се движеше бавно. Ставите и ръцете го боляха, особено при студено време. Сега бръснеше цялата си глава, не само лявата половина и носеше четири обици на лявото си ухо. Скъпата му приятелка Анет бе загинала от неизвестна болест през Седемнайсета година и той носеше шалчето й на Луфтханза в нейна памет. Вече не беше конкретно тъжен, но по всяко време осъзнаваше смъртта.

В музея имаше един фотьойл, от който се виждаше почти целия перон. Зоната за приготовления, където ловците окачваха елените, глиганите и зайците си на импровизирана стойка под крилото на един 737, режат месо за хората и дават вътрешностите на кучетата. Гробището между Шеста и Седма писта, всеки гроб, белязан със забита в земята масичка от седалките в самолета, подробности за починалия издълбани в твърдата пластмаса. Тази сутрин беше оставил малко полски цветя на гроба на Анет и ги виждаше от тук, едно синьо-лилаво петно. Редицата самолети, паркирани един зад друг по периферията, вече прошарени от ръжда. Градините, полускрити зад самолетите, паркирани на изходите. Полето с царевица, Еър Градия 452 сам в далечината, решетестата ограда на периметъра с намотки бодлива тел тип хармоника, а отвъд нея — гората, същите дървета, които гледа вече две десетилетия.

Наскоро беше направил всичките доклади 360° на компанията „Водни системи“ публично достояние, като смяташе, че всички засегнати почти със сигурност са мъртви. Бившите директори в летището ги прочетоха с огромен интерес. Имаше общо три доклада: за подчинени, колеги и висшестоящи на Дан — един вероятно отдавна починал директор във „Водни системи“.

— Добре, виж това, например — каза Гарет в един от следобедите им на летището към края на юли. През годините бяха станали близки приятели. Гарет намираше докладите за особено интересни. — Тук има част „Способност за комуникация“ и после…

— Кой доклад гледаш? — Кларк беше потънал дълбоко в любимия си фотьойл, затворил очи.

— „Подчинени“ — каза Гарет. — Така, под „Способност за комуникация“ ето го първият коментар: „Не умее да спуска информация по служебните каскади.“ Да не се е занимавал с рафтинг? Любопитно ми е.

— Да — каза Кларк. — Сигурен съм, че интервюираният говореше за това. Истински буквални каскади.

— Това ми е другото любимо. „Успешно извършва интеракция с клиенти, с които вече синергираме, но впрягането на нови ресурси е лесно достижим плод. Подхожда с поглед към голямата картина, но не задълбава до ниво на детайлност, в което да можем да случваме нови възможности.“

Кларк примижа болезнено.

— Помня го този. Мисля, че получих микроинфаркт в офиса, когато каза това.

— Повдига някои въпроси — каза Гарет.

— Определено.

— Има голяма картина, лесно достижими плодове и нещо за дълбаене и впрягане.

— Може би е бил художник, който в свободното си време е яздил и е случил на овощна градина. С гордост бих казал, че никога не съм говорил така.

— А използвал ли си израза „опечена работа“?

— Не, не мисля. Не. Не бих го казал.

— Него много го намразих. — Гарет изучаваше доклада.

— На мен не ми пречеше толкова. Напомняше ми за печене. Когато бях малък, понякога майка ми правеше едни разкошни бисквити.

— Помниш ли бисквитите с шоколадови парченца.

— Дори ги сънувам бисквитите с шоколадови парченца. Не ме измъчвай.

Събеседникът му се умълча за толкова дълго, че Кларк отвори очи, за да се увери, че още диша. Гарет гледаше в захлас как две деца играят на перона, крият се зад колелата на Еър Канада и се гонят. През годините беше станал по-спокоен, но все още изпадаше в периоди на разфокусирано зяпане и Кларк вече знаеше какъв въпрос ще последва.

— Разправял ли съм ти за последното ми телефонно обаждане? — попита Гарет.

— Да — каза Кларк мило. — Мисля, че си.

Гарет имал жена и две четиригодишни близначета в Халифакс, но последният му телефонен разговор бил с шефа му. Последните думи, които казал по телефона, били китка от корпоративни клишета, ужасяващо прогорени в паметта му. „Да изкомуникираме на Нанси — помнеше, че казал, — а после да се координираме с Боб и следващата седмица ще реализираме мониторинга. Ще метна файловете на Лари“. Сега каза думите „ще реализираме мониторинга“ едва чуто, може би несъзнателно. Прочисти гърло.

— Защо все казвахме, че ще мятаме файлове?

— Не знам. И аз съм се чудил.

— Защо не можеше просто да кажем, че ще ги изпратим? Само натискахме едно копче, нали така?

— Даже не истинско копче. Картинка на копче на екрана.

— Да — каза Гарет, — точно за това говоря.

— А всъщност нямаше никакъв катапулт за файлове. Макар че щеше да е хубаво. Бих го предпочел като вариант.

Гарет се престори, че мята с ръка като катапулт, насочен към първите дървета.

— И пуф — прошепна. После по-силно: — Пишех „здр“, когато исках да кажа „здравей“.

— И аз го правех. И защо, толкова ли време и усилия щеше да отнеме да щракна още четири букви за „здравей“? Умът ми не го побира.

— Като чуя „мониторинг“, винаги си представям истински монитори. Все едно си купуваш компютър и после няколко монитора един до друг. — Гарет замълча за момент. — Ей това ми харесва. „На практика е високофункциониращ сомнамбул.“

— Помня жената, която го каза. — Кларк се зачуди какво ли е станало с нея.

Напоследък прекарваше повече време в миналото. Обичаше да затваря очи и да се оставя на спомените да го превземат. Животът в спомените е поредица фотографии и несвързани кратки филми: училищната пиеса, когато беше на девет, баща му грейнал на първия ред; по клубове с Артър в Торонто, под въртящи се светлини; зала за лекции в нюйоркския университет. Директор, клиент, прокарва пръсти през косата си, докато говори за ужасния си шеф. Върволица любовници, запомнени с подробности: комплект тъмносини чаршафи, идеалната чаша чай, чифт слънчеви очила, усмивка. Розовият пипер в задния двор на приятел в Силвър Лейк в Лос Анджелис. Букет тигрови лилии на бюро. Усмивката на Робърт. Ръцете на майка му, как плете, докато слуша Би Би Си.

Събудиха го тихи гласове. Напоследък се случваше все по-често — това неочаквано унасяне — и го оставяше с несигурното усещане за репетиция. Заспиваш за кратки периоди, после за по-дълги и накрая завинаги. Поизправи се във фотьойла, примигна. Гарет го нямаше. Последната светлина на деня влизаше под ъгъл през стъклото и улавяше хромираното съвършенство на мотоциклета.

— Събудих ли те? — попита Съливан. Той беше шеф на охраната; петдесетгодишен човек, който бе дошъл преди десетилетие с дъщеря си. — Искам да те запозная с най-новите ни гости.

— Здравейте — каза Кларк.

Новодошлите бяха мъж и жена, може би на трийсет и малко, жената носеше бебе в слинг.

— Аз съм Шарли — каза тя. — Това е съпругът ми Джеръми и малката Анабел.

Татуировки покриваха почти всеки сантиметър от голите й ръце. Видя цветя, ноти, имена в сложно изрисувана плетеница, заек. Четири ножа, татуирани в редица на дясната й ръка. Знаеше какво означава този тип татуировка и когато погледна, видя сходна на кожата на мъжа й, две малки тъмни стрели на лявата китка. Значи тя беше убила четирима души, а той — двама, и сега просто бяха дошли с бебето си и по абсурдните стандарти на новия свят — някаква част от него не спираше да се диви на абсурдните стандарти на новия свят — всичко това беше съвсем нормално. Бебето се усмихна на Кларк. Кларк също му се усмихна.

— За по-дълго ли ще останете? — попита Кларк.

— Ако ни приемете — каза Джеръми. — Отделихме се от хората си.

— Само чакай да чуеш кои са хората им — каза Съливан. — Сещаш ли се за онези вестници от Нови Петоски?

— Пътуващата симфония — каза Шарли.

— Тези ваши хора… — Съливан махаше с пръсти на малката Анабел, която гледаше през пръстите и право в лицето му. — Не ми казахте как сте ги изгубили.

— Историята е сложна — каза Шарли. — Имаше един пророк. Каза, че бил от тук.

От тук? Летището някога имало ли е пророк? Кларк беше сигурен, че щеше да си спомни такъв.

— Как се казваше? — попита той.

— Не мисля, че някой знае — каза Джеръми. Започна да описва русокосия мъж, който превзел град Света Дебора край Водата и го управлявал с комбинация от харизма, насилие и внимателно подбрани стихове от Откровение. Спря, когато видя изражението на Кларк. — Какво има?

Кларк се изправи несигурно. Гледаха го как отиде до първата витрина на музея.

— Майка му още ли е жива? — Кларк гледаше паспорта на Елизабет, снимката в него от немислимото минало.

— Чия майка? На пророка ли?

— Да.

— Май не — каза Шарли. — Нищо не съм чувала за нея.

— Няма ли възрастна жена с него?

— Не.

Какво се случи с теб, Елизабет, там на пътя със сина ти? Но в края на краищата какво се беше случило с всички? Родителите му, колегите му, всичките му приятели от живота преди летището, Робърт? Ако всички те бяха изчезнали, непреброени и неотбелязани, защо не и Елизабет? Затвори очи. Мислеше си за момче, застанало на пистата до призрачния самолет, Еър Градия полет 452 — любимият и единствен син на Артър Леандър чете на мъртвите стихове от Откровение.