Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (15)

15.

След време имат къща в Холивуд Хилс и един женски померан, който грее като духче, когато Миранда го вика през нощта, бяло петно в мрака на края на двора. Фотографи следват Артър и Миранда по улиците, а тя е вечно нервна и на нокти, заради тях. Името на Артър вече се появява над заглавията на филмите му. В нощта на третата им годишнина лицето му е на билбордове по целия континент.

Тази вечер са поканили приятели на вечеря и Люли, померанът им, гледа събитието от зимната градина, където са я прокудили, задето проси храна от масата. Всеки път, щом Миранда вдигне очи, вижда Люли да наднича през френския прозорец.

— Кучето ти е като маршмелоу — казва Гари Хелър, адвокатът на Артър.

— Абсолютна сладуранка е — казва Елизабет Колтън.

Лицето й е до това на Артър по билбордовете, с бляскава усмивка с много червени устни, но извън екрана не носи червило и изглежда притеснена и срамежлива. Красива е по един такъв начин, който кара хората да забравят какво са тръгнали да казват, когато я погледнат. Говори тихичко. Хората все се навеждат по-близо, че да чуят какво им казва.

Тази вечер са дошли десет души, вечеря в тесен кръг, в чест както на годишнината, така и на печалбите от премиерната седмица. „С един куршум два заека“, каза Артър, но нещо тази вечер не е наред и на Миранда й е все по-трудно да скрие безпокойството си. Защо третата годишнина от сватбата ще включва други хора, освен двамата, които всъщност са женени един за друг? Какви са всички тези излишни хора на масата ми? Тя е седнала срещу Артър, на другия край на масата, и някак все не успява да улови погледа му. Той говори с всички, освен с нея. Изглежда никой не е забелязал, че Миранда се е умълчала. „Иска ми се да се постараеш малко повече“, казвал й е Артър един-два пъти, но тя знае, че никога няма да се впише тук, колкото и да се опитва. Те не са нейните хора. Изоставена е на чужда планета. Единствено може да се преструва, че е невъзмутима, когато всъщност не е.

Малка армия от сервитьори пренасят блюда и бутилки до и от масата, а в края на вечерта ще оставят свои снимки, а може би и някой и друг сценарий в кухнята. Люли, от другата страна на стъклото, гледа една ягодка, паднала от десерта на съпругата на Хелър. Паметта на Миранда е по-слаба, когато е притеснена, а то е всеки път, когато трябва да се среща с хора от бранша или да организира вечери, още повече и двете заедно, и изобщо не може да си спомни името на жената, макар че го е чула поне два пъти тази вечер.

— О, много беше напрегнато — казва съпругата на Хелър в отговор на нещо, което Миранда не чу. — Цяла седмица бяхме там и всеки ден карахме сърф. Беше много духовно преживяване.

— Сърфът ли? — пита продуцентът до нея.

— Не би си го помислил, нали? Но просто да излизаш всеки ден, само ти и вълните, и личният инструктор, това беше много фокусирано изживяване. Ти караш ли сърф?

— Много ми се иска, но напоследък съм адски зает покрай училището — казва продуцентът. — То е по-скоро сиропиталище, устроих го в Хаити миналата година, но целта е образование, не само подслон за децата…

— Не знам, нямам никаква връзка с проекта му. — Артър разговаря с един актьор, с когото играха двама братя в един филм миналата година. — Никога не съм го срещал, но от приятели чувам, че харесва работата ми.

— Аз съм го срещал два-три пъти — казва актьорът.

Миранда спира да слуша наслагващите се разговори и гледа Люли, която също я гледа през стъклото. Иска й се да изведе кучето отвън и да остане с нея в задния двор, докато всички тези хора си тръгнат.

 

 

Около полунощ събират чиниите от десертите, но никой още не се кани да си тръгва, наквасена с вино отмала се спуска върху масата. Артър е погълнат от разговора с Хелър. Безименната съпруга на Хелър замечтано съзерцава полилея.

Кларк Томпсън е тук, най-старият приятел на Артър и единственият човек на масата, освен Миранда, чиято професия не е свързана с филмите.

— Извинявай — жена на име Теш казва на Кларк, — с какво точно се занимаваш?

Теш изглежда като човек, който бърка грубостта с интелектуално усърдие. На около четирийсет е и носи строги очила с черни рамки, които някак си напомнят на Миранда за архитекти. Миранда се запозна с нея тази вечер и не може да си спомни с какво се занимава, освен че очевидно има някаква роля във филмовия бранш, може би монтажист? Миранда не разбира и името на Теш — дали е Теш еди-коя си или еди-коя си Теш? Или с едно име като Мадона? Позволено ли е да имаш само едно име, ако не си известен? Възможно ли е Теш всъщност да е страшно известна, а Миранда единствена на масата да не го знае? Да, изглежда напълно възможно. Това са нещата, за които се терзае.

— С какво се занимавам ли? Нищо кой знае колко бляскаво, опасявам се. — Кларк е британец, слаб и много висок, елегантен в обичайната си униформа от старомоден костюм и кецове „Конвърс“, комбинирани с розови чорапи. Тази вечер им донесе подарък, красиво стъклено преспапие от магазина на един музей в Рим. — Нямам нищо общо с филмовата индустрия.

— О, според мен това е прекрасно — казва съпругата на Хелър.

— Определено е екзотично — казва Теш, — но май не стеснява кръга от предположения, а?

— Управленско консултиране. Работя от Ню Йорк, имам нов клиент в Лос Анджелис. Специализирам в ремонт и поддръжка на повредени директори. — Кларк отпива от виното си.

— А това какво означава с думи прости?

— Идеята на компанията, за която работя — казва Кларк, — е, че ако някой е работодател на директор, който се представя достойно в някои области, но има големи проблеми в други, то за работодателя понякога е по-евтино да ремонтира директора, вместо да го — или да я — подменя.

— Той е организационен психолог — казва Артър, изплувал от разговора в далечния край на масата. — Помня как се върна в Англия за докторантурата си.

— Докторантура — казва Теш. — Колко конвенционално. Ами ти — обърнала се е към Миранда, — как върви работата?

— Много добре върви, благодаря.

Миранда прекарва по-голямата част от времето си в работа по проекта Станция Единайсет. От клюкарските блогове знае, че хората я възприемат като ексцентричка, съпругата на актьора, която рисува тайнствени картинки, които никой никога не е зървал — „Жена ми никак не обича да споделя работата си“, казва Артър в интервютата си — и която не кара кола, но обича дългите разходки в град, където никой никъде не ходи пеш, и която няма други приятели, освен един женски померан, макар че дали някой все пак го знае това последното? Тя се надява, че не. Липсата й на приятели никога не се споменава в клюкарските блогове, което тя оценява. Надява се, че другите хора не я възприемат като толкова стеснителна, за колкото се мисли. Елизабет Колтън отново я гледа по онзи свой златен начин. Косата на Елизабет винаги е несресана и винаги изглежда прелестно по този начин. Очите й са много сини.

— Гениално е — казва Артър. — Сериозно ви казвам. Някой ден ще го покаже на света и всички ще си говорим как сме я познавали навремето.

— Кога ще го завършиш?

— Скоро — казва Миранда.

Вярно е, не й остава още много. От месеци усеща, че се задава някакъв край, въпреки че историята се разклони на десетина посоки и повечето дни се усеща като плетеница от увиснали нишки. Опитва се да улови погледа на Артър, но той гледа Елизабет.

— Какво смяташ да правиш, когато го завършиш? — пита Теш.

— Не знам.

— Е, все ще опиташ да го публикуваш.

— Миранда има смесени чувства по въпроса — казва Артър. Струва ли й се или той нарочно избягва да я поглежда в очите?

— Тъй ли? — Теш се усмихва и повдига вежда.

— За мен важното е самата работа. — Миранда осъзнава колко превзето звучи, но нима е превзето, ако е вярно? — А не дали ще го публикувам.

— Според мен е страхотно — казва Елизабет. — Така де, целта е да го има на света, нали?

— Какъв е смисълът да вършиш цялата тази работа — пита Теш, — ако никой няма да я види?

— Радва ме. Спокойно е, работя по това с часове. За мен няма значение дали някой друг ще го види.

— Аха — казва Теш. — Похвално. Да ви кажа, това ми напомня за един документален филм, който гледах миналия месец, кратко чешко филмче за една художничка аутсайдер, която отказваше да покаже творбите си, докато е жива. Живееше в Праха и…

— А — казва Кларк, — мисля, че говорим на английски и е позволено да казваме „Прага“.

Теш сякаш губи дар слово.

— Много красив град, нали? — Елизабет има такава усмивка, която кара всички около нея също да се усмихнат несъзнателно.

— О, била ли си там? — пита Кларк.

— Преди няколко години изкарах два курса по история на изкуството в Калифорнийския университет. В края на семестъра отидох в Прага да видя някои картини, за които бях чела. Толкова много история се е струпала в този град. Исках да заживея там.

— Заради историята ли?

— Израснах във вилна зона до Индианаполис — казва Елизабет. — Живея в квартал, където най-старата сграда е на петдесет-шейсет години. Има нещо привлекателно в мисълта да живееш на място с някаква история, не мислиш ли?

— Та тази вечер — казва Хелър, — ако не се лъжа, тази вечер е годишнината от сватбата, нали?

— Точно така — казва Артър и се вдигат чаши. — Три години. — Усмихва се покрай лявото ухо на Миранда. Тя поглежда през рамо и когато пак се обръща, той вече е преместил погледа си другаде.

— Как се запознахте? — пита съпругата на Хелър.

Така е то в Холивуд, осъзна Миранда още в началото, почти всички са Тия, бившата й колежка от „Нептюн Лоджистикс“, което ще рече, че почти всички имат подходящите дрехи, подходящата прическа, подходящото всичко, докато Миранда се вее подир тях с грешното облекло и с разчорлена коса.

— А, опасявам се, че историята за запознанството ни не е кой знае колко вълнуваща. — Леко напрежение в гласа на Артър.

— Мисля, че тези истории винаги са вълнуващи — казва Елизабет.

— Значи си много по-търпелива от мен — казва Кларк.

— Не знам дали „вълнуващи“ е точната дума — казва съпругата на Хелър. — Но определено има нещо сладко в тях. В историите, де.

— Не, просто щом за всичко си има причина — продължава си Елизабет, — в което аз лично вярвам, то когато чуя историята как двама души са се събрали, все едно се разкрива част от плана.

В тишината след това изказване един сервитьор досипва вино на Миранда.

— От един остров сме — казва Миранда.

— А, онзи остров, за който ни разказа — обръща се жена от студиото към Артър. — С папратите!

— Значи сте от един остров. И? — пита Хелър, като поглежда Артър.

Не всички слушат. На масата има езера и въртопи от разговори. Хелър има оранжев тен. Носят се слухове, че нощем не спи. От другата страна на стъклените врати Люли се премества, за да има по-добра видимост към изпуснатата ягодка.

— Извинете ме за момент — казва Миранда. — Само ще пусна кучето да излезе. Артър разказва историята много по-добре от мен.

Избягва в зимната градина, оттам през втори френски прозорец и в задния двор. Свобода! Навън, тихата нощ. Люли се отрива в глезена й и се потапя в мрака. Задният двор не е голям, имотът им е на тераси на склона на един хълм, листа, схлупени над дворче колкото да кацне хеликоптер. Градинарят дойде днес преди вечерята и по въздуха се носят нотки на влажна почва и прясно окосена трева. Тя се обръща към трапезарията като знае, че не могат да я видят през собствените си застъпващи се отражения на стъклото. Остави и двата прозореца съвсем леко открехнати, за да може да чува разговора и сега гласът на Артър се носи до двора.

— Та вечерята минава добре, нали, после следващата вечер — казва той, — съм в хотел „Ле Жермен“, след дванайсетчасов снимачен ден, седя в стаята и чакам Миранда, че пак да я изведа на вечеря, втора вечер поред, в полусъзнание пред телевизора, на вратата се чука и — воала! — ето я отново, обаче този път? Една дребна разлика. — Прави ефектна пауза. Миранда отново вижда Люли, по следите на тайнствена миризма на другия край на двора.

— Този път, честно ви казвам, момичето носи всичко, което има на света.

Смях. Историята е смешна така, както той я разказва. Тя се появява на прага на стаята му с два куфара, след като е минала през фоайето с такава увереност, че всеки би си помислил, че е отседнала тук. (Най-добрият съвет, който майка й й е давала: „Влизай като собственик.“) Казва нещо неясно на Артър как и тя ще се премести в хотел и ако той няма нищо против тя да си остави куфарите тук, докато излязат на вечеря, но той вече е влюбен в нея и я целува, води я в леглото и не излизат от стаята цяла нощ, кани я да остане няколко дни, тя така и не напуска стаята и ето ни сега в Лос Анджелис.

Той не разказва цялата история. Не разказва на тълпата, събрана около масата, че когато на следващата сутрин тя се върна в апартамента за една картина, която беше решила, че иска — акварел, оставен на чертожната маса — Пабло беше буден и я чакаше, пиян и разплакан, и тя се върна в хотела със синина на лицето. Артър не им казва, че онази сутрин я взе със себе си на снимачната площадка и я представи за своя братовчедка, че тя се обади в работата да каже, че е болна и прекара целия ден в караваната му, където четеше списания и се опитваше да не мисли за Пабло, докато Артър влизаше и излизаше с костюма си, който включваше дълга червена пелерина и корона. Изглеждаше великолепно. Всеки път, когато я поглеждаше онзи ден, нещо в гърдите я свиваше.

Когато вечерта снимките свършиха, един шофьор ги докара до ресторант в центъра, където той седеше срещу нея на масата със съвсем обикновен вид, с шапка на „Торонто Блу Джейс“, и тя го гледаше и си мислеше: „Предпочитам те с корона“, но разбира се, че нямаше да го каже на глас. Три години и половина по-късно тя стои на двора в Холивуд Хилс и се чуди дали някой на масата е виждал таблоидната снимка, която се появи на следващата сутрин, как двамата излизат от ресторанта — Артър обхванал раменете й с ръце, Миранда с тъмни очила, а Артър заслепен от светкавицата, която толкова милостиво я обля, че във фотографската версия на онзи миг синината бе заличена.

— Каква прекрасна история — казва някой, а Артър се съгласява, сипва вино и вдига тост за нея:

— За красивата ми и гениална съпруга.

Но Миранда, която гледа отвън, вижда всичко: как Елизабет се сковава и поглежда надолу, как Артър благодари на всички, че са дошли в дома му, гледа всички в очите, освен Елизабет, която леко го е докоснала по бедрото под масата и тогава разбира. Вече е късно, от доста време е късно. С мъка си поема дъх.

— Страхотна история — казва Хелър. — Ама къде е тази твоя съпруга?

Би ли могла да заобиколи отпред, да се промъкне през входната врата и да се качи незабелязано в студиото си, после да пише на Артър, че я боли главата? Отдръпва се от стъклото към средата на двора, където сенките са най-дълбоки. От там вечерята прилича на диорама, бели стени, златна светлина и обаятелни хора. Обръща й гръб, за да потърси Люли — кучето души нещо из тревата, възхитено от уханието в основата на една азалия и точно тогава чува как стъклената врата зад нея се затваря. Кларк е излязъл да пуши. Планът й беше, ако някой излезе, тя да каже, че търси кучето, но той не пита. Тупва кутията в длан и безмълвно подава цигара.

Тя прави няколко крачки през тревата и я взима, навежда се, когато той щраква със запалката, и наблюдава вечерята, докато вдишва. Артър се смее. Ръката му се отклонява до китката на Елизабет и остава там за миг преди той да й досипе още вино. Защо Елизабет седи до него? Как може да са толкова недискретни?

— Грозна картинка, а?

Тя мисли да възрази, но нещо в гласа на Кларк я спира. Всички ли знаят вече?

— В какъв смисъл? — пита тя, но гласът й трепери.

Той я поглежда и обръща гръб на живата картина, а след малко и тя прави същото. Нищо няма да спечели, ако гледа този крах.

— Извинявай, че бях груб с гостенката ти.

— Теш ли? Моля те, няма нужда да си любезен с нея заради мен. Тя е най-превзетата жена, която някога съм срещала.

— Аз съм срещал и по-превзети.

Отдавна не е пушила, успя да се убеди, че пушенето е отвратително, обаче всъщност е удоволствие, по-голямо удоволствие, отколкото си спомня. Запаленият край пламти в нощта, когато вдишва. Холивуд най-много й харесва нощем, в тишината, когато всичко е тъмни листа и сенки, и нощни цветя, очертанията размити, нежно осветени улици, извиващи се по хълмовете. Люли се разхожда покрай тях, души тревата. Тази вечер има звезди, няколко, но повечето са скрити от мъглата на града.

— Дано имаш късмет, скъпа — казва Кларк тихо. Довършил е цигарата си. Когато тя се обръща, той вече се връща при веселбата и си сяда на мястото. — А, търси кучето — чува го тя в отговор на нечий въпрос. — Сигурно всеки момент ще дойде.

 

 

Доктор Единайсет има померан. Не го беше осъзнавала досега, но е съвсем логично. Той има малко приятели и без куче ще е прекалено самотен. Същата нощ в студиото си скицира една сцена: Доктор Единайсет стои на издадена скала, тънък силует с нахлупена федора, оглежда буйното море и едно бяло кученце стои до него с развяна от вятъра козина. Вече е нарисувала половината куче, когато осъзнава, че е дала на доктора клонинг на Люли. На хоризонта се въртят вятърни турбини. Докторската Люли съзерцава морето. Мирандината Люли спи на възглавница при краката й, потрепва в кучешки сънища.

Прозорецът на студиото гледа към страничния двор, където в ниската част има басейн. До басейна стърчи лампа от 50-те години, полумесец на върха на тъмен стълб, поставен така, че луната винаги да се отразява във водата. Лампата е любимото й нещо в тази къща, макар че понякога се чуди защо съществува. Някоя дива е искала постоянна лунна светлина? Някой ерген е искал да впечатлява млади старлетки? Повечето нощи има кратък период, в който двете луни се носят една до друга на повърхността. Фалшивата луна, която има предимството да е по-близо и да не е забулена от смог, почти винаги свети по-ярко от истинската.

В три през нощта Миранда оставя чертожната маса и слиза в кухнята за втора чаша чай. Всички гости без един са си тръгнали. В края на вечерта всички бяха пияни, но все пак се качиха в скъпи коли; всички, освен Елизабет Колтън, която пи тихо, решително, без видимо да се наслаждава, докато не заспа на един диван в хола. Кларк дръпна винената чаша от ръката й, Артър взе ключовете за колата от чантата й и ги пусна в една непрозрачна ваза на камината, Миранда я зави с одеяло и остави чаша вода наблизо.

— Трябва да говорим — каза Миранда на Артър, когато и последният гост, освен Елизабет, си тръгна, но той махна с ръка и с несигурни крачки се запъти към спалнята, каза нещо за разговори сутринта, докато качваше стълбите.

Сега къщата е тиха и тя се чувства като чужд човек тук.

— Този живот никога не е бил наш — прошепва тя на кучето, което я следва от стая в стая, а то маха с опашка и гледа Миранда с влажни кафяви очи. — Само го живеехме назаем.

 

 

В хола Елизабет Колтън още е в безсъзнание. Дори пияна до припадък, тя е като видение под светлината от лампата. На кухненския плот има четири снимки в анфас.

Миранда ги разглежда, докато водата завира, и разпознава някак по-млади и по-мрачни версии на четирима от сервитьорите тази вечер. В зимната градина обува джапанки и излиза в хладния нощен въздух. Известно време седи край басейна с чая си и Люли до нея, и плиска с крака във водата, за да гледа как отражението на луната става на вълнички и се разчупва.

От улицата идва звук, затваряне на вратата на кола.

— Стой — казва на Люли, която седи до басейна и гледа как Миранда отваря вратата към алеята отпред, където е паркирано кабриото на Елизабет, тъмно и лъскаво. Докато минава, Миранда прокарва пръсти по калника и те се покриват с тънък слой прах. Уличната лампа на края на алеята е виелица от нощни пеперуди. Две коли са паркирали на улицата. Мъж, пушещ цигара, се е облегнал на първата. Друг спи зад волана на втората. Тя разпознава и двамата, защото следват нея и Артър много по-често от всички останали.

— Ей! — казва човекът с цигарата и посяга към фотоапарата си. На години е горе-долу колкото нея, с бакенбарди и тъмна коса, която му пада пред очите.

— Недей — казва тя остро и той се поколебава.

— Защо сте излезли толкова късно?

— Ще ме снимаш ли?

Той отпуска апарата.

— Благодаря — казва тя. — А да ти отговоря на въпроса — дойдох само да видя дали ти се намира излишна цигара.

— Откъде знаехте, че ще имам?

— Защо всяка нощ пушиш пред къщата ми.

— Шест нощи седмично — казва той. — В понеделник си почивам.

— Как се казваш?

— Джийвън Чодъри.

— И имаш ли една цигара и за мен, Джийвън?

— Имам. Ето. Не знаех, че пушите.

— Наскоро пак започнах. Огънче?

— Та така — казва той, след като цигарата й е запалена, — досега не ми се беше случвало.

Тя не му обръща внимание и гледа къщата.

— Хубава е от тук, а?

— Да — казва той. — Имате красив дом.

Това сарказъм ли беше? Не е сигурна. Не й пука. Винаги е намирала къщата за красива, но сега още повече, след като знае, че ще я напуска. Скромна е по стандартите на хора, чиито имена излизат над заглавията на филмите им, но много по-екстравагантна от всичко, в което си е представяла, че ще живее. През целия ми живот няма да има друга такава къща.

— Знаете ли колко е часът? — пита той.

— Не знам, към три? Или по-скоро три и половина?

— Защо колата на Елизабет Колтън е още на алеята?

— Защото е бясна пияница — казва Миранда.

Той се ококорва.

— Сериозно?

— Пияна е до козирката и не може да кара. Не си го чул от мен.

— Ясно. Не съм. Благодаря.

— Моля. Хора като вас живеят за такива клюки, нали?

— Не — казва той. — Всъщност живея от такива клюки. В смисъл, че ми плащат наема. Живея за нещо съвсем различно.

— За какво живееш?

— Истина и красота — казва той напълно сериозен.

— Харесваш ли си работата?

— Не я мразя.

Тя е на косъм да се разплаче.

— Значи ти харесва да дебнеш хората?

Той се засмива.

— Да кажем, че работата се вписва в основното ми виждане за работа.

— Не разбирам.

— Естествено. На вас не ви се е налагало да работите.

— Глупости — казва Миранда, — цял живот съм работила. Работих и като студентка. Последните няколко години са аномалия.

Макар че докато го казва, не може да не се сети за Пабло. Десет месеца живя на негова сметка, докато не стана ясно, че парите им ще свършат преди той да продаде друга картина. В следващата версия на живота си, решава тя, ще бъде изцяло независима.

— Оставете.

— Не, сериозно, любопитно ми е. Какво ти е разбирането за работа?

— Работата е битка.

— Значи си мразил всяка работа дотук, това ли искаш да кажеш?

Джийвън свива рамене. Гледа нещо на телефона си, разсеян, лицето му осветено в синьо от екрана. Миранда отново се обръща към къщата. Усещането да си в сън, който всеки момент ще свърши, но не е сигурна дали се бори да се събуди или да продължи да спи. Колата на Елизабет е цялата в дълги извивки и ивици отразена светлина. Миранда си мисли къде може да иде сега, след като с Лос Анджелис е приключено и за нейна изненада първото място, за което се сеща, е „Нептюн Лоджистикс“. Липсва й подредеността там, пълната управляемост на работата й, хладният въздух в офисите на Леон Преван, спокойствието на езерото.

— Ей! — казва изведнъж Джийвън и докато Миранда се обръща, цигарата на път към устата й, светкавицата му я хваща неподготвена.

Още пет бързи светкавици, докато тя пуска цигарата на тротоара и бързо се отдалечава от него, въвежда кода на панела и се пъхва обратно през страничната порта; призрачен образ от първата светкавица плува в очите й. Как можа така да свали гарда? Как може да е толкова глупава?

Сутринта снимката й ще се появи в клюкарска уебстраница: „НЕПРИЯТНОСТИ В РАЯ? Сред слухове за изневерите на Артър, Миранда скита по холивудските улици в четири сутринта, плаче и пуши.“ И снимката, снимката, Миранда сама в малките часове на утрото, с явни сълзи в очите, бледна под светкавицата, косата щръкнала, цигара между пръстите, устните леко отворени, презрамка на сутиен там, където роклята се е изплъзнала.

Но първо трябва да изтърпи остатъка от нощта. Миранда затваря портата и дълго време седи на каменната пейка при басейна и се тресе. Люли скача да седне до нея. Накрая Миранда попива сълзите си и двете се връщат в къщата, където Елизабет още спи, после горе, където Миранда спира пред вратата на спалнята, за да послуша. Артър хърка.

Тя отваря вратата към кабинета му, където за разлика от нейното студио, на прислужничката й е позволено да влиза. Стаята му е болезнено изрядна. Четири купчини сценарии на бюрото, което е направено от стъкло и стомана. Ергономичен стол, изискана лампа. До лампата — плоска кожена кутия с чекмедже, което се отваря с лентичка. Тя го отваря и намира това, което търси: жълт бележник, в който го е виждала да пише, но тази нощ има само недовършен къс от последното писмо на Артър до приятелката му от детството:

Скъпа В., странни дни. Имам чувството, че животът прилича на филм. Много мисля за бъдещето. Имам толкова

Нищо друго. Имаш толкова какво, Артър? Да не би телефонът ти да е звъннал насред изречението? Вчерашната дата най-горе на страницата. Връща бележника точно както го намери, използва подгъва на роклята си да избърше отпечатък от бюрото. Погледът й попада върху подаръка, който Кларк донесе тази вечер — преспапие от замъглено стъкло.

Когато го хваща, то е приятно тежко в дланта й. Все едно гледа буря. Когато гаси лампата, си казва, че само взима преспапието до стаята си, за да го скицира, но знае, че ще го запази завинаги.

Когато се връща в студиото си, вече е почти утро. Доктор Единайсет, пейзажът, кучето, най-долу кутийка с текста на вътрешния монолог на Доктора: „След смъртта на Лонаган целият живот ми се струваше неудобен. Бях станал чужд на самия себе си“. Тя трие и пише отново: „След смъртта на Лонаган се почувствах чужд“. Чувството изглежда подходящо, но някак не за тази картина. Ново изображение за преди нея, близък план на бележка, оставена на трупа на капитан Лонаган от убиец от Подморието: „Не сме за този свят. Нека си идем у дома.“

В следващата картина Доктор Единайсет държи бележката в ръка, докато стои на издадената скала, кученцето — до ботушите му. Мислите му:

„В първото изречение на бележката на убиеца имаше истина: не сме за този свят. Върнах се в града си, при разбития живот и повредения дом, при самотата си, и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята“.

Твърде дълго, а и мелодраматично. Тя го изтрива и пише с мек молив: „Стоях загледан над пострадалия си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята“.

Шум зад нея. Елизабет Колтън се обляга на касата на вратата, хванала чаша вода с две ръце.

— Извинявай — казва, — не исках да ти преча. Видях, че свети.

— Влизай.

Миранда с изненада установява, че е най-вече любопитна. Спомен за първата нощ в хотел „Ле Жермен“ в Торонто, легнала до Артър, съзнаването на началото. А сега ето го краят, ето я полупияна на вратата, с крака като кибритени клечки в тесни джинси, разрошена и размазана — петна от очна линия под очите й, отблясък от пот по носа й — но въпреки това красива, въпреки това един от най-добрите представители на вида си в Лос Анджелис, на самия Лос Анджелис така, както Миранда знае, че тя самата никога няма да бъде, без значение колко дълго стои тук или колко усилия полага. Елизабет пристъпва напред и неочаквано се отпуска на пода. По чудо е успяла да не разлее водата.

— Извинявай — казва. — Малко съм нестабилна.

— Всички сме така — казва Миранда, но както всеки път, когато се опитва да каже нещо смешно, публиката й явно не схваща шегата. Елизабет и кучето я гледат. — Моля те, недей да плачеш — казва тя на Елизабет, чийто очи лъщят. — Не, сериозно, недей. Прекалено е.

— Извинявай — казва Елизабет за трети път. Този вбесяващо нежен гласец. Когато е пред камера, звучи съвсем различно.

— Стига си се извинявала.

Елизабет примигва.

— Работиш по тайния си проект.

Оглежда се из цялата стая. Умълчава се и след малко Миранда се поддава на любопитството и сяда на пода до Елизабет, за да види стаята от нейната гледна точка. Рисунки и скици са забодени по стените. Бележки по структурата и хронологията покриват грамадна дъска. На перваза на прозореца са залепени четири страници с нахвърляни сюжети.

— Какво ще стане сега? — пита Миранда. По-лесно й е да говори с Елизабет, когато седят една до друга, когато не трябва да я гледа.

— Не знам.

— Не знаеш.

— Иска ми се да ти кажа колко съжалявам — казва Елизабет, — но вече ми каза да не се извинявам.

— Ужасно е да направиш такова нещо.

— Не мисля, че съм ужасен човек — казва Елизабет.

— Никой не си мисли, че е ужасен, дори хората, които наистина са такива. Нещо като защитен механизъм е.

— Мисля, че се случва, защото е писано да се случи. — Елизабет говори много тихо.

— Аз предпочитам да мисля, че не следвам някакъв сценарий — казва Миранда, но е уморена, в думите й няма жлъч, четири сутринта минава и вече е късно, откъдето и да го погледнеш. Елизабет не казва нищо, само прибира коленете до гърдите си и въздъхва.

След три месеца Миранда и Артър ще седнат в една конферентна зала с адвокатите си, за да уговорят окончателните условия в споразумението за развода, докато папараците пушат отвън на тротоара, докато Елизабет си събира багажа да се нанесе в къщата с лампата полумесец до басейна. След четири месеца Миранда отново ще е в Торонто, разведена на двайсет и седем, следва „Икономика и търговия“, използва парите от издръжката си за скъпи дрехи и консултации със стилисти, защото е осъзнала, че дрехите са като броня; ще се обади на Леон Преван, за да попита за работа и седмица по-късно отново ще е в „Нептюн Лоджистикс“, вече на по-интересен пост — ще работи за Леон във „Връзки с клиенти“, ще се издигне бързо в компанията, докато след четири-пет години достигне период, в който почти постоянно пътува между десетина страни и живее предимно с един куфар ръчен багаж; живее живот, който усеща като свобода и от време на време преспива със съседа от долния етаж, но отказва да излиза на срещи с когото и да е, шепне „За нищо се не кая“ в огледалата на сто хотелски стаи от Лондон до Сингапур, а сутринта облича дрехи, които я правят неуязвима; живот, в който миговете на празнота и разочарование са минимум, живот, в който на трийсет и пет вече се чувства компетентна и най-сетне спокойна в света — повече или по-малко — изучава чужди езици в салоните за първа класа и пътува над океаните в удобни седалки, среща се с клиенти и живее работата си, диша работата си дотолкова, че не е сигурна къде работата свършва и къде започва тя самата, почти винаги обича живота си, но често е самотна, нощем рисува историите на Станция Единайсет в хотелски стаи.

Но първо е този момент, тази стая под светлината на лампата: Миранда седи на пода до дъхащата на вино Елизабет и се обляга, докато усети успокоителната твърдост на касата зад гръбнака си. Елизабет, която е проплакала, прехапва устна и двете заедно гледат скиците и рисунките, забодени на всяка стена. Кучето стои мирно и гледа прозореца, където една нощна пеперуда тъкмо е изшумолила по стъклото, и за момент всичко е застинало. Станция Единайсет е около тях.