Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (28)

28.

Артър му благодари и после какво? На дивана на брат си, във висок блок на южния край на Торонто, осем дни след смъртта на Артър, Джийвън блееше в тавана и се мъчеше да си спомни как беше минало всичко. Публицистката беше ли му предложила капучино? Не, не беше, макар че щеше да е приятно. (Джийвън много мислеше за капучино, защото то беше от любимите му неща и му беше хрумнало, че ако всичко беше толкова зле, колкото го изкарваха по новините, може би никога повече нямаше да изпие още едно. По какви неща страдаме, помисли си той.) Както и да е, публицистката: беше го изпратила навън, без да го поглежда и му беше затръшнала вратата в лицето, и това някак си вече беше преди седем години.

Джийвън лежеше на дивана, радваше се на случайно проблясващи спомени и си мислеше за неща като капучино и бира, докато Франк работеше по последния си проект, поел като литературен роб, писател в сянка, мемоар на филантроп, чието име по договор нямаше право да споменава. Джийвън все си мислеше за приятелката си, къщата си в Кебиджтаун, чудеше се дали някога ще види една от двете. Мобилните телефони вече бяха спрели да работят. Брат му нямаше стационарен. Отвън светът свършваше, а снегът продължаваше да вали.