Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (19)

19.

Понякога пътуващата симфония си мислеше, че това, което прави, е благородно. Имаше моменти около лагерните огньове, когато някой казваше нещо въодушевяващо за важността на изкуството и тази нощ всички спяха по-спокойно. Друг път изглеждаше, че това е труден и опасен начин да оцелееш и едва ли си струваше, особено в случаите, когато трябваше да лагеруват между градовете, когато враждебни селища ги отпращаха с насочени оръжия, когато пътуваха в сняг или дъжд през опасна територия, актьори и музиканти с пушки и арбалети, а конете издишваха големи облаци пара; когато им беше студено, беше ги страх и краката им бяха мокри. Или в случаи като този, когато жегата е безжалостна, юли ги натиска отгоре между голите стени на гората, ходят с часове и се чудят дали някакъв неуравновесен пророк или хората му не ги преследват, спорят помежду си, за да се разсеят от ужасния страх.

— Просто така си мисля — каза Дитър дванайсет часа след Света Дебора край Водата, — че цитатът на водещия фургон щеше да е много по-дълбокомислен, ако не го бяхме задигнали от „Стар Трек“. — Ходеше близо до Кирстен и Огъст.

Да оцелееш не е достатъчно: на петнайсет Кирстен си беше татуирала тези думи на лявата ръка и горе-долу оттогава спореше с Дитър. Той таеше много негативни чувства за татуировките. Каза, че веднъж видял един човек да умира от инфектирана татуировка. Кирстен имаше и два черни ножа, татуирани на дясната китка, но те бяха далеч по-малко притеснителни за Дитър, понеже бяха по-малки и нарисувани да отбележат конкретни събития.

— Да — каза Кирстен, — запозната съм с мнението ти по въпроса, но си остава любимата ми фраза на света.

Дитър беше един от най-скъпите й приятели. През годините спорът за татуировката беше изгубил всякаква жлъч и беше станал нещо като позната стая, където се срещат.

Утро, нито рано, нито късно, слънцето още зад върховете на дърветата. Симфонията беше ходила почти цялата нощ. Краката на Кирстен я боляха и не беше на себе си от изтощение. Беше странно, още си мислеше тя, че кучето на пророка беше със същото име като кучето в комиксите й. Дотогава и оттогава не беше чувала името Люли.

— Ами ето, това илюстрира целия проблем — каза Дитър. — Най-добрата шекспирова актриса в територията, а любимата й фраза е от „Стар Трек“.

— Целия проблем с какво? — Кирстен си мислеше, че вече наистина сънува и отчаяно копнееше за една хладна баня.

— Сигурно е една от най-добрите реплики, писани някога за телевизионен сериал — каза Огъст. — Гледал ли си епизода?

— Ами не си спомням — каза Дитър. — Не бях голям фен.

— Кирстен?

Кирстен сви рамене. Не беше сигурна дали изобщо помни нещо от „Стар Трек“ или просто Огъст й бе разказвал толкова много, че вече си представя историите му като спомени.

— Не ми казвай, че не си гледала „Стар Трек: Вояджър“ — каза Огъст с надежда. — Онзи епизод с изгубените борги и Седем от девет?

— Може да ми го припомниш — каза Кирстен и той видимо се зарадва.

Докато той говореше, тя се отпусна и си представи, че си го спомня. Телевизор в хола, кораб пътува в нощната тишина на космоса, брат й гледа до нея, родителите й — само да можеше да си спомни лицата им — някъде наблизо.

 

 

Симфонията спря за почивка в ранния следобед. Дали пророкът е пратил хора след тях или им е било позволено да си тръгнат? Диригентката изпрати съгледвачи назад по пътя. Кирстен се качи на шофьорската пейка на третия фургон. Приглушено жужене на насекоми от гората, уморени коне пасат край пътя. Оттук полските цветя, растящи покрай пътя, изглеждаха абстрактни — точки багри в тревата в розово, лилаво и синьо.

Кирстен затвори очи. Спомен от ранно детство, преди срива: седи с приятелка на двора, игра, в която затварят очи, съсредоточават се дълбоко и се опитват да си прочетат мислите. Тя така и не се отказа напълно от идеята, че ако се пресегне достатъчно надалеч с мислите си, ще открие, че някой я чака, че ако двама души излъчат мислите си в един и същ момент, може някак да се срещнат по средата. Шарли, къде си? Знаеше, че е глупаво да се мъчи. Отвори очи. Пътят зад тях все още беше празен. Оливия береше цветя под нея.

— Още малко по-натам — говореше диригентката някъде долу, отново впрегнаха конете, фургоните заскрибуцаха и потеглиха, изтощената Симфония продължи напред в жегата, докато часове по-късно не опъваха палатки край пътя; онези, които си спомняха изгубения свят, бленуваха за климатиците дори след толкова години.

— И просто е излизало от решетката? — попита Александра.

— Така си мисля — каза Кирстен. — Прекалено съм изморена, за да мисля.

Бяха си почивали само пет от осемнайсетте часа след напускането на Света Дебора, вървяха през нощта и утрото и късния следобед, за да се отдалечат колкото може повече от пророка. Някои спяха на смени в движещите се фургони, други ходеха, докато мислите им угасваха като умиращи звезди, и изпадаха в състояние на забрава, където всичко, което имаше значение и което някога беше съществувало, бяха тези дървета, този път, контрапунктът в ритмите на човешки стъпки и конски копита, лунната светлина, преливаща в мрак, а той — в лятното утро, фургоните изглеждаха на вълнички като привидения в жегата и сега Симфонията беше пръсната насам-натам покрай пътя, всички полурухнали, докато чакаха да стане вечерята. Половината Симфония беше тръгнала по двойки на лов за зайци. Готварският огън вдигаше облаци бял дим като надгробна дъска в небето.

— Климатикът беше като решетка на стената — потвърди Огъст. — Натискаш копче и фуш — студен въздух. Имах такъв в спалнята си.

Кирстен и Огъст опъваха палатки, а Александра, чиято палатка вече беше опъната, лежеше по гръб и гледаше небето.

— Аха — каза тя. — Значи на ток ли е било или на газ?

Огъст погледна тубата, който седеше наблизо с дъщеря си, унесена в ръцете му. Оливия беше обявила, че е прекалено уморена да чака вечерята, затова той я приспиваше с приказка за една русалка, докато Лин опъваше палатката им.

— Ток — каза тубата. — Климатиците бяха електрически. — Изви врат да види лицето на дъщеря си. — Заспа ли?

— Май да — каза Кирстен. Тогава чу възклицанието от третия фургон: „Мамка му! — извика някой. — Какво е това бе, дявол да го вземе?“ и се изправи навреме да види как първото чело измъква едно момиче за ръката от фургона. Оливия се надигна, като примигваше.

— Пътник без билет. — Огъст се беше ухилил. И той някога беше такъв. — От години не сме имали пътник без билет.

Пътникът беше момиченцето, което следеше Кирстен в Света Дебора край Водата. Беше разплакана и потна, полата й пропита с урина. Първото чело я вдигна и я сложи на земята.

— Беше под костюмите — каза челото. — Влязох да си търся палатката.

— Дайте й вода — каза Гил.

Диригентката тихо изпсува и погледна пътя зад тях, докато Симфонията се събираше. Първата флейта даде на момичето една от бутилките си с вода.

— Съжалявам — каза то, — много съжалявам, моля ви, не ме карайте да се връщам.

— Не можем да взимаме деца — каза диригентката. — Това не е като да избягаш с цирка. — Момичето изглеждаше объркано. Не знаеше какво е цирк. — Между другото — каза диригентката на събралата се трупа, — ето затова проверяваме фургоните преди да потеглим.

— Е, от Света Дебора си тръгнахме малко набързо — измърмори някой.

— Трябваше да избягам — каза момиченцето. — Съжалявам, много съжалявам, ще направя всичко, само…

— Защо трябваше да избягаш?

— Обещана съм на пророка.

— Какво си?

Момиченцето вече плачеше.

— Нямах никакъв избор — каза. — Щях да съм му следващата съпруга.

— Боже — каза Дитър. — Егати проклетия свят.

Оливия стоеше до баща си и разтриваше очи. Тубата я взе на ръце.

— Ама той повече от една ли има? — попита Александра, все още в блажено неведение.

— Има четири — каза момиченцето с подсмърчане. — Живеят в бензиностанцията.

Диригентката й даде чиста кърпичка от джоба си.

— Как се казваш?

— Елинор.

— На колко години си, Елинор?

— На дванайсет.

— Защо му е да се жени за дванайсетгодишна?

— Присънил му се Бог и му казал, че трябва да насели земята отново.

— Естествено — каза кларинетът. — На всички като него им се присънва така.

— Ами да, винаги съм смятал, че е предпоставка за това да си пророк — каза Саид. — Че то ако аз бях пророк…

— И родителите ти са му позволили? — попита диригентката, като същевременно махна с ръка на кларинета и Саид да млъкнат.

— Те умряха.

— Съжалявам.

— Следеше ли ме в Света Дебора? — попита Кирстен.

Момичето поклати глава.

— И никой не ти е казвал да ни наблюдаваш?

— Никой.

— Познаваше ли Шарли и шестата китара?

Елинор ги погледна тъжно.

— Шарли и Джеръми?

— Да. Знаеш ли къде са отишли?

— Отидоха… отидоха в Музея на цивилизацията. — Елинор каза „музея“ много внимателно, както хората изговарят чужди думи, когато не са сигурни в произношението.

— В кое?

Огъст подсвирна тихо.

— Те ли ти казаха, че отиват там?

— Шарли каза, че ако някога се измъкна, ще мога да ги намеря там.

— Мислех, че Музеят на цивилизацията е слух — каза Огъст.

— Какво е това? — Кирстен не беше чувала за него.

— Чух, че е музей, който някой създал в едно летище. — Гил развиваше картата си и мигаше късогледо. — Помня, че един търговец ми разказа за това преди години.

— Нали и без това сме се запътили натам? Било някъде до град Севърн. — Диригентката надничаше над рамото му. Посочи едно място на картата, много на юг по брега.

— Какво знаем за него? — попита тубата. — Има ли още хора там?

— Нямам представа.

— Може да е капан — промърмори тубата. — Момичето може да ни примамва там.

— Знам — каза диригентката.

Какво да правят с Елинор? Знаеха, че има риск от обвинения в отвличане и че дълги години са се придържали към строги правила да не се месят в политиката на градовете, през които минават, но никой не си и представяше да върнат детето булка на пророка й. Дали вече бяха забили в земята надгробна дъска с името й? Ще изкопаят ли гроб, ако се върне? Няма как, ще вземат момичето и ще продължат в непознатия юг, по източния бряг на езерото Мичиган, по-надолу, отколкото някога са стигали.

 

 

Опитаха се да заговорят Елинор, докато вечеряха. Беше я обзело предпазливо спокойствие, бдителността на сираците. Возеше се в каросерията на първия фургон, така че поне за малко да остане скрита, ако някой изненада Симфонията отзад. Беше любезна и не се усмихваше.

— Какво знаеш за Музея на цивилизацията? — попитаха я.

— Не много — отговори тя. — Само понякога съм чувала хората да говорят за него.

— Значи Шарли и Джеръми са научили за музея от търговци?

— А и пророкът е от там — каза тя.

— Има ли роднини там?

— Не знам.

— Разкажи ни за пророка — каза диригентката.

Дошъл в Света Дебора край Водата скоро след като Симфонията оставила Шарли и Джеръми там, предводител на секта религиозни скитници. Първоначално се настанили в „Уолмарт“ на общ лагер в някогашния отдел „Двор и градина“. Казали на жителите, че идват с мир. Няколко души се притеснили от тях, от тази нова група с мъгляви истории за пътуване на юг, в територията, наричана някога Вирджиния, а и отвъд — според слуховете югът беше изключително опасен, гъмжащ от оръжия и какво ли са правили, за да оцелеят там? — но новодошлите се държали приятелски и си били самодостатъчни. Споделяли месото, когато ходели на лов. Помагали с общите задачи и на вид били безобидни. Били деветнайсет и рядко говорели с други хора; след известно време жителите разбрали, че високият мъж с русата коса, който явно бил водачът им, се наричал само „пророкът“ и имал три жени. „Аз съм вестител“, казвал той, когато го запознавали с хората. Никой не знаел истинското му име. Казвал, че го водели видения и знаци. Казвал, че имал пророчески сънища. Последователите му казали, че дошъл от място, наречено Музея на цивилизацията, че като малък поел по пътя, за да носи светлата си вест. Разказали как веднъж тръгнали в ранната утрин, но няколко часа по-късно спрели и не продължили, защото пророкът видял три гарвана да летят ниско над пътя пред тях. Никой друг не ги бил видял, но пророкът настоял. На следващата сутрин се натъкнали на срутил се мост и погребение край реката, жени пеят, гласове се извисяват над три бели савана. Трима души били загинали, когато мостът паднал в реката. „Не разбирате ли? — казали последователите на пророка. — Ако не беше видението му, това щяхме да сме ние.“

Когато зимната треска покосила Света Дебора край Водата и кметът умрял, пророкът добавил кметската съпруга в колекцията си и заедно с последователите си се преместил в бензиностанцията в центъра на града. Никой не беше разбрал точно колко оръжия имат. Разказите им за пътуване из юга започнали да си идват на мястото. До седмица вече било ясно, че градът е негов. Елинор не знаеше защо кучето на пророка се казва Люли.