Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (50)

50.

Татуираните ножове на китката на Кирстен:

Първият бележеше мъж, който я нападна в първата година със Симфонията, когато тя беше на петнайсет, изправи се бърз и смъртоносен от храстите и не каза нито дума, но тя разбра намеренията му. Когато я доближи, звуците на света се стопиха, времето сякаш се забави. Бегло осъзнаваше, че той се движи бързо, но имаше предостатъчно време да извади нож от колана си и да го хвърли; той се завъртя във въздуха — толкова бавно, стоманата блестеше на слънцето — докато не се сля с мъжа и той не се хвана за гърлото. Изпищя — тя не можеше да го чуе, но видя как отваря уста и разбра, че другите сигурно са чули, защото Симфонията изведнъж се оказа около нея и тогава звукът бавно се увеличи и времето възобнови обичайния си ход.

— Това е физиологична реакция при опасност — каза й Дитър, когато Кирстен спомена беззвучието на онези секунди, как времето се разтегли и разшири.

Обяснението й се стори задоволително, но нищо в спомените й не можеше да обясни спокойствието, което изпита, след като извади ножа си от гърлото на мъжа и го почисти, затова престана да се мъчи да си припомни изгубената година на пътя, тринайсетте забравени месеца между напускането на Торонто с брат й и пристигането в градчето в Охайо, където останаха до смъртта му, а тя после замина със Симфонията. Каквото и да съдържаше онази година, осъзна тя, не беше нещо, което искаше да знае.

Вторият нож беше за човек, който падна две години по-късно близо до Макино Сити. Бяха предупредили Симфонията за разбойници в района, но пак беше стряскащо, когато те се материализираха от мъглата на пътя пред тях. Четирима мъже, двама с пушки и двама с мачете. Единият с пушката с равен, монотонен глас поиска храна, четири коня и жена.

— Дайте ни каквото искаме — каза той, — и никой няма да умре.

Но Кирстен не толкова чу, колкото усети как шестата китара приготви стрела в лъка си зад гърба й.

— Първо пушките — прошепна той близо до ухото й. — Аз поемам левия. Едно, две…

И на три двамата с пушките падаха, единият загледан покрай стрелата, стърчаща от челото му, а другият стиснал ножа на Кирстен в гърдите си. Диригентката довърши другите двама с два бързи изстрела. Взеха оръжията, завлякоха труповете в гората да нахранят животните и продължиха към Макино Сити, където щяха да поставят „Ромео и Жулиета“.

Тя се надяваше никога да няма трети.

— Има ново небе и нова земя — прошепна мъжът с лъка. Тя видя изражението на Огъст точно след това и осъзна, че другият с пушката му беше първият — бе имал нечуваното щастие да преживее двайсет години, без да убие никого — и ако не беше толкова изморена, ако не беше впрегнала всичките си сили да диша след ужасните новини на Саид, щеше да може да каже на Огъст това, което знае: възможно е да оцелееш след това, но не и непроменен, и ще носиш тези хора със себе си през всичките нощи в живота си.

Къде беше пророкът? Вървяха умълчани, зашеметени от скръб, Саид накуцваше, ослушваха се за кучето. Табелите за летището ги водеха все по-далече от езерото, извън центъра, нагоре по улици с дървени къщи. Тук някои от покривите се бяха срутили, най-често под тежестта на паднали дървета. В светлината на утрото имаше известна красота в тази разруха; в слънцето, падащо върху цветята, изникнали през чакъла на отдавна обрасли алеи, в мъхестите тераси, станали яркозелени, в белия цъфтящ храст, оживял от пеперуди. Този поразителен свят. Болка в гърлото на Кирстен. Къщите оредяха, разстоянията между обраслите алеи станаха по-големи, а дясната лента на пътя вече беше задръстена от коли — ръждясали екзоскелети на спаднали гуми. Когато поглеждаше през прозорците, виждаше само отпадъците от стария свят, смачкани пликчета от чипс, останки от кутии за пица, електронни предмети с копчета и екрани.

Когато стигнаха магистралата, имаше знак, указващ посоката към летището, но щеше да им е също толкова лесно, ако просто следваха задръстването. Явно всички се бяха опитали да идат там накрая, точно преди да им свърши бензинът и да се наложи да изоставят колите си в плътното задръстване или да умрат от грип зад волана. Нямаше следа от пророка, никакво движение сред безкрайните редици коли, блестящи на слънцето.

Вървяха по чакълестия банкет. На едно място от гората беше плъзнал бръшлян и беше покрил цели декари от магистралата в зелено. Тъпчеха през него, листата меки под сандалите на Кирстен. Всяко сетиво, настроено към въздуха около нея, в опит да усети позицията на пророка — назад или напред? — и улавящо само шумотевицата на света около тях, цикадите, птиците, водните кончета, преминаващо семейство елени. Колите не бяха успоредни, някои спрени под особен ъгъл, някои притиснати в бронята на следващия автомобил, други наполовина извън пътя. Чистачките бяха вдигнати; локви от ръждясали вериги, оплетени около някои от колелата. Тогава е валяло сняг, може би силно, а магистралата не е била изрината. Колите са се пързаляли и поднасяли по утъпкан сняг и лед.

— Какво има? — попита Огъст и тя осъзна, че е спряла.

Грипът, снегът, задръстването, решението: чакай в колата, притиснат от всички коли, струпани отзад, двигателят включен, за да пази топло, докато ти свърши бензинът? Или зарежи колата и ходи, може би с малки деца, но накъде точно? Напред към летището? Обратно към къщи?

— Виждаш ли нещо? — прошепна Саид. Огъст го подкрепяше през последния километър-два; Саид го беше прегърнал през рамо.

Виждам всичко.

— Нищо — каза Кирстен.

Веднъж беше срещнала един старец край Кинкардайн, който се кълнеше, че убитите следват убийците си до гроб и тя си мислеше за това, докато ходеха, представата да влачиш души по земите като празни консерви на канап. Как се беше усмихнал онзи с лъка точно накрая.

Завиха по разклонението за летището и следобед стигнаха барикадата. Древна шперплатова табела за карантина с предупреждение за грузинския грип, редица паднали пътни конуси и разпадащи се оранжеви пластмасови заграждения. Мисълта да ходиш дотук в снежната буря, отчаяно да бягаш от болестта в града и в края на похода виждаш този знак, прочиташ го и разбираш, че е невъзможно да избягаш. Вероятно вече си болен, вероятно носиш треперещо детенце на ръце. Кирстен обърна гръб на барикадата и без да гледа, вече знаеше, че тук в гората ще има скелети. Някои хора сигурно са се върнали по стъпките си километри назад и са се опитали да намерят друг начин да избягат от болест, която е навсякъде, от която вече не е имало бягство. Други, болни или много изморени, са слезли от пътя и са легнали по гръб да гледат как снегът пада върху тях, да гледат студеното небе. Снощи сънувах, че видях самолет. Спря да ходи, обхваната от мисълта за Дитър, и в този момент на тишина чу далечния кучешки лай.

— Кирстен — каза Огъст през рамо. По лицето му видя, че не беше чул същото като нея. — Почти стигнахме.

— В гората — каза тя тихо. — Май чух кучето на пророка.

Помогнаха на Саид да слезе от пътя. Вече беше много блед. Строполи се задъхан в гъстака и затвори очи.

В тишината след лая на кучето Кирстен приклекна в храстите и се заслуша в пулса си. Пророкът и хората му бяха на известно разстояние зад тях. Стори й се, че измина много време преди да чуе стъпките им. Звучаха странно усилени, но знаеше, че това е просто напрежението, което звънти през нея, сетивата й — изострени от страх. На тази отсечка от пътя слънцето се процеждаше през листата и тя най-напред забеляза как дългата цев на пушката на пророка минава през шарената сянка, докато той върви. Той водеше групата ведро и без да бърза; кучето подтичваше до него. Момчето, което беше избягало от засадата на Кирстен и Огъст сутринта, сега носеше пистолет, мачетето — вързано на гърба му, а зад тях вървеше човек с такова сложно оръжие, каквото Кирстен досега не беше виждала — свиреп метален арбалет, зареден с четири къси стрели. Следваше го четвърти човек с ловна пушка.

Не спирайте. Не спирайте. Но когато кучето стигна пред храста, където Кирстен се криеше, забави крачка и вдигна нос. Тя затаи дъх. Осъзна, че не се беше отдалечила достатъчно от пътя. Беше на не повече от десет крачки.

— Надуши ли нещо, Люли? — попита човекът с арбалета. Кучето излая веднъж. Кирстен затаи дъх. Хората се събраха около кучето.

— Сигурно пак някоя катерица — каза момчето, но звучеше неспокойно. Кирстен видя, че го беше страх и това осъзнаване носеше силна тъга. Нищо такова не исках.

— А може и да има някой в гората.

— Последния път като излая, беше катерица.

Кучето не мърдаше, носът му трепкаше. Моля те, мислеше си тя, моля те. Но Люли излая отново и се втренчи в Кирстен през щита й от листа.

Пророкът се усмихна.

— Виждам те — каза човекът с арбалета.

Можеше да се изправи от храстите и да хвърли нож и докато той се въртеше във въздуха, тя щеше да падне от куршум или метална стрела — арбалетът и другите три оръжия вече бяха насочени към нея — а можеше и да не мърда, докато им се наложи да я доближат, да нападне отблизо и да я убие някой от другите. Но дали щяха да се приближат или щяха да стрелят в храста, зад който се крие? Усети терзанието на Огъст, ниско течение във въздуха. Той се беше скрил по-добре от нея, клекнал зад един пън.

Метална стрела се заби в земята при краката й с кухо туп.

— Следващата ти е в сърцето. — Мъжът с арбалета беше по-възрастен от пророка, стари белези от изгаряне по лицето и врата му. — Изправи се. Бавно. Ръцете горе.

Кирстен се изправи от скривалището.

— Пусни ножа.

Тя отпусна ръка и той падна в храсталака. Ясни мисли за другите два ножа в пояса, тъй близо, но недостижими. Ако посегнеше сега, ако беше достатъчно бърза, щеше ли да има време поне да повали пророка, преди първият куршум да разкъса сърцето й? Едва ли.

— Излез напред. Ако посегнеш към ножовете, ще умреш. — Мъжът с арбалета говореше спокойно. Нищо в тази ситуация не беше ново за него. Момчето изглеждаше покрусено.

Шокът на осъзнаването, че това е може би завършекът, след живот от спасяване на косъм, след толкова много време. Тръгна напред през сияйния свят, слънцето и сянката, и зеленината. Мислеше си да опита нещо героично, да запрати въртящ се нож, докато пада. Мислеше си, молеше се да не намерят Огъст и Саид. Мислеше си за Дитър, макар че мислите за Дитър носеха болка, която беше почти физическа, все едно да ровиш в отворена рана. Пристъпи на твърдата повърхност на пътя и застана пред пророка с вдигнати ръце.

— Титания — каза пророкът.

Вдигна мерника на оръжието си между очите й. В погледа му тя видя само любопитство. Беше му интересно какво ще стане сега. И трите огнестрелни оръжия сочеха към Кирстен. Човекът с арбалета го бе насочил към храсталака, но нищо в движенията и прицелването му не подсказваше, че е видял Огъст или Саид. Пророкът кимна на момчето, което пристъпи напред и много деликатно извади ножовете от пояса й. Сега го разпозна. То беше часовият, когато напуснаха Света Дебора — стоеше на пост и печеше вечерята си на клечка. Не я погледна в очите. Кучето явно беше загубило интерес да гони миризми от гората, легна на асфалта, отпусна муцуна на лапата си и ги загледа.

— На колене — каза пророкът.

Тя коленичи. Цевта я последва. Той се приближи.

Кирстен преглътна.

— Имаш ли име? — попита го тя. Някакъв неясен инстинкт да печели време.

— Понякога имената са бреме. Къде са спътниците ти?

— Симфонията ли? Не знам.

Болката в това, дори сега, когато беше прекалено късно, за да има значение. Мислеше си за Симфонията, за фургоните с конете, движещи се под лятното небе, за потропването на копита. Пътуват някъде, а може би вече са на летището, на сигурно, в благодат. Така отчаяно ги обичаше.

— А другите ти спътници? Които ти помогнаха да убиеш хората ми на пътя тази сутрин.

— Нямахме избор.

— Разбирам — каза той. — Къде са?

— Мъртви.

— Сигурна ли си?

Той мръдна пушката съвсем малко, описа кръгче във въздуха.

— Бяхме трима — каза тя, — включително Саид. Онзи с лъка уби другите двама, преди да умре.

Беше правдоподобно. Момчето с мачетето беше избягало, преди мъжът да падне. Тя се стараеше да не го гледа.

— Стрелецът ми беше добър човек — каза пророкът. — Предан.

Кирстен не каза нищо. Разбираше какво пресмята Огъст в този момент. Пушката на пророка беше на два пръста от челото й. Ако Огъст разкриеше позицията си, като убие един от тях, другите в същия миг щяха да се хвърлят върху него и Саид. Саид беше беззащитен, лежеше окървавен и слаб, а Кирстен — коленичила на земята, обезоръжена, с дуло в главата — най-вероятно пак щеше да умре.

— Цял живот ходя из този почернен свят — каза пророкът, — и съм видял такава тъмнина, такива сенки и ужаси.

Кирстен вече не искаше да гледа пророка или по-точно не искаше последното нещо, което види на тази земя, да е лицето му и цевта на пушката му. Вдигна глава да погледне зад него, към листата, полюшващи се на слънцето, към искрящото синьо на небето. Чуруликане. Долавяше всеки дъх, всеки удар на сърцето си, който преминаваше през нея. Искаше й се да предаде съобщение на Огъст, да го успокои някак: знам, че или съм аз, или и тримата. Разбирам защо не можеш да стреляш. Искаше й се да каже на Саид, че още го обича. Спомен за чувството да лежи до него в нощите преди да скъсат, извивката на ребрата му под ръката й, когато я прокарва по тялото му, нежните къдри на тила му.

— Този свят — каза пророкът — е океан от тъмнина.

Тя с удивление установи, че момчето с пистолета плачеше, лицето му — мокро. Само да можеше да говори с Огъст. Пътувахме толкова дълго и приятелството ти за мен беше всичко. Беше много трудно, но имаше красиви мигове. Всичко свършва. Не ме е страх.

— Някой идва — каза един от хората на пророка.

Кирстен също го чу. Далечно потропване на копита, два или три коня наближаваха с бодра крачка откъм магистралата.

Пророкът се намръщи, но не отлепи поглед от Кирстен.

— Знаеш ли кой идва? — попита той.

— Не — прошепна тя. Колко далеч бяха конете? Не можеше да прецени.

— Които и да са — каза пророкът, — ще пристигнат прекалено късно. Мислиш, че коленичиш пред човек, но коленичиш пред изгрева. Ние сме светлината, движеща се над водите, над мрака на подморието.

— Подморието? — прошепна тя, но пророкът вече не я слушаше. На лицето му се беше изписал пълен покой и я гледаше, не, гледаше през нея, с усмивка на уста.

— Копнеем само да се върнем у дома — каза Кирстен. Това беше от първия брой, Станция Единайсет. Доктор Единайсет, изправен срещу враг от Подморието. — Сънуваме лъчите на слънцето, сънуваме как ходим по земята.

Изражението на пророка беше неразгадаемо. Дали разпозна текста?

— Толкова дълго бяхме изгубени — каза тя, още цитирайки сцената. Гледаше покрай него, към момчето. То се беше втренчило в пистолета в ръцете си. Кимаше сякаш на себе си. — Копнеем само за света, в който сме се родили.

— Но вече е късно за това — каза пророкът. Пое си дъх и намести хвата си на пушката.

Изстрелът се чу толкова силно, че тя усети звука в гърдите си, екот до сърцето й. Момчето се движеше, а тя не беше мъртва, изстрелът не бе дошъл от пушката на пророка. В бездънната тишина след звука тя докосна чело с пръсти и видя как пророкът пада пред нея, пушката в отпуснатите му ръце. Момчето го беше застреляло в главата. Другите двама изглеждаха вцепенени от учудване, само за миг, но в този миг една от стрелите на Огъст изсвири във въздуха и човекът с арбалета се свлече, давейки се с кръв. Човекът с ловната пушка стреля напосоки към дърветата, после спусъкът изщрака безполезно, няма патрони, той изруга и се разрови в джоба си, докато нова стрела не прониза челото му, той падна и Кирстен и момчето останаха сами на пътя.

То се беше ококорило, устните му помръдваха, гледаше пророка, легнал в бързо разширяваща се локва кръв. Вдигна пистолета към устата си.

— Не — каза Кирстен, — недей, моля те…

Но момчето затвори устни около дулото и стреля.

 

 

Тя коленичи и се вгледа в тях, а после легна по гръб и насочи очи към небето. Птици кръжат. Шокът да е жива. Обърна глава и погледна мъртвите сини очи на пророка. Ушите й пищяха. Вече усещаше вибрациите на копита по пътя. Огъст изкрещя името й и тя погледна точно когато предните съгледвачи на Симфонията излязоха на коне иззад завоя, Виола и Джаксън, като видение от сън, слънцето блестеше по оръжията им и по бинокъла, висящ на врата на Виола.

 

 

— Искаш ли го това? — попита Огъст малко по-късно. Кирстен седеше до пророка, гледаше го, докато Джаксън помогна на Саид да се върне на пътя, а Огъст и Виола ровеха в чантите, които бяха принадлежали на пророка и хората му. — Намерих го в чантата на пророка.

Издание на Новия завет, облепено с тиксо. Кирстен го отвори на произволна страница. Беше почти нечетимо, нашарено с бележки в полето, удивителни и подчертаване.

От книгата изпадна сгънат лист.

Беше страница от Доктор Единайсет, том 1, брой 1: Станция Единайсет, за пръв път виждаше страница на Станцията, която да не е извадена от нейните броеве. Цялата беше заета само от едно изображение: Доктор Единайсет коленичи до безжизненото тяло на Капитан Лонаган, неговия наставник и приятел. Намират се в стая, която Доктор Единайсет понякога използва за срещи, офис със стъклена стена и изглед към Града, мостовете, островите, лодките. Доктор Единайсет е разстроен, закрил уста с ръка. Един негов съюзник също е там, балонче с думи над главата му: „Вие бяхте негов заместник, Доктор Единайсет. В негово отсъствие вие трябва да водите.“

Кой беше ти? Как така имаше тази страница? Кирстен коленичи до пророка, до локвата с кръвта му, но той беше поредният мъртвец на поредния път, без отговори, носител на поредната неразгадаема история за излизането от един свят и навлизането в друг. Едната му ръка беше протегната към нея.

Огъст отново й говореше, клекнал до нея.

— Симфонията е само на няколко часа зад нас — каза той много нежно. — Виола и Джаксън се връщат при тях, а ние тримата ще продължим към летището. Не е далече.

Цял живот вървя из този почернен свят. След като напусна Торонто пеш с брат си, след онази първа незапомнена година, брат й страдаше от кошмари. „Пътят“, все казваше той, когато тя го разтърсваше нощем и го питаше какво е сънувал. Казваше: „Надявам се никога да не си го спомниш.“

Пророкът беше горе-долу на нейните години. Каквото и друго да бе станал, някога е бил момче, носещо се по пътя и може би е имал злощастието да запомни всичко. Кирстен затвори очите на пророка с длан и остави сгънатата страница на „Станция Единайсет“ в ръката му.