Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (7)

7.

Двайсет години след края на пътуването по въздух фургоните на Пътуващата симфония бавно напредваха под нажеженото до бяло небе. Беше краят на юли и двайсет и пет годишният термометър, закрепен на гърба на водещия фургон, показваше 106 по Фаренхайт, 41 по Целзий. Бяха близо до езерото Мичиган, но от тук не можеха да го видят. Дърветата притискаха пътя от двете страни и изригваха през пукнатини в асфалта; фиданките се огъваха под фургоните и меките листа галеха краката и на конете, и на Симфонията. Горещата вълна беше продължила една неумолима седмица.

Повечето от тях вървяха пеш, за да облекчат конете, които трябваше да си почиват на сянка по-често, отколкото на всички им се искаше. Симфонията не познаваше тази територия много добре и искаше вече да я напуска, но високата скорост не беше възможна в тази жега. Вървяха бавно, с оръжия в ръце; актьорите повтаряха реплики, музикантите се опитваха да не слушат актьорите, съгледвачите оглеждаха за опасност напред и назад по пътя.

— Добро изпитание е — беше казал режисьорът по-рано днес. Гил беше на седемдесет и две, сега се возеше във втория фургон, краката му не бяха като едно време. — Щом можете да си спомните репликите в съмнителна територия, на сцената всичко ще е наред.

— Влиза Лир — каза Кирстен. Двайсет години по-рано, в живот, който едва си спомняше, бе имала малка роля без реплики в една постановка на „Крал Лир“ в Торонто, която съвсем за кратко се задържа на сцена. Сега ходеше със сандали с подметки, изрязани от автомобилни гуми и с три ножа в пояса. Носеше версия на пиесата с меки корици и подчертани с жълто ремарки.

— „Луд — продължи Кирстен, — облечен причудливо и накичен с полски цвят“.

— Ха, кой ли идва? — каза човекът, заучаващ ролята на Едгар. Казваше се Огъст и едва наскоро се беше захванал с актьорска игра. Беше втора цигулка и таен поет, което ще рече, че никой в Симфонията не знаеше, че пише стихове, с изключение на Кирстен и седмата китара. — Здрав разсъдък няма стопанина си… стопанина си… подай?

— Тъй да премени — каза Кирстен.

— Мерси. Здрав разсъдък няма стопанина си тъй да премени.

Фургоните навремето са били пикапи, но сега ги теглеха тандеми коне, върху колела от стомана и дърво. Всички части, оказали се безполезни след края на бензина, бяха премахнати — двигателят, горивната система, всички други компоненти, които никой под двайсет години не беше виждал да работят — и върху всяко купе беше монтирана пейка за кочияша. Купетата бяха изчистени от всичко, което придаваше допълнителна тежест, но иначе бяха оставени цели, със затварящи се врати и с прозорци от ламинирани автостъкла, защото когато пътуваха през опасна територия, беше хубаво да има някое сравнително сигурно място за децата. Основните структури на фургоните бяха вдигнати в каросериите на пикапите, рамки с вързани платнища. Тези платнища и на трите фургона бяха боядисани в метално сиво, а от двете страни с бели букви бе изписано ПЪТУВАЩАТА СИМФОНИЯ.

— Не, те не могат да ме докоснат за сеченето на пари — каза Дитър през рамо.

Той заучаваше ролята на Лир, макар и да не беше достатъчно стар. Вървеше малко пред останалите актьори и мърмореше на любимия си кон. Конят, Бърнстейн, беше само с половин опашка, защото миналата седмица първото чело си сложи нови влакна на лъка.

— О — каза Огъст, — сърцераздирателно зрелище!

— Знаете ли какво е сърцераздирателно? — измрънка третият тромпет. — Да слушаш „Крал Лир“ три пъти поред в гореща вълна.

— А знаете ли какво е още по-сърцераздирателно? — Александра беше на петнайсет, най-младата сред актьорите на Симфонията. Бяха я намерили на пътя като бебе. — Четири дни път между градовете в покрайнините на територията.

— Какво значи сърцераздирателно? — попита Оливия. Тя беше на шест години, дъщеря на тубата и една актриса на име Лин, и се возеше във втория фургон с Гил и едно плюшено мече.

— След два часа ще сме в Света Дебора край Водата — каза Гил. — Няма за какво да се притесняваме.

Първо дойде грипът, който избухна като неутронна бомба по земята, после настъпи шокът от последвалия срив, първите неописуеми години, когато всички пътуваха, преди всички да разберат, че няма място, където животът да продължава както преди и да се настанят където могат, скупчени заедно за по-сигурно в отбивки за камиони, някогашни ресторанти и стари мотели. Пътуващата симфония се движеше между селищата на променения свят и го правеше още от пет години след срива, когато диригентката беше събрала част от приятелите си във военния оркестър, заедно бяха напуснали въздушната база, където бяха живели дотогава, и се бяха отправили в непознатата шир.

По онова време повечето хора вече се бяха установили някъде, защото през трета година всичкият бензин вече се беше развалил, а човек не може да ходи вечно. След шест месеца пътуване от градче на градче — „градче“ е образно казано, някои представляваха четири-пет семейства, живеещи заедно в някогашен паркинг за камиони — оркестърът беше срещнал трупата шекспирови актьори на Гил, които бяха избягали заедно от Чикаго, после няколко години бяха работили във ферма, а от три месеца пътуваха, и двете групи се сляха.

Двайсет години след срива все още бяха в движение, пътуваха напред-назад по бреговете на езерата Хюрън и Мичиган, на запад чак до Травърс Сити, на изток и север през границата и до Кинкардайн. Следваха река Сейнт Клеър на юг до рибарските градчета Марин Сити и Алгонак, после обратно. Сега в по-голямата си част тази територия беше спокойна. Рядко срещаха други пътници, предимно търговци, превозващи разни стоки между градовете. Симфонията изпълняваше музика — класическа, джаз, оркестрални аранжименти на предсривови поп песни — и Шекспир. През първите няколко години бяха поставили няколко по-съвременни пиеси, но най-изненадващото, онова, което никой не би очаквал, беше, че публиката изглежда предпочиташе Шекспир пред останалите им театрални предложения.

— Хората искат каквото е било най-хубавото от света — каза Дитър.

И на него самия му беше трудно да живее в настоящето. Беше свирил в пънк група в колежа и копнееше за звука на електрическа китара.

Вече им оставаха не повече от два часа до Света Дебора край Водата. Репетицията на „Лир“ се беше изпарила по средата на четвърто действие — всички бяха изморени, а нервите им — опънати от жегата. Спряха, за да си починат конете, а Кирстен, на която не й се почиваше, отиде няколко крачки по-напред по пътя да хвърля ножове по едно дърво. Хвърляше от пет крачки, от десет, от двайсет. Приятният звук на остриетата, забиващи се в дървото. Когато Симфонията пак потегли, тя се качи отзад във втория фургон, където Александра си почиваше и кърпеше един костюм.

— Та значи — каза Александра, продължавайки разговор от по-рано, — значи когато видяхме компютърния екран в Травърс…

— Какво за него?

В Травърс Сити, откъдето наскоро си бяха тръгнали, един изобретател беше монтирал електрическа система на един таван. Беше скромна по размер — неподвижен велосипед, който при въртенето на педалите можеше да захрани лаптоп — но изобретателят имаше по-възвишени идеи: целта не беше самата електрическа система, целта беше да намери интернет. Някои от по-младите членове на Симфонията бяха усетили лека тръпка при тези му думи, спомняха си чути разкази за безжични мрежи и невъобразимия Облак, чудеха се дали интернет може би още е някъде там, невидими точици светлина, увиснали във въздуха около тях.

— Както си го спомняш ли беше?

— Не помня много как изглеждаха компютърните екрани — призна Кирстен. Вторият фургон друсаше особено силно и когато се возеше в него, все се чувстваше сякаш костите й тракат.

— Как може да не помниш такова нещо? Много красиво беше.

— Бях на осем.

Александра кимна недоволно и очевидно мислеше, че ако тя беше видяла компютърен екран, когато е била на осем, щеше да го запомни.

В Травърс Кирстен се беше загледала в съобщението „Няма достъп до тази страница“ на екрана. Не смяташе, че изобретателят ще успее да намери интернет, но електричеството я запленяваше. Таеше спомени за лампа с розов абажур на малка масичка, нощна лампа с формата на пухкав полумесец, полилей в трапезарията, ярко осветена сцена. Изобретателят бясно въртеше педалите, за да не угасне екранът, докато обясняваше нещо за сателити. Александра слушаше в захлас; екранът — вълшебно нещо без прикрепени спомени. Огъст го бе гледал с отвеяно изражение.

Когато Кирстен и Огъст разбиваха изоставени къщи — това им беше хоби, което диригентката толерираше, защото понякога откриваха полезни неща, — Огъст всеки път заглеждаше телевизорите с копнеж. Като момче беше тих и малко срамежлив, запален по класическа музика; не се интересуваше от спорт и не беше особено умел в общуването с други хора, което означаваше дълги часове сам вкъщи след училище в еднакви къщи край военни бази, докато братята му играеха бейзбол и си намираха нови приятели. Едно хубаво нещо на телевизионните предавания беше, че бяха навсякъде, на един и същ канал, без значение дали родителите ти са пратени в Мериленд, Калифорния или Тексас. Преди срива беше прекарал безкрайно много време в гледане на телевизия, свирене на цигулка, а понякога и двете едновременно, и Кирстен можеше да си го представи: Огъст на девет, на десет, на единайсет, блед и мършав, с тъмна коса, падаща пред очите и сериозно, някак застинало изражение, свири на детска цигулка, облян от електрическа синя светлина. Сега, когато разбиваха къщи, Огъст търсеше броеве на телевизионната програма. Вече почти излишни по времето, когато пандемията връхлетя, но използвани от някои хора до самия край. Обичаше да ги прелиства по-късно, в по-тихи мигове. Твърдеше, че си спомня всички предавания: космически кораби, ситкомски холове с огромни дивани, полицаи, тичащи по улиците на Ню Йорк, съдебни зали със строги съдии. Търсеше книги с поезия — още по-редки от телевизионните програми — и ги четеше вглъбено привечер или докато ходеше със Симфонията.

Когато Кирстен беше в къщите, търсеше списания с клюки за знаменитости, защото веднъж, когато беше на шестнайсет, бе прелистила едно такова на почернялата от прах масичка и бе открила миналото си:

Щастливо събиране: Артър Леандър взима сина си

Тайлър на летището в Лос Анджелис

МЪРЛЯВИЯТ АРТЪР ПОСРЕЩА СЕДЕМГОДИШНИЯ

ТАЙЛЪР, КОЙТО ЖИВЕЕ В ЙЕРУСАЛИМ

С МАЙКА СИ — ЕЛИЗАБЕТ КОЛТЪН,

МОДЕЛ И АКТРИСА.

На снимката: Артър с тридневна брада, измачкани дрехи и бейзболна шапка носи момченце, ухилено до уши към лицето на баща си, докато Артър се усмихва на камерата. Грузинският грип щеше да пристигне година по-късно.

— Познавах го — беше казала тя на Огъст напрегнато. — Той ми даде комиксите, които ти показах!

А Огъст бе кимнал и пак бе поискал да види комиксите.

Имаше безброй неща в предсривния свят, които Кирстен не помнеше — адреса си, лицето на майка си, предаванията, за които Огъст не спираше да говори — но си спомняше Артър Леандър и след онова първо откритие преглеждаше всяко списание, на което се натъкнеше, за да го търси. Събираше изрезки и ги държеше в затварящо се найлоново пликче в раницата си. Снимка на Артър сам на плажа, замислен и позакръглен. Снимка с него и първата му жена Миранда, после с втората му, Елизабет — недохранена на вид блондинка, която не се усмихваше пред обектива. После със сина им, който беше на същите години като Кирстен, и още по-късно с трета съпруга, която много приличаше на първата.

— Като археолог си — казваше Шарли, когато Кирстен си показваше находките.

Като малка Шарли бе искала да стане археолог. Тя беше второто чело и една от най-близките приятелки на Кирстен.

Нищо в колекцията на Кирстен не предполагаше онзи Артър Леандър, когото помнеше, но какво помнеше всъщност? Артър беше бегло запомнено впечатление за доброта и сива коса, човек, който някога бе пъхнал два комикса в ръцете й — почти беше сигурна, че й беше казал: „Приготвил съм ти подарък“ — и по някое време след този момент, най-ясният спомен, който беше съхранила от преди срива: сцена, човек с костюм й говори, докато Артър лежи неподвижен по гръб, над него са надвесени парамедици, гласове и плач, събират се хора, кой знае как пада сняг, макар и да са на закрито, електрически светлини горят отгоре.