Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Station Eleven, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борислав Стефанов, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Апокалиптична фантастика
- Криминална фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Социална фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2018 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2021 г.)
Издание:
Автор: Емили Сейнт Джон Мандел
Заглавие: Станция Единайсет
Преводач: Борислав Стефанов
Издател: Екслибрис
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Печатница: Симолини 94
Художник: Николай Пекарев
ISBN: 978-619-7115-22-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4604
История
- — Добавяне
14.
Миранда е на работа, когато Артър Леандър й се обажда отново. Тя е административен асистент в корабната компания „Нептюн Лоджистикс“, където прекарва спокойни дни на бюро с формата на подкова, в лична приемна пред вратата на офиса на шефа й. Шефът й е млад директор на име Леон Преван и вратата му все е затворена, защото той все е в някой друг град. В приемната има декари сив мокет, а до бюрото й — стена от стъкло с изглед към езеро Онтарио. Рядко има достатъчно работа, за да е заета повече от половин-един час, което значи, че често може да прекарва целия следобед в скици — тя работи по поредица графични романи — с дълги почивки за кафе, през които обича да стои до стъклената стена и да гледа езерото. Когато стои там, се чувства безтегловна, рее се над града. Покоят на водата, хоризонтът, обрамчен от други стъклени кули, и миниатюрни лодчици, плаващи в далечината.
Тих звън сигнализира за пристигнал имейл. През дългия период, когато длъжността се заемала от некомпетентна стажантка — „Зимата на нашето недоволство“, нарича го Леон Преван — Леон прехвърлил планирането на пътуванията му на Тия, административната асистентка на подчинената му Хана; Тия, която е безупречна по един изгладен корпоративен начин, на който Миранда се възхищава, току-що е препратила потвърждаващите имейли за полета на Леон до Токио другия месец. В присъствието на Тия тя се чувства дрипава и чорлава, с къдрици във всички посоки, докато косата на Тия е лъскава и прецизна; дрехите й вечно не по мярка, докато тези на Тия са идеални. Червилото на Миранда е прекалено крещящо или прекалено тъмно, токчетата й са твърде високи или твърде ниски. Чорапогащниците й до един са с дупки при ходилата и трябва да се носят стратегически с конкретни чифтове обувки. Обувките имат ожулени пети, внимателно запълнени с перманентен маркер.
Дрехите са проблем. Повечето от дрехите на Миранда за офиса са купени от аутлета на една пряка на „Янг“ и винаги изглеждат добре на светлината в пробната, но когато се прибере, вече са съвсем различни, черната пола лъщи от акрилни нишки, блузата е синтетична и прилепва неприятно, всичко евтино на вид и силно запалимо.
— Нали си художник — каза приятелят й Пабло сутринта, докато я гледа как пробва различни варианти за под една блуза, която се е свила от прането. — Защо ти е да се вписваш в някакъв тъп корпоративен дрескод?
— Защото работата ми го изисква.
— Горкото ми корпоративно бебче — каза той. — Изгубено в машината.
Пабло много говори за метафорични машини, както и за Шефа. Понякога комбинира двете, например: „Точно така ни иска Шефа — в плен на корпоративната машина.“ Запознаха се в гимназията. Пабло завърши година преди нея и отначало кариерата му изглеждаше толкова бляскава, че по негова покана тя спря да работи като сервитьорка: беше продал картина за десет хиляди долара, после една по-голяма за двайсет и една хиляди и го спрягаха за Следващото Голямо Нещо, но след това му отмениха една изложба и не продаде нищо през следващата година, абсолютно нищо, затова Миранда се записа в агенция за временна работа и скоро след това се оказа на бюрото си пред офиса на Леон Преван във високата кула.
— Дръж се, миличка — каза й сутринта, докато тя се обличаше. — Знаеш, че е само временно.
— Разбира се — каза тя.
Говори й така още откакто се записа в агенцията, обаче тя не му е казала, че след шестата си седмица премина от временна към постоянна работа. Леон я харесва. Оценява как винаги е толкова спокойна, казва той, толкова невъзмутима. Дори така я представя в редките случаи, когато е в офиса си: „А това е невъзмутимата ми асистентка Миранда.“ Това я радва повече, отколкото признава и пред самата себе си.
— Ще продам новите картини — каза Пабло. Лежеше полугол на леглото като морска звезда. Всеки път, след като тя станеше, той искаше да види на колко голяма част от леглото може да спи едновременно. — Нали знаеш, че парите идват?
— Определено — каза Миранда, отказа се от блузата и се разтърси за тениска, която може да изглежда поне малко професионално под блейзър за двайсет долара.
— На последната изложба почти никой нищо не продаде — каза той, като вече говореше предимно на себе си.
— Знам, че е временно.
Но това е тайната й: не иска това да свършва. Никога не може да каже на Пабло, защото той мрази всичко корпоративно, но на нея повече й харесва да е в „Нептюн Лоджистикс“, отколкото вкъщи. „Вкъщи“ е тъмен апартамент с нарастваща популация от купчинки прах, коридорът става все по-тесен заради платната на Пабло, подпрени на стените, триножник закрива долната половина на прозореца в хола. Работното й място в „Нептюн Лоджистикс“ е цялото в изчистени очертания и вградени лампи. С часове работи по безкрайния си проект. В художествената академия за работата в офис се говореше с нотки на ужас. Не си беше и представяла, че работата в офис ще е най-спокойната и най-малко хаотична част от живота й.
Тази сутрин получава пет имейла от Тия, препратени потвърждения за полети и хотели за пътуването на Леон до Азия. Миранда прекарва известно време в работа по плана и маршрута на пътуването. Япония, после Сингапур, после Южна Корея. Обича да гледа карти и да си представя как самата тя отива на тези места. Все още не е напускала Канада. Пабло не работи, нито продава картини, тя прави минимални вноски по студентските си заеми и едва успява да плати наема им. Въвежда информацията за полета от Сингапур до Сеул, проверява още веднъж номерата за потвърждение и осъзнава, че задачите за деня й са свършили. Десет без петнайсет сутринта е.
Миранда чете новините, известно време гледа карта на Корейския полуостров, хваща се, че само блее в екрана и си мисли за света на проекта й, графичния й роман, поредицата й комикси, там каквото е, върху което работи още откакто завърши художествената академия. Вади скицника си от скривалището му под документите в най-горното чекмедже.
В проекта „Станция Единайсет“ има няколко важни персонажи, но героят е Доктор Единайсет, гениален физик, който по външност страшно прилича на Пабло, но във всичко останало е съвсем различен. Той е човек от бъдещето, който никога не хленчи. Той е смел и понякога саркастичен. Не пие много. Не се страхува от нищо, но не му върви с жените. Избрал си е това име заради космическата станция, където живее. Враждебна цивилизация от близка галактика е завзела Земята и е поробила населението й, но няколкостотин бунтовници са успели да откраднат една космическа станция и да избягат. Доктор Единайсет и спътниците му прекарват станцията през една червеева дупка и сега се крият в неизследваните простори на дълбокия космос. Всичко това е хиляда години в бъдещето.
Станция Единайсет е с размера на земната Луна и е направена да прилича на планета, но е планета, която може да начертае курс през галактиките и няма нужда от слънце. Само че изкуственото небе на станцията е пострадало във войната и на повърхността винаги е залез, здрач или нощ. Има повреди и по различни жизненоважни системи, свързани с нивото на океаните на Станция Единайсет и сега единствената останала суша е поредица острови, някогашни планински върхове.
Настъпва разкол. Има хора, които след петнайсет години вечен здрач копнеят само да се върнат у дома, да се върнат на Земята и да помолят за амнистия, да опитат да живеят под господството на извънземните. Живеят в Подморието — огромни свързани ядрени бомбоубежища под океаните на станцията. Вече са триста. В сцената, която Миранда рисува в момента, Доктор Единайсет е в лодка с наставника си, Капитан Лонаган.
Доктор Единайсет: Гибелни води са тези. Минаваме над подморска порта.
Капитан Лонаган: Опитай се да ги разбереш. (Следващият панел е близък план на лицето му.) Искат само да видят отново слънчевата светлина. Нима можеш да ги виниш?
След тези два панела, решава тя, й трябва един на цяла страница. Вече е нарисувала картината и когато затвори очи, все едно я вижда на живо, закрепена на триножника й вкъщи. Морското конче е грамадно ръждиво на цвят същество с празни очи колкото чинии, наполовина животно, наполовина машина; синята светлина от радиопредавател грее отстрани на главата му. Движи се тихо през водата, красиво и кошмарно, ездач от Подморието възседнал извития му гръбнак. Тъмносиня вода чак до горе, на два сантиметра от ръба на рисунката. На повърхността на водата Доктор Единайсет и Капитан Лонаган в лодката си, дребнееща под чуждите съзвездия на дълбокия космос.
В деня, в който отново вижда Артър, Пабло й се обажда по телефона в офиса. Тъкмо е започнала следобедното си кафе и скицира поредица панели, описващи усилията на Доктор Единайсет да осуети поредния заговор на Подморието да саботират реакторите на станцията, за да трябва да се върне на Земята. Още щом чува гласа на Пабло, вече знае, че обаждането ще е лошо. Пита я кога ще се прибере.
— Някъде към осем.
— Едно не разбирам — казва Пабло. — Какво правиш за тези хора?
Тя суче телефонния кабел около пръста си и поглежда сцената, по която тъкмо работеше. Доктор Единайсет среща подморския си враг на подземна метална пътека, издигаща се близо до главния реактор на станцията. Балонче с мисъл: „Но що за лудост е това?“
— Ами изготвям плановете за пътуване на Леон. — Напоследък имаше няколко лоши обаждания и тя се опитваше да ги приема като възможност да упражнява търпението си. — Организирам отчетите за разходите и понякога пращам имейли от негово име. Приемам някое и друго съобщение. Подреждам архива.
— И цял ден това правиш.
— Ни най-малко. Говорихме за това, краставичке. Всъщност имам много свободно време.
— И какво правиш в това свободно време, Миранда?
— Работя по проекта си, Пабло. Не знам защо ми говориш с такъв неприятен тон. — Но проблемът е, че всъщност не я интересува. Някога би се разридала от такъв разговор, но сега се завърта на стола си, за да погледне езерото и си мисли за хамали с камиони. Може да си вземе болничен, да си събере нещата и до няколко часа да я няма. Понякога е нужно да прекъснеш всичко.
— … дванайсетчасови смени — говори той. — Вечно те няма. Излизаш сутрин в осем и се връщаш в девет вечерта, а понякога ходиш даже в неделите, и очакваш от мен… оф, не знам, Миранда, ти какво щеше да кажеш на мое място?
— Чакай — казва тя, — сега осъзнах защо ми се обаждаш на телефона в офиса.
— Какво?
— Проверяваш дали съм тук, нали? Затова не ми звънна на мобилния. — Гневна тръпка, неочаквано дълбока. Тя плаща целия наем на апартамента, а той проверява дали си седи на работното място.
— С това твое работно време… — Оставя изречението без продължение, докато не придобива тежестта на обвинение.
— Ами — казва тя; нещо, в което е много добра, е да се насили да говори спокойно, когато е ядосана, — както съм споменавала и преди, Леон беше пределно ясен, когато ме нае. Иска да съм на бюрото си до седем вечерта, когато пътува, а ако е тук, и аз съм тук. Пише ми, когато ще идва през уикенда и аз също трябва да дойда.
— А, пише ти, значи.
Проблемът е, че разговорът й е страшно скучен, а и Пабло й е доскучал, както и кухнята на улица „Джарвис“, където той стои сега, защото ядосаните обаждания ги прави само от вкъщи — една от общите им черти е, че и двамата не харесват ревли на тротоара и крещящи в телефона си минувачи, хора, които си решават по-сложните лични проблеми на улицата — а кухнята има най-доброто покритие от целия апартамент.
— Пабло, това е просто работа. Парите ни трябват.
— Е, все за пари говориш, егати.
— С тях си плащаме наема. Нали знаеш?
— Да не искаш да кажеш, че аз не помагам бе, Миранда? Това ли ми казваш?
Не е възможно да продължи да го слуша, затова леко връща слушалката на телефона и се замисля защо не е забелязала по-рано — примерно преди осем години, когато тръгнаха — че Пабло е злобен. Имейлът му пристига след няколко минути. Темата е: „Мамка му, Миранда!“, а по-надолу пише: „Какво става бе? Държиш се странно враждебно и някакво пасивно-агресивно. Какво има?“
Затваря го без да отговаря и известно време стои до стъклената стена, за да погледа езерото. Представя си как водата се вдига и покрива улиците, гондоли се движат между кулите на финансовия район, Доктор Единайсет на висок сводест мост. Тя още стои, когато телефонът й звънва. Непознат номер.
— Артър Леандър е — казва той, когато тя вдига. — Може ли пак да те черпя обяд?
— А какво ще кажеш за вечеря?
— Довечера ли?
— Зает ли си?
— Не — казва той. Седи на леглото си в хотел „Ле Жермен“ и се чуди как ще се освободи от вечерята с режисьора си. — Никак даже. За мен ще е удоволствие.
Тя решава, че предвид обстоятелствата няма нужда да звъни на Пабло. Има малка задача за Леон, който след малко се качва на самолет в Лисабон; тя намира нужния му файл, праща му го и се връща към Станция Единайсет. Панели от Подморието, хора тихо работят в пещеристите помещения. Изкарват живота си под примигващи светлини, постоянно съзнават океанските дълбини над главите им, мразят Доктор Единайсет и колегите му, които поддържат безкрайния път на станцията през дълбокия космос, (Пабло й пише есемес: ??полу4и ли ми мейла???) вечно чакат, тези хора от Подморието. Прекарват целия си живот в очакване животът им да започне.
Миранда започва да рисува приемната на Леон Преван, без да се усеща какво прави. Прериите от мокет, бюрото, затворената врата на Леон, стената от стъкло. Двата телбода на бюрото й — как се е оказала с два? — и вратите, които водят към асансьорите и тоалетните. Опитва се да предаде спокойствието, изтънчеността на това място, където прекарва най-приятните си часове, но отвъд стъклото замества пейзажа с друг — тъмни скали и високи мостове.
— Вечно си наполовина на Станция Единайсет — каза Пабло при една кавга преди около седмица, — и даже не разбирам проекта ти. Какво целиш с него в крайна сметка?
Той няма интерес към комиксите. Не разбира разликата между сериозни графични романи и детски анимации с пиленца с големи очи и котки с отпуснати крака. Когато е трезвен, й подмята, че си пилее таланта. Когато е пиян, намеква, че няма какво толкова да пилее, макар че по-късно се извинява за това и понякога плаче. Минала е година и два месеца, откакто той е продал последната си картина. Тръгна отново да му обяснява проекта си, но думите не излязоха от гърлото й.
— Не е нужно да го разбираш — каза тя. — Мой си е.
Ресторантът, където се среща с Артър, е с тъмна ламперия и приглушена светлина, таванът — поредица от арки и куполи. Това мога да го използвам, мисли си тя, докато го чака на масата. Представя си такова помещение в Подморието, място под земята, изградено с дървесина, спасена от удавените гори на станцията, иска й се да си беше взела скицника, В 20:01 ч. есемес от Пабло: „4акам“. Тя изключва телефона си и го пуска в чантата. Артър идва задъхан, с оправдания на уста, с десетминутно закъснение. Таксито му попаднало в задръстване.
— Работя по проект за комикс — казва му тя по-късно, когато я пита за работата й. — Може би поредица графични романи. Още не знам какво е.
— Как се спря на този формат? — Изглежда искрено заинтересован.
— Като малка четях много комикси. Чел ли си „Калвин и Хобс“? — Артър я гледа внимателно. Изглежда млад, мисли си тя, за трийсет и шест годишен. Изглежда съвсем малко по-възрастен, от когато бяха обядвали преди седем години.
— Ами да — казва Артър. — Много ги харесвах. Най-добрата ми приятелка имаше купчина комикси с тях, когато бяхме малки.
— Тя от острова ли е? Може би я познавам.
— Виктория. Преди петнайсет години си стегна багажа и се премести в Тофино. Ама говорехме за Калвин и Хобс.
— Точно така. Помниш ли Спиф Космонавта?
Тези панели й бяха от любимите. Летящата чиния на Спиф на фона на чуждоземни небеса, малкият космонавт с пилотските очила под стъкления купол на чинията. Често беше забавно, но беше и красиво. Тя му разказва как през първата година в академията се върнала на Делано за Коледа, след един семестър, пълен с провали и обезсърчителни опити за фотография. Прелиствала един стар брой на „Калвин и Хобс“ и си казала: „Това е!“ Започнала да мисли за възможностите на формата, за космически кораби и звезди, далечни планети, но изминала година, преди да сътвори красивата останка на Станция Единайсет. Артър я гледа през масата. Вечерят до късно.
— Още ли си с Пабло? — пита той, когато вече са на улицата. Махва с ръка да спре такси. Някои неща са били решени без нито един от двамата да мисли конкретно за тях.
— Разделяме се. Не сме подходящи един за друг.
Когато го казва, то става истина. Качват се в едно такси, целуват се на задната седалка, той я води през фоайето на хотела с ръка на кръста й, тя го целува в асансьора, последва го в стаята.
Есемеси от Пабло в девет, десет и единайсет вечерта:
ядосана ли си??
??
???
Тя отговаря — тази вечер съм при приятели, ще си дойда сутринта и ще говорим — на което получава
бе изоб6то не се връ6таи
И усеща особен шемет, когато прочита четвъртото му съобщение. Има мисли за свобода и предстоящо бягство. Мога да захвърля почти всичко, мисли си тя, и да започна отначало. Станция Единайсет ще е моята твърдина.
В шест сутринта взима такси до Джарвис.
— Искам да се видим довечера — прошепва Артър, когато тя го целува. Уговарят се да се срещнат в стаята му след работа.
Апартаментът е тих и тъмен. В умивалника са натрупани чинии, тиган на печката с парчета загоряла храна. Вратата на спалнята е затворена. Тя стяга два куфара — един за дрехи, друг за художнически принадлежности — и след петнайсет минути я няма. Във фитнеса на „Нептюн Лоджистикс“ си взима душ и се преоблича в дрехи, леко измачкани от куфара, поглежда се в огледалото, докато се гримира. За нищо се не кая. Фраза, запомнена от мъглата на интернет. Безсърдечна съм, мисли си тя, но дори през вината си вижда, че не е така. Знае, че навсякъде има капани, които могат да я разплачат, знае, че щом нещо в нея умира всеки път, когато някой на улицата й поиска някоя дребна монета и тя откаже, значи е прекалено мекушава за този свят или може би само за този град, тук се чувства толкова малка. Сега има сълзи в очите й. Миранда е човек, който е сигурен в много малко неща, но едно от тях е, че само непочтените хора си тръгват, когато стане трудно.
— Не знам — каза Артър в два през нощта. Лежат в огромното легло в „Ле Жермен“. Той е в Торонто още три седмици и после се връща в Лос Анджелис. Тя си мечтае, че лежат на лунна светлина, но знае, че светлината от прозореца вероятно е предимно електрическа. — Можеш ли да наречеш стремежа към щастие непочтен?
— Е, сигурно да спиш с филмови звезди, когато живееш с някого, не е точно почтено.
Той леко се размърдва, притеснен от названието „филмова звезда“, и я целува по главата.
— Сутринта ще се върна в апартамента да си взема още някакви неща — казва тя в просъница някъде около четири сутринта.
Спомня си за картината, която остави на триножника — морско конче, изплуващо от дъното на океана. Говореха си за планове. Нещата бързо се затвърждаваха.
— Нали не мислиш, че ще свърши някоя глупост? Пабло?
— Не — казва тя, — нищо няма да направи, най-много да крещи. — Не може да си държи очите отворени.
— Сигурна ли си?
Чака отговор, но тя е заспала. Целува я по челото — тя измърморва нещо, но не се събужда — и вдига юргана, за да покрие голите й рамене, гаси телевизора, после и лампата.