Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (5)

5.

Миранда беше на южния бряг на Малайзия, когато получи обаждането. Тя беше директор в корабна компания и я бяха пратили тук за една седмица, за да нагледа условията на сушата, по думите на шефа й.

— На сушата? — беше попитала тя.

Леон се беше усмихнал. Неговият офис беше точно до нейния и имаше същата гледка към Сентръл Парк. По това време вече бяха работили заедно много дълго, над десет години, и заедно бяха оцелели през две корпоративни реорганизации и преместване от Торонто в Ню Йорк. Не бяха точно приятели, поне не и в смисъл, че се виждат извън офиса, но тя разглеждаше Леон като най-дружелюбния си съюзник.

— Права си, не се изразих много точно — отговори той. — Условията в морето.

През тази година дванайсет процента от товарните кораби на света стояха закотвени близо до брега на Малайзия; контейнеровози, дремещи след икономическия срив. През деня грамадните съдове бяха сиво-кафяви очертания на хоризонта, неясни в омарата. Двама до шестима души на съд — минимален екипаж, който обикаляше из празните каюти и коридори, а стъпките им отекваха.

— Самотно е — каза един от тях на Миранда, когато тя кацна на палубата с фирмен хеликоптер, заедно с преводача и ръководителя на местния екип. Компанията имаше десетина кораба, закотвени тук.

— Не може само да си почиват там — беше казал Леон.

— Местният ръководител не е лош, но искам да знаят, че компанията работи по въпроса. Не мога да не си представя армада от плаващи купони.

Но хората бяха сериозни, сдържани и се страхуваха от пирати. Тя разговаря с един човек, който не беше стъпвал на сушата от три месеца.

Тази вечер на плажа пред хотела необяснима самота сграбчи Миранда. Мислеше си, че знае всичко възможно за този изоставен флот, но се оказа неподготвена за красотата му. Корабите бяха осветени, за да се избегнат сблъсъци в тъмното и когато ги гледаше, се чувстваше изоставена на тъмен бряг, а на хоризонта — пламнали светлини, изпълнени с тайнство и невъзможно далечни, едно приказно царство. Държеше телефона в ръка, очакваше обаждане от приятел, но когато устройството завибрира, тя не разпозна номера на екрана.

— Ало?

Наблизо млада двойка разговаряше на испански. Тя учеше езика от няколко месеца и разбираше всяка трета или четвърта дума.

— Миранда Каръл? — Мъжки глас, почти познат и много британски.

— Да, с кого разговарям?

— Съмнявам се, че ме помниш, но се срещнахме за малко преди няколко години на парти в Кан. Кларк Томпсън. Приятелят на Артър.

— Срещнахме се и след това — каза тя. — На една вечеря в Лос Анджелис.

— Да. Разбира се, как забравих… — Естествено, че не беше забравил, досети се тя. Кларк беше тактичен. Прочисти гърло. — Миранда, опасявам се, че се обаждам с особено лоша новина. Може би е по-добре да седнеш.

Тя остана права.

— Кажи ми.

— Миранда, снощи Артър почина от сърдечен удар.

Светлините над морето се замъглиха и се превърнаха в низ от припокриващи се ореоли.

— Искрено съжалявам. Не исках да научиш от новините.

— Но съвсем скоро го видях — чу се тя как казва. — Преди две седмици бях в Торонто.

— Трудно е да го възприеме човек. — Той отново прочисти гърлото си. — Истински шок е… Познавам го, откакто бях на осемнайсет. И на мен ми изглежда невъзможно.

— Моля те, какво още може да ми кажеш?

— Ами всъщност… Надявам се да не го сметнеш за непочтително, ако кажа, че може би щеше да му се стори подходящо — всъщност почина на сцената. Казаха ми, че е получил масивен инфаркт в четвърто действие на „Крал Лир“.

— И просто е паднал…?

— Казаха ми, че в публиката имало двама лекари, те се качили на сцената, щом разбрали какво става и се опитали да го спасят, но нямало какво да се направи. Когато пристигнал в болницата, го обявили за мъртъв.

Значи така свършва, помисли си тя, когато разговорът приключи и баналността я утеши. Получаваш обаждане в чужда страна и ей така човекът, с когото някога си смятала, че ще остареете заедно, вече е напуснал този свят.

Разговорът на испански продължаваше в близкия мрак. Корабите още грееха на хоризонта; все още нямаше бриз.

В Ню Йорк беше утро. Тя си представи как Кларк оставя слушалката в офиса си в Манхатън. Това беше през последния месец на ера, в която беше възможно да натиснеш поредица от копчета на телефона и да говориш с някого на другия край на земята.