Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Station Eleven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Емили Сейнт Джон Мандел

Заглавие: Станция Единайсет

Преводач: Борислав Стефанов

Издател: Екслибрис

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Печатница: Симолини 94

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 978-619-7115-22-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4604

История

  1. — Добавяне

30.

— Трябва да спреш да пееш тази песен — каза Франк.

— Извинявай, ама песента е идеална.

— Не че не съм съгласен, но като пееш, гласът ти е ужасен.

Това беше краят на света такъв, какъвто го познаваха! Тази песен от няколко дни се беше забила в главата на Джийвън, още откакто се беше появил на прага на брат си с пазарските колички. Дни наред живяха пред новините по телевизията, намален звук, прошепната хроника на кошмари, от които се чувстваха изцедени и смачкани, унасяха се и се будеха. Как можеше толкова много да умрат толкова бързо? Числата изглеждаха невъзможни. Джийвън облепи всичките вентилационни решетки в апартамента с найлон и се чудеше дали е достатъчно, дали вирусът още можеше да ги достигне през или някак си покрай краищата на лепенката. Беше опънал хавлиените кърпи на Франк на прозорците, за да не излезе някой лъч светлина нощем, и беше избутал скрина пред вратата. Понякога хора чукаха и тогава Джийвън и Франк млъкваха. Страхуваха се от всички, които не бяха те самите. На два пъти някой се опита да влезе, чегърташе в бравата с някакъв метален инструмент, докато Франк и Джийвън очакваха в неподвижна агония, но резето издържа.

Дните се занизаха и новините си продължаваха, докато всичко започна да се усеща абстрактно, филм на ужасите, който не искаше да свърши. Новинарите говореха притъпено и равно. Понякога ридаеха.

Холът на Франк беше в ъгъла на сградата, с изглед както към града, така и към езерото. Джийвън предпочиташе да гледа езерото. Ако обърнеше телескопа на Франк към града, виждаше автострадата, която беше разстройваща гледка. Първите два дни трафикът едва-едва се придвижваше, с ремаркета, пластмасови кофи и куфари, вързани на покривите, но на третото утро задръстването беше пълно и хората бяха започнали да ходят между колите с куфари, деца и кучета.

 

 

В Ден пети, Франк работеше по проекта си, вместо да гледа новините, защото от тях и двамата щели да се побъркат, а по това време повечето новинари дори не бяха новинари, ами просто хора, които работеха в телевизията и наглед не бяха свикнали да са от другата страна на камерата, оператори и администратори, говорещи насечено в обектива; после държавите започнаха да угасват, град по град — никакви вести от Москва, после никакви вести от Пекин, после Сидни, Лондон, Париж и т.н., докато социалните мрежи гъмжаха от истерични слухове — а местните новини ставаха все по-местни, каналите отпадаха един по един, докато накрая последният канал в ефир показваше само един кадър в новинарското студио, служителите се редуваха да застават пред камерата и да разпространяват каквато информация имат и накрая Джийвън отвори очи в два през нощта и студиото беше празно. Всички си бяха тръгнали. Дълго време гледа празната стая на екрана.

Другите канали вече бяха само шум и тестови графики, освен онези, които повтаряха извънредното съобщение от правителството отново и отново, безполезни съвети да се стои вкъщи и да се избягват тълпите. Ден по-късно някой най-после изключи камерата в празното студио или пък тя сама се изключи. На следващия ден интернетът цъкна и угасна.

 

 

Торонто утихваше. Всяка сутрин тишината беше по-дълбока, вечното жужене на града — по-далечно. Джийвън спомена това на Франк, който каза: „На всички им свършва бензинът.“ Работата беше там, осъзна Джийвън, загледан в спрелите коли на магистралата, че дори хората, на които не им беше свършил, вече не можеха да отидат никъде. Всички пътища щяха да са задръстени от изоставени коли.

Франк така и не спря да работи. Мемоарът на филантропа беше почти готов.

— Най-вероятно е мъртъв — каза Джийвън.

— Най-вероятно — съгласи се Франк.

— Защо още пишеш за него?

— Подписах договор.

— Но всички останали, които са подписали договора…

— Знам — каза Франк.

Джийвън беше вдигнал безполезния си телефон пред прозореца. На екрана светеше съобщение: „Няма покритие“. Пусна телефона на дивана и се загледа към езерото. Може би някой кораб щеше да дойде и…

 

 

В тихите следобеди в апартамента на брат си Джийвън се унасяше в мисли колко човешки е градът, колко човешко е всичко. Оплаквахме безличието на съвременния свят, но това беше лъжа, така му се струваше; никога не е бил безличен. Винаги е имало грамадна и деликатна инфраструктура от хора, като всички те работят незабелязани около нас и когато престанат да ходят на работа, целият процес забавя и спира. Никой не доставя гориво в бензиностанциите и летищата. Колите са неподвижни. Самолетите не могат да летят.

Камионите остават в началните си точки. Храната така и не достига градовете; супермаркетите затварят. Магазините слагат катинара, а по-късно биват разграбени. Никой не идва на работа в електроцентралите, нито в подстанциите, никой не маха падналите дървета от електропроводите. Джийвън стоеше пред прозореца, когато светлините угаснаха.

Имаше няколко глупави мига, в които стоеше близо до входната врата и щракаше ключа на лампата. Включено/изключено, включено/изключено.

— Престани — каза Франк. Водеше си бележки в полето на ръкописа в сивата светлина, която се процеждаше през щорите. — Ще ме побъркаш.

Франк се криеше в проекта си, осъзна Джийвън, но не можеше да му се сърди за тази стратегия. Ако Джийвън си имаше проект, и той щеше да се скрие в него.

— Може да сме само ние — каза Джийвън. — Някой гръмнал бушон в мазето, може би.

— Естествено, че не сме само ние. Единственото чудно нещо е, че токът се задържа толкова дълго.

 

 

— Като в къщата на дървото — каза Франк.

Това беше някъде около Ден трийсети, няколко дни след края на течащата вода. Минаваха цели дни, през които не говореха, но имаше необясними моменти на спокойствие. Джийвън никога не се беше чувствал толкова близък с брат си. Франк работеше по мемоара на филантропа, а Джийвън четеше. Часове наред изучаваше езерото през телескопа, но небето и водата бяха празни. Няма самолети, няма кораби, а и къде беше интернетът?

Отдавна не се беше сещал за къщата на дървото. Беше в задния двор на стария им дом в предградията на Торонто и часове наред седяха горе на дървото с комикси в ръка. Имаше въжена стълба, която можеше да се прибира, ако дойдат нашественици.

— Доста време можем да издържим тук — каза Джийвън.

Разглеждаше запасите от вода, които все още бяха прилични. Беше напълнил всеки съд в апартамента с вода преди да спре да тече от чешмите, а отскоро събираше и сняг в тенджери и купи на балкона.

— Да — каза Франк, — а после какво?

— Ами ще чакаме, докато токът пак дойде или докато пристигнат от Червения кръст, или каквото там стане.

Напоследък Джийвън се отдаваше на блянове като на кино, образи се търкалят и застъпват, а любимият му филм започваше с това как сутринта го буди високоговорител, армията идва и обявява, че всичко е приключило, цялата тази работа с грипа е оправена, погрижили са се, всичко пак си е нормално. Щеше да избута скрина от вратата и да слезе на паркинга, може би някой войник щеше да му предложи чаша кафе, да го потупа по гърба. Представяше си как хората го поздравяват за прозорливостта да се презапаси с храна.

— Защо си мислиш, че токът пак ще дойде? — попита Франк без да вдига поглед.

Джийвън понечи да отговори, но не намери думи.