Емили Сейнт Джон Мандел
Станция Единайсет (12)

12.

Публиката стана на крака и аплодира. Кирстен беше в онова състояние на безтегловност, което винаги я обземаше в края на представленията — чувство, че е летяла много високо и още не е кацнала цялата, душата в гърдите й дърпа нагоре. Един мъж на предния ред се беше разплакал. На задния ред друг, когото беше забелязала по-рано — само той беше седял на стол, който пък една жена беше качила от бензиностанцията — пристъпи напред и вдигна високо ръце, докато минаваше през първия ред. Овациите заглъхнаха.

— Люде мои — каза той. — Моля, седнете.

Беше висок, на около трийсет, с руса коса до раменете и брада. Пристъпи в полукръга от свещи и застана между актьорите. Кучето, което лежеше до първия ред, застана мирно.

— Какво удоволствие — каза той. — Какъв превъзходен спектакъл.

В лицето му имаше нещо почти познато, но Кирстен не можеше да го определи. Саид се мръщеше.

— Благодаря ви — каза човекът на актьорите и музикантите. — Нека всички благодарим на Пътуващата симфония за тази красива отмора от ежедневните ни грижи.

Усмихваше се на всеки от тях поред. Публиката отново аплодира, по сигнал, но този път по-тихо.

— Благословени сме — каза той и когато вдигна ръце, аплодисментите мигом секнаха. Пророкът. — Благословени сме, че днес тези музиканти и актьори са сред нас. — Нещо в тона му, от което на Кирстен й се искаше да побегне, намек за скрит трап под всяка дума. — Бяхме благословени с толкова много неща, нали? Най-вече сме благословени, че днес сме живи. Трябва да се запитаме: „Защо? Защо бидохме пощадени?“ — Замълча за миг, като огледа Симфонията и събралата се тълпа, но никой не отговори. — Бих казал, че всичко, което някога се е случвало на тази земя, е имало причина да се случи.

Диригентката стоеше до струйната секция, стиснала ръце зад гърба си. Не помръдваше.

— Люде мои — каза пророкът, — по-рано днес размишлявах върху грипа, великата пандемия, и нека ви попитам нещо. Замисляли ли сте се за съвършенството на вируса? — Вълна от сепнат шепот премина през публиката, но пророкът вдигна ръка и замълчаха. — Замислете се, тези от вас, които помнят света преди грузинския грип, замислете се за повторенията на болестта, които я предхождаха, онези нищожни избухвания, против които ни имунизираха като деца, гриповете на миналото. И онази епидемия от 1918-та, люде мои, очевидно избраният момент, Божие наказание за пагубната сеч на Първата световна война. Но след това, в последвалите десетилетия? Гриповете идваха всеки сезон, но това бяха слаби, неефективни вируси, които покосяваха само много старите, много младите и много болните. И тогава дойде вирус като ангел отмъстител, ненадживяем, микроб, който намали населението на падналия свят с… колко? Тогава вече нямаше статистици, ангели мои, но нека кажем деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента. Един останал жив от всеки двеста и петдесет — триста души? Бих казал, любими мои люде, че такъв съвършен деятел на смъртта би могъл да е само божествен. Та нали сме чели за очистването на земята?

Кирстен срещна погледа на Дитър през сцената. Той бе играл Тезей. Нервно чоплеше копчетата на ръкавелите си.

— Грипът — каза пророкът, — великото очистване, което понесохме преди двадесет години, грипът беше нашият потоп. Светлината, която носим в себе си, е ковчегът, който е носил Ной и рода му по ужасните води и бих казал, че бидохме спасени — гласът му се усилваше — не само за да донесем светлината, да разпространим светлината, а да бъдем светлината. Бидохме спасени, защото сме светлината. Ние сме чистите.

Пот се стичаше по гърба на Кирстен под коприната на роклята. А роклята, забеляза тя разсеяно, не миришеше много хубаво. Кога за последен път я беше прала? Пророкът продължаваше да говори за вяра и светлина, и съдба, божествени планове, разкрити му в сънища, приготовления, които трябва да направят за края на света.

— Тъй като ми бе открито, че чумата от преди двадесет години беше само началото, ангели мои, само първото отлъчване на нечистите, миналогодишният мор беше само пореден поглед към бъдещето и ще има още отлъчвания, още много отлъчвания.

Когато приключи с проповедта, отиде при диригентката и й заговори тихо. Тя му отвърна с нещо, при което той отстъпи със смях.

— Няма как да знам — каза. — Разни хора идват и си отиват.

— Така ли? — каза диригентката. — Има ли други градове наблизо, може би по-нататък по брега, до които хората обикновено пътуват?

— Няма близки градове — отговори той. — Но всички — огледа се през рамо към умълчаната тълпа, усмихна им се и продължи достатъчно силно, за да го чуят, — всички тук, разбира се, са свободни да си тръгнат, когато пожелаят.

— Естествено — каза диригентката. — Не съм и очаквала друго. Но просто не предполагахме, че биха потеглили сами, имайки предвид, че знаеха, че ще се върнем.

Пророкът кимна. Кирстен пристъпи по-близо, за да ги чува по-добре. Другите актьори тихо се оттегляха от сцената.

— Аз и хората ми — каза той, — когато говорим за светлината, говорим за реда. Това е място с ред. Хора с хаос в сърцата не могат да останат тук.

— Но ако ми простите, че любопитствам, трябва да попитам за дъските в гробището.

— Въпросът не е неразумен — каза пророкът. — От доста време сте на път, нали така?

— Да.

— Симфонията ви пътува от самото начало?

— Почти — каза диригентката. — От пета година.

— А вие? — Пророкът внезапно се обърна към Кирстен.

— Ходих цялата първа година.

Макар че намери това твърдение за леко измамно, след като нямаше никакви спомени от онази първа година.

— Щом сте пътували от толкова дълго — каза пророкът, — щом сте се скитали цял живот, както и аз, през ужасния хаос, ако си спомняте, както и аз, всичко, което сте видели, значи знаете, че има повече от един начин да умреш.

— О, най-различни начини съм виждала — каза диригентката, а Кирстен видя, че й беше трудно да остане спокойна. — Направо всичко — от удавяне, през обезглавяване, до треска, но никое от тези не би обяснило…

— Не ме разбрахте — каза пророкът. — Не говоря за отегчителните вариации на физическата смърт. Има смърт на тялото, има и смърт на душата. Видях майка си да умира два пъти. Когато падналите се измъкват потайно и без разрешение, организираме погребения за тях и забиваме дъски в гробището, защото за нас те са мъртви.

Той погледна през рамо към Александра, която събираше цветя от сцената, и тихо каза нещо на ухото на диригентката.

Диригентката направи крачка назад.

— В никакъв случай — каза тя. — Дума да не става.

Пророкът я изгледа за миг, после се обърна. Промърмори нещо на един човек на първия ред — човекът с лъка, който пазеше бензиностанцията сутринта — и двамата си тръгнаха от „Уолмарт“.

— Люли! — викна пророкът през рамо и кучето забърза подир него.

Публиката вече се разотиваше и след минути Симфонията остана сама на паркинга. За пръв път се случваше никой от публиката да не поостане да си говори с тях след представлението.

— Бързо — каза диригентката. — Впрягайте конете.

— Нали щяхме да останем няколко дни — каза Александра с леко мрънкащ глас.

— Това е култ на страшния съд. — Кларинетът откачаше проспекта на „Сън в лятна нощ“. — Не слушаше ли?

— Ама последния път като дойдохме…

— Този град не е същият като миналия път. — Рисуваната гора се надипли и падна безшумно на асфалта. — Това е от онези места, където не осъзнаваш, че всички около теб лягат мъртви, докато и сам не изпиеш отровното вино. — Кирстен коленичи да помогне на кларинета да навие плата. — Няма да е лошо да я изпереш тази рокля — каза той.

— Онзи се прибра в бензиностанцията — каза Саид.

Сега от двете страни на вратата бяха застанали въоръжени стражи, неразличими в здрача. До мотела пламтеше готварски огън.

За минути Симфонията беше готова и тръгна, потегли зад „Уолмарт“ по черен път, водещ навън от града.

Малък огън проблясваше по-нататък и встрани от пътя. Там намериха момче на пост, печеше нещо, набучено на клечка — може би катерица. Повечето градчета имаха постове със свирки на очевидните входове, като идеята беше, че е хубаво да има предупреждение, ако се задават мародери, но младостта и невниманието на момчето подсказваха, че този пост не се смята за особено опасен. Когато приближиха, се изправи и дръпна вечерята си от огъня.

— Имате ли позволение да напускате? — извика.

Диригентката махна на първата флейта, която караше първия фургон — „продължавай“ — и отиде да говори с момчето.

— Добър вечер — каза тя.

Кирстен спря и остана на метър-два да слуша.

— Как се казваш? — попита подозрително момчето.

— Хората ме наричат диригентката.

— И това ли ти е името?

— Друго име не използвам. Вечеряш ли?

— Получихте ли позволение да напускате?

— Миналия път не ни трябваше позволение.

— Сега е различно. — Гласът на момчето още не беше мутирал. Звучеше много младо.

— А ако нямаме позволение?

— Ами когато хората напускат без позволение, им организираме погребения.

— Какво става, ако се върнат?

— Щом вече е имало погребение… — каза момчето, но изглежда не можеше да довърши изречението.

— Егати мястото — промърмори четвъртата китара. — Егати пъкъла проклет. — Докосна ръката на Кирстен, докато минаваше. — По-добре не спирай, Кики.

— Значи не ни съветваш да се връщаме? — попита диригентката.

Минаваше последният фургон. Саид, който вървеше най-отзад, хвана Кирстен за рамото и я тласна напред по пътя.

— На колко голяма опасност искаш да се изложиш? — просъска той. — Върви.

— Не ми казвай какво да правя.

— Тогава не се дръж като идиот.

— Ще ме вземете ли с вас? — Кирстен чу момчето да пита.

Диригентката каза нещо, но не можа да я чуе, а когато погледна назад, момчето зяпаше заминаващата си Симфония, катерицата забравена на края на клечката.

 

 

Нощта захладня, когато излязоха от Света Дебора. Единствените звуци бяха тропането на копитата по напукания асфалт, скърцането на фургоните, стъпките на ходещата Симфония, тихото шумолене от нощната гора. Дъх на бор, полски цветя и трева във въздуха, звездите — толкова ярки, че фургоните хвърляха поклащащи се сенки на пътя. Толкова бързо бяха тръгнали, че всички още си бяха с костюмите, Кирстен хванала роклята си на Титания, за да не се спъне в нея, а Саид като странно привидение в смокинга си на Оберон, блясъкът на бялата му риза, когато се обърне назад. Кирстен го подмина, за да говори с диригентката, която вървеше до първия фургон, както винаги.

— Какво каза на момчето край пътя?

— Че не можем да поемем риска да помислят, че сме го отвлекли — каза диригентката.

— Какво ти каза пророкът след концерта?

Диригентката хвърли поглед през рамо.

— Ама на никого няма да казваш?

— Сигурно ще кажа на Огъст.

— Има си хас. Обаче само на него?

— Добре — каза Кирстен, — само на него.

— Предложи, ако искаме, да оставим Александра като гаранция за бъдещите добри отношения между Симфонията и града.

— Да я оставим ли? Че защо?

— Каза, че си търсел нова булка.

Кирстен изостана да каже на Огъст, който тихо изпсува и поклати глава. Александра ходеше до третия фургон, в неведение, загледана в звездите.

 

 

Някъде след полунощ Симфонията спря за почивка. Кирстен хвърли одеждите на Титания в един фургон и се преоблече в роклята, която обикновено носеше в горещините — мек памук с кръпки тук-там. Успокоителната тежест на ножовете на пояса й. Джаксън и вторият обой взеха два от конете и яздиха на два километра назад, върнаха се и докладваха, че изглежда никой не ги следва.

Диригентката, заедно с неколцина по-стари членове на Симфонията, разглеждаше една карта на лунна светлина. Бягството им ги беше отвело в неудобна посока, на юг по източния бряг на езеро Мичиган. Единствените прилично преки пътища към обичайната им територия минаваха или през Света Дебора край Водата, или покрай един град, за който се знаеше, че застрелват чуждите хора на място, или пък навътре по сушата, през дива местност, която в предсривната епоха беше обявена за национален парк.

— Какво знаем за този национален парк? — Диригентката се мръщеше на картата.

— Аз гласувам „против“ — каза тубата. — Познавам един търговец, който мина от там. Каза, че местността е опожарена, без градове, с агресивни диваци в горите.

— Направо приказка. А на юг по брега?

— Нищо — каза Дитър. — Говорих с един, който бил там надолу, но това беше сигурно преди десет години. Каза, че било слабо населено, но не помня подробностите.

— Преди десет години — каза диригентката.

— Както казах — нищо. Обаче виж, ако продължим на юг, все някога ще трябва да завием навътре по сушата, освен ако не изгаряш от желание да видиш какво е станало с Чикаго.

— Чували ли сте историята за снайперистите в Сиърс Тауър там? — попита първото чело.

— Аз тази история съм я изживял — каза Гил. — А нали уж имало някакво селище на юг, близо до град Севърн? В бившето летище, ако не ме лъже паметта.

— И аз съм чувала такива слухове. — Не беше обичайно за диригентката да се колебае, но продължи да разглежда картата още известно време преди пак да продума. — От години си говорим да разширим територията, нали?

— Рисковано е — каза Дитър.

— И да си жив е рисковано. — Сгъна картата. — Липсват ми двама членове на Симфонията и все още смятам, че са тръгнали на юг. Ако в Севърн има хора, може да знаят най-добрия път обратно към обичайната ни територия. Продължаваме на юг покрай езерото.

Кирстен се качи на шофьорското място във втория фургон, за да пие вода и да си почине. Смъкна раницата от раменете си. Беше детски размер, червен брезент с напукан и избелял образ на Човека паяк, и в нея носеше възможно най-малко неща: две стъклени бутилки вода, които в предната цивилизация бяха съдържали студен чай „Липтън“; един пуловер, парцал, който връзваше през лицето си в прашни къщи, парче тел за шперц, затварящо се найлоново пликче с колекцията й изрезки и комиксите за Доктор Единайсет, и едно преспапие.

Преспапието беше гладко стъклено кълбо с буреносни облаци вътре в него, цялото голямо колкото слива. Нямаше никаква практическа полза от него, просто мъртво тегло в чантата, но го намираше за красиво. Една жена й го беше подарила тъкмо преди срива, но не можеше да си спомни името й. Кирстен го задържа в ръка за миг, после насочи вниманието си към колекцията.

Обичаше да разглежда изрезките от време на време, затвърждаващ се навик. Тези изображения от света на сенките, от времето преди грузинския грип, неразличими на лунната светлина, но тя ги беше запаметила най-подробно: Артър Леандър с втората си жена Елизабет, на терасата на ресторант, с Тайлър, невръстния им син; Артър с третата си съпруга Лидия, няколко месеца по-късно; Артър с Тайлър на летище Лос Анджелис. По-стара снимка, която бе намерила на един таван, препълнен с клюкарски списания от последните три десетилетия, направена още преди тя да се роди: Артър, прегърнал с ръка бледото момиче с тъмните къдрици, което скоро щеше да стане първата му съпруга, уловени от фотографа, докато излизат от един ресторант, момичето неразгадаемо зад чифт слънчеви очила, а Артър — заслепен от светкавицата.